Легенда за бялата роза

Имало едно време един принц от недалечно, но неизвестно кралство. Той бил много особен и затова нямал никакви приятели в двореца. Е, не че на един принц му било лесно да създава безразборни приятелства, но това е друга тема. Но ако си мислите, че скучаел, грешите. Той никак не бил самотен, защото си имал градина с червени рози. Но розите не били обикновени красиви цветя, като в градините на вашите баби, а вълшебни. Те умеели да говорят езика на хората и така, улисан в разговори със своите рози, принцът не усещал липсата на социален живот.

Принцът обичал много своите рози, но най-добрата му приятелка била една нежна, мъничка роза, все още неразцъфнала изцяло, която растяла сама в близост до високата каменна ограда. С нея най-много обичал да разговаря принцът и само на нея доверявал най-съкровените си тайни и мечти. Често вечер, когато всички в двореца вече спели, той се промъквал навън по чехли и прекарвал цялата нощ в задушевни разговори със своята мила малка приятелка.

Минавали дните, принцът растял и възмъжавал, розата също разцъфтявала и от крехка бледорозова пъпка се превърнала в кървавочервена красавица. Приятелството между двамата също цъфтяло. Принцът неизменно прекарвал дните си сред розовите храсти и нощите с най-вярната си приятелка от цялата градина. Така постепенно розата, без да разбере как, се влюбила в нищо неподозиращия принц. Но любовта ú била обречена.

Една зимна вечер принцът отишъл в ужасно настроение при своята приятелка. Стоял мълчалив и въздишал. Розата го попитала защо е тъжен и той разкрил пред нея какво мъчи сърцето му. Любов към принцеса от вражеско кралство се била родила в душата му, но принцесата била студена и зла към него и отхвърлила грубо всичките му най-пламенни и искрени писма, в които ú се кълнял в любов. Докато разказвал това, сърцето на принца не издържало, кръвта му започнала да замръзва и той паднал на земята като мъртвец. Уплашила се розата, но била твърдо решена да спаси своя любим. С неимоверни усилия се откъснала от корена, допълзяла до безжизненото тяло на принца и забила във вената му острите си малки бодли. После кротко легнала до него и зачакала. Постепенно листата започнали да избледняват. Първо станали бледочервени, после порозовели. Колкото повече избледнявал аленият цвят на розовите листа, толкова повече руменина избивала по бузите на принца. Накрая розата станала мъртвешки бяла, а принцът бавно отворил очи. Надигнал се леко на лакът, като се опитвал да си спомни какво се е случило и защо лежи в калта. Усетил лека болка в китката си, погледнал и видял забитата в ръката роза. Внимателно извадил бодлите от вената и повикал приятелката си. Тя обаче не отговаряла. Принцът се уплашил. Розата не приличала на себе си. От доскорошния ú яркочервен цвят нямало и помен. Поискал да научи какво се е случило с нея, но тя лежала като мъртва в шепите му. Заплакал принцът и се затичал към близкия розов храст, за да поиска обяснение от другите си приятели. Когато стигнал обаче, с ужас видял, че и там розите са бели и безмълвни.

Принцът изпаднал в отчаяние. Приятелката му била пожертвала живота си, за да спаси неговия. Тя вляла във вените му своята кръв и живот, за да раздвижи неговата застинала кръв. И сега лежала мъртва. Вълшебството на червените рози вече го нямало. Всички рози в градината станали бели и загубили дарбата си да говорят.

На другия ден принцът изпратил писмо на красивата, но надменна принцеса, заради която загубил розата. Но този път той не ú се кълнял в любов, а я обвинявал с най-тежки думи за смъртта на своята приятелка и за проклятието, което тегнело над розовите храсти в двореца.

Докато принцесата четяла писмото, се случило нещо загадъчно – от него изпаднало едно бяло розово листенце, което и до днес никой не знае как се е озовало в плика. И точно в този момент се случило поредното вълшебство – нещо в коравото сърце на принцесата трепнало. Най-после тя разбрала какво значи чиста любов. Трогната от примера на розата, тя отишла в градината си и с просълзени очи заровила листенцето.

На следващата седмица принцът и принцесата се оженили, защото тя осъзнала грешката си и макар и късно, се разкаяла за своята жестокост. Преместила се в двореца на принца, народила му много деца и двамата живели дълго и щастливо.

А какво станало с розите ли? Розите в двореца на принца останали бели и никога повече не проговорили. Когато в двореца на принца, който впоследствие станал мъдър и справедлив крал, идвали гости от други кралства, се дивели на невижданите досега бели рози и молели краля да им даде коренче. И кралят, нали бил щедър, давал на всички. Така навсякъде се появили белите рози, които и до днес са символ на нежната и чиста обич.

А в двореца на принцесата и настояща кралица, след година на мястото, където тя заровила листенцето от бялата роза, изникнал малък храст с кървавочервени рози. Казват, че късно вечер, когато никой не ги слуша, те си говорят помежду си и разказват легендата за тяхната баба бялата роза. Но аз не мога да кажа истина ли е това, или измислица, защото не съм чувала никога разговорите на розите.