Онзи
ден, докато седях на бюрото си и преглеждах документите за продажба на голям
имот, които преди малко ми донесе секретарката, на вратата се почука. Леко се
ядосах, защото бях предупредил да не ме безпокоят в следващите два часа – чаках
важно обаждане за голяма сделка – и бях инструктирал секретарката да не приема
никого.
Но
настоятелното чукане ме учуди. Реших да се направя, че ме няма и останах тих
на бюрото, замръзнал с един документ в ръка – страх ме беше натрапникът да не
дочуе шумоленето на хартията. Но нямаше смисъл да се крия – вратата се открехна
и през нея надникна една побеляла, рошава глава, после две сини живи очи се
насочиха към мен и на лицето на неканения гост светна лъчезарна беззъба
усмивка.
-
Добър ден! – поздрави радостно човекът и влезе, преди да чуе „влезте“. – Сещаш ли
се кой съм?
Разбира
се, че се сещах, макар да не го бях виждал повече от година и въпреки че днес
беше прилично облечен с нова риза и дънки. Преди, когато работех в стария офис
в южната част на града, го виждах всеки ден в подлеза – седнал на един вестник,
с джобно ножче в ръка непрестанно дялкаше дървени войничета, които продаваше за
левче. Всеки ден аз го гледах, мислех си нещо, бърках в джоба си, а после го
отминавах. Докато един ден старецът не ме заговори:
-
Ей, ти, млади господине, почакай малко, спри!
И аз
спрях.
-
Виждам, че всеки ден гледаш войничетата ми, но, изглежда, нямаш в джоба
парички.
Аз
стоях мълчалив и не знаех какво да кажа. Отворих уста да се оправдая, изпитах
неудобство, че нито веднъж не купих дървено войниче за левче, когато портфейлът
ми беше издут от пари. Но човекът не ми даде възможност да говоря:
-
Вземи го. – И ми подаде войникът, който току-що беше довършил. – Няма да ми го
плащаш. Подарък е за детето ти.
Трогнах
се от жеста на бедния човек.
-
Но, моля Ви, имам пари. Ще платя, само че… Чакайте…
-
Добре тогава, понеже виждам, че си момче на честта, ще направим така: сега ще
вземеш войничето и ще си отидеш, пък когато имаш пари, ще ми ги върнеш. Съгласен
ли си? И без това минаваш всеки ден оттук – няма да ми избягаш. – Старецът се
засмя.
Не
бях съгласен, но приех сделката – вече закъснявах за работа, а ме чакаха важни
клиенти. Взех набързо дървената фигурка, благодарих отново и отново и се
затичах към офиса. В този ден имах много работа и, както винаги, я свърших
перфектно. Направих две успешни сделки, но през целия ден старецът не ми
излизаше от ума.
На
другия ден тръгнах по-рано и отидох право при стареца, който вече беше заел
мястото си и работеше. Зарадвах се много.
-
Добро утро! – поздрави ме той весело.
-
Идвам да си върна дълга. Синът ми (нямам деца) много хареса играчката и цяла
нощ спа с нея, а вчера, за мой късмет, спечелих доста пари и мога да се
разплатя. Жена ми (нямам жена) много ми се накара, че съм взел на вересия. – и подадох
на човека петолевка.
-
Нямам да върна, господине. Ти си ми първият клиент за деня.
-
Нищо няма да връщаш. Аз имам пари. Ти имаш повече нужда.
-
А аз имам достойнство. – обиди се човекът. – Не приемам подаяния. Не съм
просяк, а занаятчия. Едно време знаеш ли колко войничета продавах на ден? Само
моментно съм закъсал, но ще се оправя.
-
Но това не е подаяние. – опитах се да го убедя. – Това е заем… не заем –
инвестиция. Инвестирам в бизнеса ти. Днес ти давам пет лева, а щом почнеш да
печелиш, ще ми ги върнеш. И без това минавам всеки ден – няма да ми избягаш.
-
С лихвите. – допълни старецът.
-
С лихвите. – съгласих се.
Стиснахме
си ръцете, после аз продължих по пътя си, после стана така, че се преместих в
нов офис и спрях да срещам стареца. До днес.
-
Разбира се, че се сещам кой сте! – станах на крака и сърдечно му стиснах
ръката. – Какво Ви води насам? Как ме открихте изобщо?
-
Идвам да си върна дълга. – отговори старецът и ми подаде шест и петдесет. – С лихвите.
За година – точно лев и половина.
Погледнах
го учудено. Как ме беше открил?
-
Да не сте се замогнали? – попитах.
-
И още как. Няма да повярваш какъв късмет ми донесе, млади господине. Нали изчезна
малко след последната ни среща, когато направи инвестицията, та не можах да ти
разкажа и да ти върна парите. Доста време ми отне да не намеря, ще прощаваш, но
наистина ми се случи чудо.
-
Е?
-
Скоро, след като изчезна, при мен дойде млада дама. Представи се за твоя бизнес
партньорка и ми каза, че видяла войничето в ръцете на детето ти, когато ти били
на гости със съпруга й. Оказа се, че двамата били собственици на магазин за
детски играчки и направи поръчка за десет бройки. Искала да види дали ще се
продават. Аз веднага й дадох десет броя – имах готови, за мой късмет. След два
дни тя пак дойде и ме помоли за още сто броя до другиден. Аз й обясних, че сто
броя са доста, но тя почти се разплака и ми предложи двойна цена. Как да е,
направих ги. Мина още седмица. Дамата дойде и поиска да започна да боядисвам
войничетата, защото децата обичали шарени играчки. Предложи ми още по-висока
цена. После поиска и женски вариант, щото нали сега и жените искат да работят в
армията, после ме помоли да правя и танкове. Поръчките нарастваха, цената се
вдигаше, печалбата ми също. Само дето теб те нямаше вече. И все ми тежеше, че
изкарвам чисто по две хиляди, а още не съм си върнал заема. Но и това време
дойде. Не съм от онези, дето завличат хората.
Човекът
продължаваше да държи в протегнатата си ръка шест лева и петдесет стотинки. Какво
да правя, взех парите, побъбрихме малко и тръгнах да го изпращам. Бързаше –
имал голяма поръчка за утре, а и аз очаквах клиенти. На вратата старецът се
спря и се обърна към мен:
-
Щях да забравя. Ето ти една войничка за детето, от новите модели, боядисаните. Няма
да ми я плащаш, подарък е. Щото, ако не беше ти, да ми направиш реклама, нямаше
да стигна дотук и да съм пак на върха.
Благодарих
му за подаръка и го изпратих. Когато го видях през прозореца, че напуска
сградата, повиках секретарката.
-
Позна ли те? – попитах я.
-
Не мисля. Никога не съм ходила при него гримирана и с очила. Даже не ми обърна
внимание.
-
Слава богу. – отпуснах се на стола, запуших електронната си цигара и се
загледах в дървеното войниче на бюрото ми. – Този старец има силно развито
чувство за чест и не ми се иска да го нараня.
-
Свободна ли съм? – попита секретарката.
-
Да, само последно. Моля те, виж колко войничета има в склада и ги дари пак в
някой дом. А другата седмица искам да го помолиш да ти направи малко дървени
лекари. Вече се отегчих от войници.
