Пералня за човешки души

Сложих лекясаната си блуза в торбичка и тръгнах да търся химическото, за да изперат спомена от последната изядена череша в началото на лятото. Оглеждах се в уличката, за да не пропусна ръждивия надпис с липсващо „х“.

Докато се мотах между изрисувани със спрей гаражи и веещи се простори между панелките, видях интересна табела на една къща – „Пералня за човешки души“ и стрелка, сочеща към мазетата. И тъй като ми беше станало досадно да се оглеждам за ИМИЧЕСКО, реших, че и тук ще ми свършат работа.

Влязох в къщата, където ме лъхна миризма на мухъл и на старо. Не се притесних от нея, нито от висящите паяжини, и заслизах по стълбите към мазето. Исках само да нося отново блузата в цвят пепел от рози, без червеното петно в областта на гърдите. Зелена стрелка ме насочи към „Пералня за човешки души“ – в дъното, средната врата, на която имаше обозначено работно време, адрес, име на МОЛ, всичко. Имаше и звънец. Позвъних. Почаках около минута, през която имах възможността да забележа, че пералнята работи денонощно. „Мърлячите не спят“ – засмях се наум. През това време вратата се отвори и един симпатичен белокос човек ме покани да вляза.

За мое учудване, в помещението видях само една пералня, съвсем обикновена, доста старичка.

–         Можеш да сложиш душата си в този кош. – каза ми старият перач с мек глас.

–         Ама… аз нося блуза. – малко се обърках.

–         А не видя ли какво пише на табелката? – усмихна се перачът.

–         Видях но… Маркетинг стратегия. Всеки иска да привлече клиента с някакво интересно име.

–         Съжалявам, но щом си дошла за блуза, тук не можем да ти помогнем. Тази пералня пере само човешки души.

–         Да бе. – погледнах недоверчиво. – Това си е нормална пералня, „за разлика от теб“ – помислих си.  Как може в нея да се пере друго, освен дрехи. Как могат да се перат души изобщо?

–         Както се перат дрехи, мила моя. – спокойно отговори човекът. – Ето, виж. – и ме поведе през пералното помещение. – Тук, в този кош събираме всички души. После ги разпределяме по цветове – ей там. Делим ги основно на бели, черни и цветни, защото, както знаеш, не е хубаво да се перат заедно бели и черни неща, нали? Черните души, например, пускат страшно много мръсотия, затова не допускаме да попадат между цветните или, още по-малко, при белите. В противен случай рискуваме да върнем душите още по-замърсени след пране.

–         Ами тези? – посочих един кош, в който имаше души в различен нюанс на сивото, с петна с различна интензивност и размер.

–         С тях е много трудно. Ето тази тук, например – перачът извади една почти чиста душа, с малки черни точици по нея – има само няколко петна, от дребни пороци. Предполагам, тютюнопушене и чревоугодничество. А на онази там петното е само едно, но е по-голямо, от изневяра или може би, проституция. Номерът е при пране петното да изчезне или поне да избледнее, ако притежателят е продължил да носи душата неизпрана прекалено дълго време, обаче има вероятност да се разлее и да омърси цялата душа. Затова внимаваме много и обикновено перем след накисване, понякога индивидуално.

Любопитството ми нарастваше:

–         А тези изпраните ли са? – посочих един кош с чисто бели души.

–         Не, тези са белите.

–         Ами те нямат нужда от пране. Съвсем чисти са.

–         Основно детски са. На тях им слагаме само омекотител, за да станат съвсем мекички. Защото дори чистите душици понякога загрубяват. Например, ако детето тормози котката или удря съседчето с юмруче, майката носи душичката му тук, да я направим по-нежна.

–         А колко често се перат душите? – поинтересувах се. – И на какви градуси е препоръчително?

–         Знаеш ли, душите са като дрехите. След много пране, центруфугиране и гладене започват да се късат. Затова е най-добре човек да пази душата си възможно най-чиста.

–         Значи каквото и да правя, с времето ще унищожа душата си. Ако не я пера, ще се замърси трайно, ако я пера много – ще я похабя. – разочаровано погледнах стареца. Той само вдигна рамене.

–         Знаете ли… - заговорих плахо – бих искала да изпера душата си. Насъбрала съм някое и друго петънце, несъмнено. Обаче малко ме е страх.

–         От какво? – учудено ме погледна старецът?

–         Да не се очерни при пране от някоя по-мръсна душа. Може би да я пуснете сама? Ще платя допълнително, ако трябва.

–         Бъди спокойна, тук сме професионалисти. Извади душата си и ми я дай, пък аз ще я занеса, където трябва. Обаче не гледай, ако обичаш. Такава ни е политиката – човек не трябва да вижда душата си преди пране.

–         Но аз… не знам откъде да я извадя. – леко се изчервих. – И как ще живея без душа, докато я изперете, изсушите и изгладите?

–         Ще се справиш. – успокои ме старият перач. – Затвори очи и ми подай ръцете си.

Примижах и бавно протегнах ръце към него. Усетих как той ме хвана и леко ме издърпа от лактите към дланите:

–         Не гледай все още. Добре, това беше. Седни отвън и почакай, след час си готова. Имаш късмет, душата ти е в купа, в който вече се събра достатъчно пране и можем да пускаме пералнята.

Поседях навън. Исках да надзърна през ключалката, но вратата беше с топка и не успях да видя нищо.

След час вратата се отвори и едно младо момиче ме извика по име (откъде ли го знаеше?).

–         Ето там, на масичката за гладене. На излизане може да заплатите при колежката на касата.

Странно, преди малко не забелязах да има друг персонал, нито каса. Тази странна история вече започваше да ми омръзва, затова побързах да се разплатя и да си ходя.

Докато си чаках рестото от касиерката, неволно се обърнах назад, където бяха кошовете за сортиране на пране. И с ужас видях, че в този с надпис „черно“ няма никакви души, а само бележка „изпрано на:....“. С днешна дата.