Много неща му липсват на дебютния роман на поета
Константин Трендафилов, но това е нормално – „Затворисърце” е първият опит на
автора в прозата – смекчаващо вината обстоятелство, което критиците непременно
трябва да вземат под внимание, преди да произнесат строгата си присъда. Аз обаче съм отвориуста и нямам никакво
намерение да проявявам снизхождение към автора, въпреки че и той, и романът му
привличат внимание още на прима виста, с приятната си визия, и се изкачват все
по-високо в класациите по продажби на книжариците заради умението на ИК „Жанет
– 45” да продава.
Чели ли сте любовна история, от чиято блудкавост
не ви се повдига и чийто край не знаете, още преди да сте прочели началото? Не
сте ли? И аз не бях. Докато не отворих „Затворисърце”. Сюжетът е банален –
нещастна любов, оставила дълбок отпечатък върху живота на двамата главни герои
в драмата – Юлиян и Антон. Любов, която им отнема свободата по всички възможни
начини и ги превръща в затворници. Докато те разказват своите житейски истории,
в които по необичаен начин влизат Лидия и Катя, читателят има възможност да погледне любовта
от две различни гледни точки – от позицията и на отхвърлящия, и на отхвърления.
В крайна сметка, отхвърлянето довежда и единия, и другия герой до едно и също
място.
Сюжетът, както казах, е банален. Персонажите също
са някак шаблонни – в първата разказана история задръстенякът Юлиян по щастлива
случайност си хваща за гадже страхотна мацка, но получил мечтаната цял живот
близост с друго човешко същество, той се отегчава. Втората любовна история
проследява връзката между две утайки на обществото в началото на прехода – престъпникът
Антон и проститутката Катя. Смотльо и красавица, отрепка и… отрепка – типажи,
които авторите на такава литература си умират да събират и разделят,
разплаквайки тийнейджърките, пенсионерките и скучаещите домакини. И всичко това
в началото на 90-те – любимият период на съвременната българска литература (и
кино).
Клиширан сюжет, клиширани герои – на пръв поглед
изглежда, че Трендафилов стриктно се подчинява на правилата на жанра и всички
предпоставки за създаването на поредния лигав, сантиментален роман, от и върху
чиито страници ще се леят сълзи, сополи и… сперма, са налице. Въпреки това,
обаче, авторът се проваля и не успява ни най-малко да се доближи нито до някой
класически роман, като „Любов по време на холера”, който причинява по-силно
повръщане от споменатата болест, нито до съвременните нашумели книги,
разнищващи темата за голямата, вечна, всепопеждаваща и не знам си каква още
любов, като „Нощта е също слънце” на Божана Апостолова. Както самият
Трендафилов казва в едно интервю за Офнюз, неговият роман „не е боза”.
Езикът, който Константин Трендафилов използва е
жив и младежки, главните герои разказват своите драматични житейски истории с
много свежо чувство за хумор и без никакъв патос и превземки, характерни за
този тип литература и за трагичните герои, каквито безспорно са Юлиян и Антон. Авторът
нарича лайното лайно, циганинът – циганин (нулева политическа коректност),
курвата – курва, без да преувеличава, за да придаде чрез цинизми по-екстравагантно
звучене на речта на героите и за да бъде харесан от съвременното цинично
поколение, нито се скрива зад евфемизми, с които да създаде изкуствено усещане
за изтънченост в стил… някой от родния хайлайф.
В реалния живот представата ни за любов е силно
повлияна от тази в романите. В „Затворисърце” е точно обратното – любовта е
такава, каквато я познаваме от живота. Неподсладена. Неразкрасена. Неочаквана.
Нежелана. Несподелена. Незабравима. Нещастна… Любимите жени отсъстват физически
от реално случващите се събития – те са само спомен, съществуват единствено в
разказите на двамата мъже и така се създава усещането за божествения им произход
(единият от героите точно така определя любимата си жена – като богиня – и дори
се съмнява, че е истинска). И макар никой от двамата герои да не е виждал
любимата на своя приятел, тяхното съществуване, съществуването на любовта, е
неоспоримо, за разлика от съмнителното съществуване на Бог, защото
последствията от любовта са доловими с просто око – не се нуждаят от
задълбочени интерпретации и големи познания. Бог наказва и възнаграждава само вярващите
в него; любовта спасява и разрушава всички, без значение дали вярват в нея.
Константин Трендафилов тотално се проваля в опита
си да залее книжния пазар с поредната безвкусна боза на любовна тема. Насред
разказите на героите са подхвърлени уж между другото философски реплики, които
стоят като кръпка и в същото време са си точно на мястото – ту няколко реда,
цитиращи библията, ту разказана накратко случка без пряка връзка с историята
или размисли на автора, който сякаш на моменти, докато следи разказа на
героите, спира да ги слуша и се отнася в собствени размисли за любовта и
смисъла на човешкия живот. И сякаш, без да иска и без да знае, го открива… и
разкрива на читателите. Кога човек живее истински – когато е влюбен, или след
като любовта си отиде? А може би преди изобщо тя да се появи и да направи
промени в ритъма на живот и приоритетите? И кои сме ние в любовта – егоистът
Юлиян, неблагодарната Катя, мечтаната Лидия или недооцененият Антон? Всеки ще
зададе собствени въпроси и няма начин да не си отговори на тях. Достатъчно е
само да отвори очи. И „Затворисърце”.