Отвориочи и „Затворисърце”

Много неща му липсват на дебютния роман на поета Константин Трендафилов, но това е нормално – „Затворисърце” е първият опит на автора в прозата – смекчаващо вината обстоятелство, което критиците непременно трябва да вземат под внимание, преди да произнесат строгата си присъда.  Аз обаче съм отвориуста и нямам никакво намерение да проявявам снизхождение към автора, въпреки че и той, и романът му привличат внимание още на прима виста, с приятната си визия, и се изкачват все по-високо в класациите по продажби на книжариците заради умението на ИК „Жанет – 45” да продава.

Чели ли сте любовна история, от чиято блудкавост не ви се повдига и чийто край не знаете, още преди да сте прочели началото? Не сте ли? И аз не бях. Докато не отворих „Затворисърце”. Сюжетът е банален – нещастна любов, оставила дълбок отпечатък върху живота на двамата главни герои в драмата – Юлиян и Антон. Любов, която им отнема свободата по всички възможни начини и ги превръща в затворници. Докато те разказват своите житейски истории, в които по необичаен начин влизат Лидия и Катя,  читателят има възможност да погледне любовта от две различни гледни точки – от позицията и на отхвърлящия, и на отхвърления. В крайна сметка, отхвърлянето довежда и единия, и другия герой до едно и също място.

Сюжетът, както казах, е банален. Персонажите също са някак шаблонни – в първата разказана история задръстенякът Юлиян по щастлива случайност си хваща за гадже страхотна мацка, но получил мечтаната цял живот близост с друго човешко същество, той се отегчава. Втората любовна история проследява връзката между две утайки на обществото в началото на прехода – престъпникът Антон и проститутката Катя. Смотльо и красавица, отрепка и… отрепка – типажи, които авторите на такава литература си умират да събират и разделят, разплаквайки тийнейджърките, пенсионерките и скучаещите домакини. И всичко това в началото на 90-те – любимият период на съвременната българска литература (и кино).

Клиширан сюжет, клиширани герои – на пръв поглед изглежда, че Трендафилов стриктно се подчинява на правилата на жанра и всички предпоставки за създаването на поредния лигав, сантиментален роман, от и върху чиито страници ще се леят сълзи, сополи и… сперма, са налице. Въпреки това, обаче, авторът се проваля и не успява ни най-малко да се доближи нито до някой класически роман, като „Любов по време на холера”, който причинява по-силно повръщане от споменатата болест, нито до съвременните нашумели книги, разнищващи темата за голямата, вечна, всепопеждаваща и не знам си каква още любов, като „Нощта е също слънце” на Божана Апостолова. Както самият Трендафилов казва в едно интервю за Офнюз, неговият роман „не е боза”.

Езикът, който Константин Трендафилов използва е жив и младежки, главните герои разказват своите драматични житейски истории с много свежо чувство за хумор и без никакъв патос и превземки, характерни за този тип литература и за трагичните герои, каквито безспорно са Юлиян и Антон. Авторът нарича лайното лайно, циганинът – циганин (нулева политическа коректност), курвата – курва, без да преувеличава, за да придаде чрез цинизми по-екстравагантно звучене на речта на героите и за да бъде харесан от съвременното цинично поколение, нито се скрива зад евфемизми, с които да създаде изкуствено усещане за изтънченост в стил… някой от родния хайлайф.

В реалния живот представата ни за любов е силно повлияна от тази в романите. В „Затворисърце” е точно обратното – любовта е такава, каквато я познаваме от живота. Неподсладена. Неразкрасена. Неочаквана. Нежелана. Несподелена. Незабравима. Нещастна… Любимите жени отсъстват физически от реално случващите се събития – те са само спомен, съществуват единствено в разказите на двамата мъже и така се създава усещането за божествения им произход (единият от героите точно така определя любимата си жена – като богиня – и дори се съмнява, че е истинска). И макар никой от двамата герои да не е виждал любимата на своя приятел, тяхното съществуване, съществуването на любовта, е неоспоримо, за разлика от съмнителното съществуване на Бог, защото последствията от любовта са доловими с просто око – не се нуждаят от задълбочени интерпретации и големи познания. Бог наказва и възнаграждава само вярващите в него; любовта спасява и разрушава всички, без значение дали вярват в нея.

Константин Трендафилов тотално се проваля в опита си да залее книжния пазар с поредната безвкусна боза на любовна тема. Насред разказите на героите са подхвърлени уж между другото философски реплики, които стоят като кръпка и в същото време са си точно на мястото – ту няколко реда, цитиращи библията, ту разказана накратко случка без пряка връзка с историята или размисли на автора, който сякаш на моменти, докато следи разказа на героите, спира да ги слуша и се отнася в собствени размисли за любовта и смисъла на човешкия живот. И сякаш, без да иска и без да знае, го открива… и разкрива на читателите. Кога човек живее истински – когато е влюбен, или след като любовта си отиде? А може би преди изобщо тя да се появи и да направи промени в ритъма на живот и приоритетите? И кои сме ние в любовта – егоистът Юлиян, неблагодарната Катя, мечтаната Лидия или недооцененият Антон? Всеки ще зададе собствени въпроси и няма начин да не си отговори на тях. Достатъчно е само да отвори очи. И „Затворисърце”.