…
и така приключи дългогодишната ми кариера на психиатър. След толкова излекувани
и благодарни пациенти трябваше да дойде онзи проклетник Добрин, за да ми
покаже, че греша, че през всичките тези години съм заблуждавал себе си… по –
лошо – заблуждавал съм хората, лъгал съм ги най-безобразно, че им помагам, а
всъщност… само съм пречил. Пречил съм на света! Разбирате ли?
–
Не
разбирам. Обяснете ми.
Един ден при мен дойде пациент с име
Добрин. И той наистина беше самата добрина. Да си призная, макар да съм
истински професионалист и да не влагам сърце в работата си, този път нещо там
вътре трепна, докато изслушвах проблемите на този човек. Добрин без съмнение
беше добър човек, изглежда беше свикнал да помага на всички и да се грижи за
всички – от паяка в банята до непознатия костюмар на улицата, който внезапно
получава инфаркт. Този добър човек обаче не беше щастлив. И не заради
собственото си нещастие, не. Той имаше прекрасен живот – хубава жена, две малки
опашати момиченца, платена работа, собствено жилище… Добрин страдаше заради
проблемите на другите. Оплака се, че нощем не можел да спи, защото мислел как
да спаси света, а сърцето го стягало от болка, защото той, макар да беше
тотално луд, все пак си даваше сметка, че не може да го спаси сам. Затова аз
предприех обичайната стратегия – дръпнах му една назидателна реч за това как
трябва да мисли и да живее само за себе си, да не страда за чужди хора и да не
се мъчи да оправя света. Успокоих го, че и него ще излекувам от тази лудост,
както мнозина преди него, предписах му лекарства и го изпратих с уговорката да
се видим след месец.
– И видяхте ли се?
Миналата
седмица Добрин пак дойде. Изглеждаше видимо по-добре, беше спокоен, нямаше и помен
от уплашените очи от преди месец. Благодари ми за лекарствата и съветите, каза,
че откакто се е отказал да спасява света, е станал щастлив човек. Вече не се
интересувал от чуждото нещастие, бил се научил да игнорира плача около себе си
и да се забавлява въпреки всичко негативно.
Вечерта
се почувствах зле. Нетипично за човек с моята професия, нали? Нещо сякаш ме
удари по главата и изведнъж разбрах защо светът е станал лош. Заради мен! Аз разболях
света с егоизъм. Мислех си, че лекувам лудите хора, че ги правя щастливи, а
всъщност съм разболявал малкото здрави, нормални хора, защото истински болните
са нелечимо и безнадеждно болните. От алчност. От злоба. От себелюбие. Какво направих
с хората? Какво направих със света? Аз, аз и само аз съм виновен за цялото зло,
за всичко. Не Бог. Не съдбата. Не Силата. Аз!
…
Усмирителна риза. Инжекция
здрав разум. Бавно потъвам в спокоен, блажен сън сред розови облачета от захар.
