Ще
ви разкажа една история за бягство – колкото невероятна, толкова и истинска. Не
помня кога точно ми се случи, нито дали се случи точно на мен, но помня, че
някога на някого се е случила. Някои детайли може и да ми убягват, но важното
е, че краят на историята е щастлив.
А ето
и нейното начало: една сутрин се събудих в затвор. Всъщност, не беше истински
затвор, а по-скоро – стая без изход. За да съм съвсем точна, беше моята стая. Обаче
вратата беше изчезнала някъде, а на големите прозорци някакъв шантав майстор
беше направил дебели решетки, и то само за една нощ. Странното е, че въобще не
го бях чула, докато е рязал с ъглошлайфа, тъй като спя много леко, но това е
излишна подробност. Бях станала затворник в собствената си стая и паниката
бързо обхвана всички системи на тялото ми. Потърсих дали някъде на решетките
няма оставен катинар, за да мога да отварям и затварям, но не открих. Дебели стоманени
пръчки на разстояние около десет сантиметра една от друга, без механизъм за
отключване. Помислих си, че мога да се провра през отворите – все пак съм с
фина фигура, но още с първия опит установих, че съм дебела за това упражнение. Паниката
постепенно ме напусна и ме обзе гняв. Започнах да крещя. Надявах се някой да ме
чуе. Навън минаваха много хора, някои от тях дори не носеха слушалки в ушите
си, но пак не ме чуваха. Коли, коне, улични котки – животът навън вървеше със
свое темпо и нямаше време за забавяне. Нито пък за избързване. А аз стоях
затворена вътре. И постепенно гневът ми премина в тъга – спрях да блъскам и да
крещя по хората, седнах зад зарешетения прозорец и отправяйки молба към незнаен
спасител, заплаках.
Не
знам колко време прекарах в този ужасен затвор, в който се озовах без причина. Редуваха
се дни на борба, в които блъсках с ръце, крака и глава по решетките, крещях и
проклинах и дни, в които отчаяно плачех, тихичко. И после идваха дни на
примирение, в които нямах сили да произведа дори една сълза. Знаех, че дните ми
ще свършат вътре, зад решетките, и ми беше все едно. Важното беше да свършат.
В един
такъв ден, когато гледката на света през решетки ми беше омръзнала, просто
дадох гръб на решетките. Не исках повече да гледам навън. Огледах се в стаята и
за първи път забелязах уюта – нежносини тапети с фини флорални декорации,
светла приветлива библиотека с любими книги на етажерките, удобно легло с меки
възглавнички… Оглеждах се около себе си, спирах поглед на всеки детайл и
преоткривах обикновената малка стая. И в този момент се почувствах
удовлетворена. Бях осъществила своето жадувано бягство. Вече не бях зад
решетките. Те бяха останали зад гърба ми. Сега светът е затворен зад решетките.
Аз съм свободна!
