Ангел в сърцето

 

- Дядо, дядо! Бързо! Баба пак получи пристъп! Отново вика онзи Ники… - Ани се задъхваше пред вратата, водеща към цветния двор, където дядо й тъкмо разсаждаше пролетните цветя.

- Идвам, миличка, не се притеснявай! – обади се възрастният човек с лека тревога в гласа.

Ангел влезе в спалнята, където жена му, по избеляла нощница, разчорлена, с отдавна небоядисвана и неподстригвана коса и боса сновеше из стаята като бяло привидение и крещеше:

- Ники, Ники, защо не идваш? Спаси ме от тези луди, които ме затварят и не ме оставят и секунда насаме с теб! – жената ту тихо хлипаше, ту изпадаше в истерични крясъци.

- Тук съм, глухарче мое! – Ангел изрече вълшебните думи, които винаги успокояваха Ана. Тя спря да вика, на лицето й се появи мила усмивка, тя се хвърли на врата на мъжа си като младо момиче, а той кротко я поведе към леглото.

Не за първи път на Ангел му се случваше да завари жена си в такова състояние. От три години насам, откакто алцхаймерът се настани в главата й, Ана не беше същата жизнена, достолепна жена. Повече от четиридесет години тя и Ангел бяха живели безметежно, отгледаха три деца и шестима внуци, но ето, че болестта сложи край на красивата приказка. Очарователната възрастна дама се беше превърнала в жалко, безпомощно същество, което все по-рядко идваше на себе си и разпознаваше своите близки. Лудостта беше прогонила интелигентността от погледа й, но все още беше милостива към красотата на синия океан, сред който зеницата приличаше на малко островче.

- Как е баба, дядо? – попита загрижено Ани, когато Ангел се върна в дневната и седна в креслото с напрегнато и посърнало лице.

- Заспа, мила, не се тревожи за нея. – Ангел целуна по челото внучката си, която се беше сгушила в него – любим навик от детските години.

Ани – неговата най-голяма слабост. Обичаше всичките си внуци еднакво – пет момчета, вече млади мъже, които съвсем скоро щяха да го зарадват с правнуци. Беше много щастлив, когато преди двайсет и пет години снаха му му подаде един вързоп малък Ангел – най-големия му внук. С трепет поемаше в прегръдките си и следващите внуци и плака повече от уплашените бебета, до ден днешен остана техен добър приятел, до когото те се допитваха за съвети за какво ли не – за първата цигара, за тийнейджърските стъпки към ракията, за жените, за всичко. Но Ани си беше неговата кукличка – осемнайсет годишна малка дама, която с годините все повече му напомняше Ана на младини.

- Дядо, може ли да те питам нещо? – малко несигурно започна Ани.

- Разбира се, съкровище. Кажи на дядо – какво те тормози? – Ани никога не беше чувала не от устата на дядо си, каквото и да беше поискала от него, но тя вече не използваше неговата слабост, за да го манипулира, както когато беше мъничка.

- Чудех се… кой е този Ники? – Ани беше смутена от въпроса си. Когато баба й се разболя, започна да говори с някакъв Ники и дори я беше чувала да нарича с това име дядо й, който пък реагираше, когато чуеше Ана да вика Ники и й казваше глухарче мое, откакто тя спря да го разпознава. Никога дядо й не беше наричал баба й така, преди да се разболее. Всичко това не убягна от впечатлителната Ани, но все не събираше смелост да попита дядо си, който, очевидно, криеше някаква тайна не само от нея.

Ангел въздъхна. Тази тайна му тежеше цял живот, а не беше сигурен дали иска да сподели този си товар с друг. Особено с Ани. Вероятно тази дълго пазена болка щеше да натъжи внучката му – чувствителна натура, която по-трудно понасяше чуждата мъка, отколкото своята.

- Дядо? – Ани го побутна леко – Ангел за момент се беше отнесъл в спомени и сякаш беше напуснал стаята.

- Извинявай, душичката ми, бях се замислил. Трябваше малко да си поровя в паметта, защото дълго време не съм се връщал към тази случка. Всъщност, тя дори не е моя – ще ти разкажа за Ники това, което баба ти ми разказа преди много години, когато се запознахме. – Ангел си пое дъх, затвори очи за момент, после прикова поглед някъде в пространството, където сякаш виждаше киноекран, и започна: - Това се случи преди почти петдесет години. Тъкмо се бях прехвърлил в университет в София, когато се запознах с баба ти – най-красивата и най-тъжна първокурсничка на света. Никога не идваше на студентски купони, не излизаше по кафенета с приятелки, не участваше в общите забавления. Започнах да разпитвам за нея и научих, че след смъртта на годеника й Ана се затворила в себе си и насочила цялата си енергия само към ученето.

- Ники… - промълви Ани.

