Случвало ли ви се е да останете без глас? На мен поне доста често, но това
сякаш е типично за моята професия. Случи ми се още в началото на моята вече солидна
шестгодишна кариера, още през първия ми работен месец, когато си мислех, че
колкото повече викам, толкова по-добре ме чуват учениците. Разбира се, те ме
чуха, но това не значи, че ме послушаха. И така, нищо кой знае не се промени в
класната стая, освен че ми се наложи една седмица след злополучното повишаване
на тон да шепна и да преподавам жестомимично.
Ако си мислите обаче, че след тази случка се отказах да надавам глас всеки
път сред побеснялата тълпа тийнейджъри, които обичат да тестват височината на вокалите
си точно в моите часове, лъжете се. Цели пет години продължих с опитите да
надвиквам сама 26, и всеки опит, естествено, се оказваше все по-неуспешен. Времето
обаче ми показа решението и тази година (засега) все още не съм повишавала тон. Едва на шестата година
осъзнах колко е безсмислено да крещиш на глухи. Сега говоря, при това тихо, но
съм убедена, че с времето говорът ще премине в шепот и един ден ще млъкна. Не защото
нямам какво да кажа, напротив, просто няма да има на кого. И тогава, вероятно,
ще се намерят желаещи да чуят мълчаливата, която просто стои и брои наобратно
от 45 в минути.
На поредните парламентарни избори голяма част от българските избиратели
постъпиха така, както аз класната стая. Убедена съм, че замълчаха не защото
няма какво да кажат, напротив – няма на кого. Политиците отдавна са глухи за избирателите,
които са останали без глас след всичките години на митинги, протести и
демонстрации. След всички години, когато крясъкът на бюлетините е бил заглушаван
от шум на пари. Ето затова българският
избирател остана без глас на тези последни избори и остави без гласове
поредните мераклии да разгледат отвътре сградата на Народното събрание. Мълчанието
на негласувалите говори повече от всяка електронна бюлетина, която звъни като
биткойн в банковата сметка на някой депутат. Мълчанието към днешна дата не
означава безразличие. Напротив – това мълчание е по-страшна присъда от всяка
друга, издадена от родната съдебна система. Защото човек мълчи не само когато е
съгласен или му е все тая. Понякога гласът просто се уморява.
