Първата
прочетена книга за 2021 е факт -
прехваленият бестселър, който и до днес присъства в класациите на
големите книжарници за най-продавани книги на месеца - "Живот в
скалите" на Мария Лалева. Може би, ако не беше този факт и претенциите, че
в Скалите се съдържат "всички отговори за Бог, времето, любовта, прошката,
свободата, истината, верността, вярата, пътя и мирозданието", щях да съм
напълно ок със сладникавия сюжет и клишетата.
"Живот в скалите" прилича много на всеки един любовен роман - сълзлива история, много драма за героите и накрая - хепи енд. И задължителните клишета, които вече споменах. Лично мен те не ме подразниха чак толкова, защото повечето клишета са истини. Вероятно именно тези истини са една от причините толкова хора да цитират във Фейсбук дядо Демир, баба Настасия и другите герои-мъдреци. Дори липсата на оригиналност при предаването на клиширани истини не ми беше проблем в книгата. Все пак, толкова й е въображението на авторката, макар да е направила опит за вкарване на фентъзи елементи, с които хептен е омазала положението. Проблемът е в количеството, обемът и разпространението на тези мъдрости по страниците. Тези от вас, които са стигнали до края, макар да е само от любопитство и инат, знаят, че между героите почти няма нормален диалог. Всеки засипва отсрещния с тонове наставления, мъдрувания и премъдрувания, заръчва да помни това и онова и от толкова истини за запомняне, читателят в даден момент се чувства като провинило се хлапе, на което госпожата в детската градина строго, но с любов размахва пръст и му подръпва ухото. Друг е въпросът колко от тези велики мъдрости са едни големи безсмислици, просто думи, наредени по сложен начин, за да заблудят ошашавения читател, че съдържат едва ли не разум свише и да го накарат като в транс да си ги копира на стената във Фейсбук, без да разсъждава върху тях. Заплетените и забулени в мистерия мисли не може да не са мъдри.
Друга огромна слабост в книгата, която с напредването на страниците става досадна, е еднаквостта на героите. Какво имам предвид? Ами всички те, независимо дали са мъже или жени, образовани или не, млади или стари, говорят еднакво като стил. И мислят еднакво. Нищо, че единият постоянно повтаря "какво играем сега, господин режисьор?" Може би единственото по-досадно от безкрайните им монолози са кратките им разговори - страшно неестествени, нямащи нищо общо с живия език. И, разбира се, пропити със стабилна доза (алкохолна) мъдрост.
Като
говоря за неща, които не ми допадат в "Живот в скалите", не бива да
пропускам безкрайното въртене на един и същ мотив. Да, разбрах, че основната
тема е любовта, ама не може ли да не се споменава през десет страници? Вярно,
че баба Настасия е възрастна жена, вярно, че повторението е майка на знанието,
но в един момент (хайде, и аз да съм клиширана) става баща на затъпяването.
Все
пак, трябва да завърша с нещо хубаво. За разлика от други скапани книги, тази я
изгълтах буквално за няколко дни. Не мога да отрека умението на М. Лалева да
строи изречения, били те и клишета. Книгата се чете леко и макар, че не ми
хареса, преминах през нея бързо и безболезнено (не се оказа препънискала). Дори
ми останаха сили за нова, която може би ще започна още тази вечер.
