Когато
пишем за писатели, в училище, а и в университета ни учат да започваме с кратки
биографични сведения. Ще ме извинят моите преподаватели, но аз няма да направя
това, защото обичам идеята за загадъчната фигура на писателя и съм убедена, че
творците трябва да бъдат опознавани единствено чрез онова, което са създали. Без
рождени дати, без сведения за детството, брака, децата… Нищо! Поради тази
причина ще спестя скучните подробности от личния живот на Делфин дьо Виган (и
без това информацията в интернет не е много) и ще ви разкажа за нейните книги и
онова, което оставиха у мен като усещания.
Само
до преди няколко месеца не бях чувала името на гореспоменатата френска дама,
докато не попаднах на досадна реклама във Фейсбук – „По действителен случай“. Седмици
наред заглавието изскачаше в нюзфийда и накрая отворих от любопитство, за да
прочета анотацията. Видях, че е тип „психарска“ история, а по онова време бях
нагънала Зигмунд Фройд и реших, че мога да си позволя подобно четиво точно в
този момент. След два дни книгата ме чакаше в местния офис на „Еконт“, а
по-късно следобед вече я разгръщах. Оказа се обаче, че „По действителен случай“
се явява нещо като продължение на друг роман – „Силна е нощта“ – най-известният
на Делфин дьо Виган, с който става популярна по целия свят. Ами, нямаше как да
започна от краката към главата – изпиратствах нагло от „Моята библиотека“
желаната книга и за няма и два дни се разправих брутално с историята. С това
изчерпвам излишните подробности (които никога не пестя), сега по същество за
самата книга.
„Силна
е нощта“ е представена като биографичен роман, в който авторката откровено, без
цензура, разказва майка си (наречена вероятно с псевдоним – Люсил), като
започва историята от нейното детство. Делфин дьо Виган събира стотици часове
записи на роднини и познати на семейството, като се опитва да открие и опознае
посмъртно майка си. Не спестява нищо неприятно – нито нелепата смърт на малкия
брат, нито последвалите самоубийства на деца и тийнейджъри от рода на Люсил,
които завинаги бележат живота на чувствителната девойка. Не пропуска дори
мнимото изнасилване от баща й, за което Люсил пише в своя дневник, но за което
така и не се намират ясни доказателства.
Особено
много ми допадна как авторката редува безпристрастния, почти безчувствен разказ
на историята на Люсил с изповед на чувствата и терзанията, които е имала по
време на писането на романа. Докато четях, непрекъснато се борех с няколко
въпроса – истина ли е всичко това и възможно ли е толкова гадост да се изсипе
върху едно семейство? Но ако не е истина, що за болен мозък би могъл да измисли
толкова тъжна история и да я напише толкова увлекателно? Дали Делфин дьо Виган
е смела жена, изправила се срещу семейните демони в името на истината за своята
майка, или е подла измамница, която продава рода си за пет минути слава?
В малкото
си интервюта авторката отговаря нееднозначно на въпросите за биографичното в
нейните произведения и твърди, че романът започва след петото изречение истина
(цитирам по памет).
Измислица
или не, „Силна е нощта“ ме впечатли силно и реших, че ако прочета и други
романи от дьо Виган, ще получа отговор на тъй важния въпрос – има ли жълтък в
белтъците на Делфин? (по-късно ще обясня какво имам предвид). Но вместо да
премина директно към „По действителен случай“, се върнах в самото начало – на „Дни
без глад“. За този роман самата авторка казва, че е автобиографичен, макар да е
писан в трето лице. Темата за анорексията присъства и в „Силна е нощта“, но в „Дни
без глад“ героинята спестява упреците към разведените си родители, безспорно
допринесли за коварното заболяване. Вместо това, авторката насочва вниманието
към трудното връщане към храната и живота, изказва благодарност на хората,
подали й ръка в онзи тежък момент, увлечението по лекуващият психиатър и
приятелството с момичета от клиниката… Силна история, написана без никакъв опит
да намери съчувствие, нито да идеализира героинята (и себе си). За съжаление,
все още никой български издател не се е наел да издаде превод на този
прекрасен, бих казала най-добър роман на Делфин дьо Виган, затова се задоволих
с италианския превод (все още си го пазя свален в телефона).
И накрая
идва ред на „По действителен случай“. Но колко действителен е всъщност? Самата авторка
дава следния отговор посредством един свой детски спомен (?):
„В кухнята на къщата в Пиермон
несръчните ми детски ръце чупят яйца над един съд, за да отделят жълтъка от
белтъка. Този деликатен, точен жест, който баба ми Лиан ми бе показвала няколко
пъти, жестът, с който трябва да прелееш жълтъка от едната половина на черупката
в другата, за да изтече белтъкът в съда, без да се изцапа. Но често се случва
една съвсем малка частица жълтък и съвсем малко парченце от черупката да се
отдели и да падне в съдината. Там, изгубено в прозрачния белтък, парченцето
бяга от пръста, изплъзва се от лъжицата, невъзможно е да се улови.“[1]
Но
кое е жълтък и кое белтък при Делфин дьо Виган – това именно е трудно да се
разбере, особено в „По действителен случай“. Един многопластов роман (както е
модерно да се казва), засягащ проблемите с неуловимостта на психичните
заболявания, изследващ логичните връзки, които създава увреденият ум, вероятно
опит на Делфин дьо Виган да влезе в главата на покойната си майка и да си даде
сметка за преживените от нея кризи. Но за мен това е преди всичко роман за
писатели. Историята между авторката и нейната героиня (?) Л. много ми напомня
на отношението между Георги Господинов и Гаустин – алтър его, въображаем
приятел, вътрешен глас, плод на психично разстройство… Л. (интересно съвпадение
с инициала на майката от „Силна е нощта“) е всички тези лица накуп, но тя е и
своята създателка. Защото всеки автор оставя част от себе си в своите герои – в
едни съвсем малко, в други повече, а в трети се влива целият, докато остане
омаломощен, изстискан, изпразнен. И колкото повече живот влива в героя, толкова
повече живот напуска автора, защото писането е откровение и само на белите
страници, чрез своите герои, писателят е истински жив.
