Той беше на опашката в магазина, когато случайно разбра, че тя е починала.
Съседите, казваше някаква позната по физиономия жена, я намерили мъртва в дома
й, след като от няколко дни не били я виждали да излиза. Накрая разбили бравата
на своя отговорност и…
Когато чу името на починалата, нещо сякаш го цапна в челото. Към това женско
име някога беше прикачена неговата фамилия, за почти пет години. После той си
взе фамилията и избяга далеч, в другия край на квартала, а тя остана с детето
при майка си. Оттогава не бяха разменили ни дума, ни поглед, ни мисъл. Докато дъщеря
им беше малка, баба й му я водеше на гости всяка събота следобед, когато поотрасна,
вече я водеше колелото, а накрая, като тийнейджърка, спря да ходи и избяга от проклетите
си родители. Беше й писнало да им слуша глупостите и още щом навърши пълнолетие,
се премести на квартира, после отиде да следва в София, за известно време живя
в чужбина и накрая спря да пише и да се обажда на родителите си. Нямаше за какво.
Беше им благодарна за съсипаното детство и толкова.
Новината за нейната смърт не го натъжи и не му донесе облекчение. Толкова отдавна
я беше погребал. Толкова зло беше видял от нея. Толкова скандали, от които в момента
не си спомняше нито един. Странно – нали заради тези скандали се разведоха
някога и заради злините, които си бяха причинили взаимно. А сега в ушите му не
звучеше нито една обидна дума, нито един истеричен крясък. Тя стоеше пред очите
му с лимонена рокля под коляното и едро петно от череша на лявата гръд. Млада и
свежа като плодова салата, тя се смее високо и гледа в него. Кога и къде се
беше разиграла тази сцена, той не помнеше. Дали изобщо беше спомен, или
измислена от неговото въображение?
– Господине, ако е това, моля, четири и осемдесет и пет и дайте ред на
следващия. – Почти сърдито му повтори продавачката.
– Да, извинявам се. – Сепна се той. – Това е. Осемдесет и колко казахте?
– Четири и осемдесет
и пет.
– Запов… Всъщност, я ми дайте и два лимона – ей от тия, най-жълтите. Да, точно
тия, благодаря… и една шепа черешки. Това е.
***
Той се прибра вкъщи. Отключването на вратата малко го затрудни – от известно време ръцете му трепереха. После влезе в кухнята направо с обувките – бързаше да освободи ръцете си. Остави торбите с покупките върху неразтребената маса и побърза да извади двата лимона и черешите. Изми ги и ги сложи в една голяма бяла купа, в която обикновено си сипваше супа. После седна на един стол и остана така няколко минути, да се оглежда в стотиците мънички капчици. И от всяко малко огледалце го гледаше тя – младо момиче с лимонена рокля. Почувства се замаян. Откакто чу в магазина за неприятната случка с нея, все така я виждаше и не се сещаше къде е била такава, лимонена. Че беше кисела жена, кисела беше, и усмивката й и тя беше лимонена. Но тази рокля… Стана и започна да шъта, да се поразсее малко, пък дано изведнъж му дойде отговора в ума, както му се случваше често с трудните думи в кръстословиците. Накрая, уморен се отпусна на леглото в спалнята за традиционната следобедна дрямка. Заспа почти веднага. Дали я е сънувал, не знам, но знам, че тя през цялото време го наблюдаваше от черно-бялата снимка на стената, точно над леглото. И докато той спеше, снимката пак се изпълни с цвят – той - младоженец с бяла риза и сив седем-осми гащеризон, държи купа с череши в едната ръка, а с другата подава череша към устните на булката, а тя, в лимонена рокля, гледа право в него и се смее заради червеното петно, което беше оставил върху сватбената й рокля. Сега това петно изглеждаше дори още по-червено.
