До Валентин

Избоди нещастните ми очи с ръждясал пирон – те са недостойни да съзерцават красотата ти. Отрежи грубите ми ръце със счупено стъкло, за да не могат никога да докоснат твоята нежна кожа. Натроши пищялната ми кост, разкъсай сухожилията и кръвоносните съдове разкъсай – едва тогава, когато бъда осакатена физически, ще спра своя бяг след теб. Изтръгни с голи ръце пулсиращото сърце от малките ми гърди, мариновано в солени сълзи и черна кръв. И го свари в казана, в който дяволи готвят чорба от грешници в кухнята на ада. После го нарежи на хиляди парченца, за да извадиш любовта оттам. Но всяко парче ще побере в себе си цялата любов, която сега изпитвам към теб и ще те обичам вече не с едно, а с хиляди сърца. Затова го пасирай. Смачкай го до безформена пихтия, в която чувствата ще се омесят и любовта вече няма да се отличава от омразата.

Изтезавай плътта. Само бедната ми душа пожали. Нека тялото се превърне в кал, но не и душата. Нека тя остане неомърсена след физическото убийство на материята, за да прости на убиеца, освободил я от затвора на тленното уродливо тяло. Душата ще прости на убиеца, да. И ще го възпее в стихове. Защото този убиец си ти. Моят нежен убиец.