- Да, казвал се е Ники и е бил някъде на твоите години, когато пиян шофьор го е блъснал. Баба ти ми разказваше след години, че там в болницата, когато Ники починал, тя също загубила живота си. И така уроците се оказали нейното единствено спасение и единствена форма на живот. Стана ми мъчно за това красиво момиче и реших, че моята мисия е да й върна щастието. Но ми отне много време, преди да успея да я заговоря – толкова необщителна и недостъпна беше станала тя.  Мина година, преди да ме приеме за свой приятел и още толкова й отне, за да се престраши да сподели с мен за трагедията с Ники. Аз бях много търпелив с нея, не я притисках с въпроси и явно така съм успял да я предразположа към разговори. Бавно се сближихме, Ана започна лека-полека да отваря сърцето си за мен, даже започна да се усмихва, макар и рядко. Постепенно желанието й за живот се възвръщаше, в даден момент тя започна да мечтае отново за онези неща, които е искала да има с Ники – дом, семейство, деца…

- И така се оженихте. – завърши историята Ани.

- Да, в общи линии, така се случи, само че трябваше да извървим дълъг път до олтара. – подсмихна се Ангел.

- Дядо, а баба обичаше ли те, когато се оженихте? – попита Ани.

- Разбира се, миличка. Обичаше ме и когато се оженихме, и през целия ни съвместен живот.

- Но… - Ани спря, преди да зададе въпроса си – прецени, че е неуместен.

- Да, Ани, баба ти още обича Ники. Той беше и си остава нейната голяма любов,  докато аз съм нейната малка, вечна любов. – Ангел се усмихна топло на внучката си.

- Дядо! – проплака Ани. – Но как си живял с тази мисъл толкова години. Искам да кажа, как си живял с жена, която винаги е била влюбена в друг?

- Щастливо. – разсмя се Ангел.

Ани не разбираше. В главата й се прескачаха мисли, а в очите – сълзи. Беше й мъчно за всички – за баба й, която беше загубила голямата си любов, за Ники, загубил живота тъй рано, но най-вече за дядо й, който цял живот е бил на второ място в сърцето на баба й.

- Дядо, но това е много тъжно. Значи всичко е било…

- Ники, Ники, ела, мили, защо ме остави пак сама? – плачевният глас на Ана прекъсна разговора между дядо и внучка.

- Не го мисли, миличка. Аз съм голям щастливец. – Ангел намигна на Ани и стана от дивана. – Идвам, глухарче мое!

- Ники! – Ана се затича и разцелува поостарелите устни на мъжа си, щом го видя да влиза в стаята. – Не ме оставяй повече сама с непознати и в чужди къщи, чуваш ли? Аз само теб обичам. – Ана се давеше в щастливи сълзи и се глезеше като момиченце.

- Знам, глухарче мое. Тук съм. Няма да те оставям повече сама. Ники е тук… - Ана се беше сгушила в него като малко зверче, а той галеше нежно мръсната й сплъстена коса, докато тя се унасяше в блажен сън.

Ангел имаше напрегнат вид – отново чувстваше онази болка в гърдите си, която се появяваше всеки път, щом чуеше Ана да го споменава с името на мъртвия си годеник. Въпреки че каза на Ани, че двамата с баба й са били щастливи цял живот, той знаеше, че Ана така и не беше успяла да забрави Ники (вероятно дори не беше опитвала), нито любовта й към него беше намаляла с годините. Разбира се, тя обичаше и съпруга си, беше нежна и мила с него, не беше му казала лоша дума цял живот, нито повдигаше темата за мъртвия си любим, за да не му причинява мъка. Но Ангел знаеше, че всяка нощ Ана вижда лицето на Ники и че него прегръща в своите сънища. Знаеше, че Ники е бил там, между тях в леглото, докато са правили любов, дори докато бяха зачевали трите си деца. И това присъствие на друг мъж причиняваше мъка на Ангел, но въпреки това той я понасяше мълчаливо, защото знаеше, че това, което за него е болка, за съпругата му е утеха. Никога не попита Ана дали беше обичала Ники повече от него и дали й липсваше сега, не я попита дали би заменила съпружеския им живот за един миг с него. Той не искаше да чуе изречени на глас отговори, които сам знаеше. За Ангел не беше важно как и колко го обича Ана. Важно беше, че той я обичаше безкрайно много и беше готов да страда, за да я направи щастлива. Когато тя се разболя, той се почувства длъжен да й върне дните на щастие от преди катастрофата, да й върне отнетия живот с отнетата без време любов и започна да я нарича глухарче мое – Ана му беше споделила веднъж, че някога така я бил наричал Ники, а с годините тя наистина беше заприличала на пухкаво глухарче. Цял живот Ангел се беше стремил да компенсира чужда, погубена любов и затова сякаш обичаше жена си не с едно, а с две сърца. И макар да знаеше, че Ана отвръща с истинска гореща любов само на едното сърце, другото също се сгряваше от щастие, щом видеше над океана в очите й да изгрява слънце.

- Ангеле мой, единствен в моето сърце. – мърмореше си Ана в просъница.

При тези думи Ангел трепна. Не беше сигурен неговото име ли изрече жена му насън, или зовеше друг свой ангел. Не знаеше и не го интересуваше. Ана спеше щастлива в неговите прегръдки и причина за щастието й беше той. Дори да беше в образа на някой друг.