Районът беше отцепен от полицията, екипи на „Гражданска защита“ разчистваха
бетонните парчета, до вчера стени на домове, и с помощта на военните изваждаха
тела. Мобилизираните лекари просто констатираха смъртта – нямаше оцелели след
разрушителното земетресение, изненадало спящия град.
Сред настъпилата суматоха никой не забеляза, че една жена броди като
привидение между разрушените сгради и оглежда труповете, с надеждата да намери
точно определен.
Елена търсеше Виктор. Не таеше
никаква надежда да го види жив, след като вторичен трус с магнитут 9,8 по
Рихтер буквално срина на сол целия жилищен комплекс, заедно с живота на хиляди
хора. Само ако не се беше върнал, ако беше останал с нея и децата, сега Виктор –
млад баща на четиримесечни близначки – щеше да е жив. Но той знаеше, че за
Елена пръстенът е много важен. С такъв отчаян поглед го изгледа, когато след
първия трус се озоваха в двора на комплекса, с по едно сънено, все още неревящо
бебе на ръце. „Пръстенът“ – прочете в безмълвните ѝ устни Виктор и веднага бе
оставил малкото момиченце в ръцете на съседката. После беше целунал младата си
съпруга и без да каже дума, беше влязъл обратно в блока.
Какво ли си бе мислил, питаше се Елена. Че просто ще влезе набързо на
първия етаж, ще отвори нощното шкафче, ще вземе кутията и ще се върне при семейството
си. Можеше да остави проклетия пръстен – какво толкова? Тя нямаше да го
обвинява, макар този пръстен да означаваше много за нея. Само той ѝ беше
останал от бившият ѝ съпруг – нейната голяма любов. Илия беше съученик на
Виктор, красив младеж и луда глава, моторист. Загина в катастрофа само
20-годишен, още преди медения месец, като не остави на Елена нищо след себе си,
освен траурни дрехи и венчална халка. След година Елена се омъжи за Виктор –
най-близкият приятел на Илия – влюбен в нея още от ученик. Дори след като им се
родиха близначките, Виктор знаеше, че Елена продължава да обича починалия си
съпруг. Повече, отколкото някога щеше да обича него, макар да беше баща на
децата ѝ. Но това не му пречеше да я обича с цялото си сърце. Затова се върна
за пръстена от Илия, който Елена държеше в чекмеджето до главата си и неизменно
целуваше за лека нощ, уж тайно от съпруга си. Виктор никога не показа, че знае
за този ритуал, въпреки че всяка целувка разтърсваше влюбеното му сърце в
неистова болка.
Крачейки сред мъртъвци, кръв и разруха, Елена видя познатата татуировка
върху стърчаща изпод купчина развалини лява ръка. Два розови гълъба с инициали
Л. и М. на гърдите. Лили и Мария – двете момичета на татко, двете му малки пиленца.
Под нещо, което някога трябва да е било шкаф, се виждаше част от лице – познато
лице, само че бледо, като на мъртвец. Елена изпищя. Няколко пожарникари се
затичаха в посока на вика и подхванаха уплашената жена, за да не припадне сред
руините. Опитаха се да я разпитат какво прави там, познава ли убития, но тя
беше сякаш в друго измерение.
– Вижте, вижте,
момчето помръдна! – извика един пожарникар.
– Дайте да го
извадим! Бързо! – разтичаха се още няколко мъже.
– Повикайте
лекар, жив е! – крещеше някой.
Двама медици
тутакси се спуснаха към мястото и с облекчение констатираха, че човекът
наистина беше жив, макар и тежко ранен.
– Ели… - шепнеше
слабият глас на Виктор. – Ели… аз… - той не намери сили да продължи, пък и
лекарите не му дадоха шанс – сложиха го на носилка, опасаха кислородна маска на
лицето му и го повлякоха към линейката.
– Почакайте! – Елена
се затича към екипа, отвеждащ съпруга ѝ към болницата.
Под маската
Виктор се усмихна с болка и само отвори ръка. Стискаше пръстена на Елена.
– О, Боже,
обичам те! – извика тя. Грабна бързо пръстена от ръката на ранения Виктор и го
целуна страстно.
