Всяка
жена търси истинския мъж… И още с първото изречение съм сигурна, че вече съм
наежила ЛГБТ общността, но това няма да е единственото такова изречение в
бъдещия текст, така че се настройвайте да мразите авторката. Откъде накъде пък
всяка жена ще търси мъж, алоууу? Тия смърдящи, пърдящи, тестостеронови телесни
маси. И откъде накъде само жените ще имат право да използват гъстата бяла
течност от жлезите на Купър, която достига до устната кухина чрез дълъг твърд кожен
маркуч, разположен между левия и десния крак?
Всъщност,
намерението ми не е да отричам правото на ползване на мъжкия полов член (за
кратко ще го наричам пишка) от единия или другия пол, нито пък да карам насила
всяка жена да бъде пишкоползвател. По-скоро, искам да си отговоря на въпроса що
е то истински мъж, респективно истинска жена, и има ли почва половият
диморфизъм при хората?
Колкото
и да въртим и да сучем (пишките), истински мъж е всеки, притежаващ (поне) израстък
между краката. Дали ще е мек или твърд, малък или голям, тънък или дебел – няма
значение. Важно е да го има. А дали и как ще бъде използван – това си е работа
на притежателя, няма да се бъркам. И така, щом всеки пишкопритежател е мъж, следва
жена да е всеки ненадарен от кръста надолу индивид (изключвам хермафродитите). Дотук
всичко изглежда просто и ясно, но се оказва, има и такива (доста голям брой)
хора (надявам се, определяйки биологичния вид да не обиждам някого), които
оспорват този елементарен принцип и имат съмнения за половата (си)
принадлежност.
Като
че ли по-голям е делът на жените (в настоящия текст с жена ще обозначавам
индивид с матка и без пенис), които смятат, че разделението на половете ги
обижда и искат да го премахнат, включително в езика. И ето, че постепенно в
родната реч изчезва женския род в професионалната сфера. Всички са директор,
министър, колега. Да, ама това пък обижда мен, да речем, обезличава ме, отрича
моето съществуване и право да принадлежа към конкретен пол. Защото аз не се
срамувам, че съм жена, напротив, държа това да е ясно и да си личи, както в
облеклото, така и в поведението. Не желая да бъда колега, учител и безполово
човешко същество. Аз съм истинска жена (такава се чувствам най-силно на всеки
двайсет и осем дни), имам редовен месечен цикъл, млечни жлези (малки, но са си
мои) и матка, в която мога да нося бебе (ако пожелая).
Да
си жена и да можеш да раждаш не е право, за което се бориш, не можеш да излезеш
на протест срещу природата с искане да отмени законите си и да заявиш, че макар
да имаш пишка, си жена и като такава, имаш право да носиш плод в утробата си
(каквато нямаш). Ако беше така, предполагам, че всеки женски индивид, когато„потънал
в кърви лежи и пъшка“ от болки по време на онези дни, в които избягва белите
панталони, с радост би подписал пълномощно на който и да е пишконосец, чрез което
му преотстъпва и двата си яйчника.
Далеч
съм от една мисъл, която, убедена съм, вече сте ми приписали – не смятам, че
хората са родени с единствената мисия да оставят потомство (макар че май тази
мисъл не е съвсем погрешна), за да продължи съществуването на нашия вид. Всяка жена
сама решава дали и как да използва своята матка (изключвам случаите, когато
желанието не е достатъчно) и всеки мъж има право да прецени къде да хвърли
спермата си (включително, в тоалетната чиния). Дори да се облече с най-елегантната
рокля, да отстрани всеки един косъм от тялото си и да се гримира като принцеса,
мъжът си остава мъж, докато между краката му виси (или стърчи) пишка, без
значение дали още една стърчи от задника му. И докато веднъж месечно търси
черни панталони, превръзки и тампони, жената си остава жена, без значение от големината
на мустаците, социалната й роля или сексуална ориентация.
Любопитно
е, че само сред най-разумните твари в природата съществува проблемът с половата
идентичност. При всички останали е лесно, но не и за нас – ние все искаме да
победим природата или Бог (кой както предпочита), все мислим, че са ни ощетили
и все нещо искаме да променим, а ако не можем – да го отменим. Днес искаме да
премахнем половете и да превърнем раждането в общодостъпно удоволствие, а утре,
кой знае – може да решим, че предпочитаме да снасяме яйца, като птиците, а защо
не дори да летим като тях. Или, защо не, направо да премахнем видовото
разнообразие и всеки да решава дали да бъде вълк, мечка, риба или водно конче.
Но
нека не давам идеи на и без това обезумялото човечество. Важното е, че аз
самата съм в мир със себе си, своята полова принадлежност и социалната ми роля.
Когато мъж ми помага да си сваля тежката чанта от влака (не че се случва
често), за мен това е проява на уважение, а не обратното. Искам мъжете да признават
равенството ми (или превъзходството) с тях по отношение на ума, професионализма
и човешките качества. Не искам да нося торби цимент наравно с мъжете, не се
срамувам да помоля мъж да ми отвори шише с вода или да ми свали нещо отвисоко. Не
се чувствам подценена, когато кавалер ми отваря вратата или ми налива вода в
чашата. Не се срамувам да заявя, че нямам топки. Дори се гордея с това!
