Квартирата

Квартирантката разчистваше вещите на хазяите, за да отвори място за своите. Бяха й казали да запази всичко, което смята, че ще й върши работа, а непотребното да изхвърли. Никой вече нямаше да ползва вещите. Възрастните хора, живели тук над петдесет години бяха починали преди около шест месеца – почти едновременно, и дъщеря им бързаше да даде жилището под наем. Нямаше желание да продава – кой знае, един ден цените може да се вдигнат, защо да се набутва сега. Петстотин лева на месец от наем я устройваха. Мъжът й работеше в голяма фирма, където плащаха големи пари, и тя не разчиташе на наема. Ама пък кой ти ги дава ей така тия петстотин.

Квартирантката събра в един чувал старите палта от гардероба, чаршафите и хавлиите и ги приготви за дарение. Доста работа я чакаше днес. Хазяите не живееха в града и нямаха време да чистят апартамента. Чу се с тях по телефона веднъж, когато след огледа каза „да” на брокера. И вероятно нямаше ги чуе повече, нито да ги види, стига да превеждаше парите навреме.

Докато чистеше килера, квартирантката попадна на странен предмет – дълго парче дърво, завършващо с метално острие, подобно на шило, но плоско. В края беше много тънко, а нагоре се разширяваше. Цветът на предмета беше неопределен – на места жълтееше, на други зеленееше и преминаваше към кафяво. От единия край дървото беше леко нагризано. Квартирантката въртеше в ръцете си странния предмет и се опитваше да се сети за какво се използва.

Тя беше само на двайсет години и досега не беше виждала перодръжка. Тази перодръжка някога, преди повече от петдесет години, всеки месец беше писала писма, които друга двайсет годишна жена изпращаше на любимия си войник. Хиляди нежни думи бяха излезли под острия връх, хиляди капки мастило бяха капали до сълзите върху жълтата хартия, хиляди пъти белите зъбки на жената се бяха забивали в дръжката от нервно напрежение. Тази перодръжка съобщи на младия войник месец след като влезе в казармата, че ще става татко, после му разказваше за малката му дъщеричка – за първото зъбче, първата дума, първата крачка… докато не си дойде вкъщи, където го чакаха жена му и двегодишното му момиченце, което днес даваше под наем бащиния си дом. Оттогава перодръжката не беше писала писма – нямаше нужда – и стоеше тихо и кротко в килера.

„Сигурно е някакъв шиш за плетене, но е останал само единият. И, на всичкото отгоре, изглежда счупен.” – помисли си квартирантката и хвърли перодръжката в боклука.

Сърцето помни най-важното

Ана стоеше на гарата и нервно пушеше. Нямаше търпение влакът да дойде и да я отведе от този ужасен град. Още помнеше как телефонът запя Bailando, после Енрике Иглесиас й съобщи страшната новина. Всъщност, беше майка й, но тя намрази Енрике. После болницата, лекарите, миризмата на спирт, мониторът в болничната стая… Ана отново преживяваше онзи кошмарен ден преди две години.

Малко преди да замине да учи в София, преди две години и половина, Ана беше срещнала Ники. Банална история – запознанство на рожден ден на общ приятел, няколко дни зарибявка по Вайбър, после кафе, целувка… и шест месеца щастие. После се случи трагедията. Някакъв надрусан шофьор беше помлял колата на тийнейджъра на светофар. Закарали го в болницата в клинична смърт. Когато Ана пристигна от София разревана и в истерия, родителите на Ники вече бяха взели трудното решение – да изключат системите, които поддържат жизнените функции на Ники. Нямаше надежда за момчето им.

Надежда обаче имаше за други двама младежи, които лежаха в същата болница. Единият беше с размазана глава вследствие падане от тераса и само мозъчна трансплантация можеше да спаси живота му. Друг младеж със сърдечна недостатъчност береше душа, оставаха му часове живот, освен ако не се намереше донор. И този донор дойде с линейката преди час.

Бащата на Ники подписа документите. Майката не искаше да се отделя от леглото на сина си до последния му дъх, а Ана дори не успя да влезе да се сбогува с него. Вместо това лежеше натъпкана с успокоителни в една малка стая, докато някъде в хирургичното отделение режеха на парченца любимия й, за да дадат частите му на други хора. Сякаш беше стара и ненужна кола за скрап...

-         Здравей, Ана! – мъжки глас я извади от кошмара на спомените.

-         Извинете, познаваме ли се? – изненада се тя. Никога преди не беше виждала младия мъж, който се обърна към нея по име.

-         Нали се казвате Ана? – попита той, вече учтиво, леко смутен от реакцията на Ана.

-         Да, само че нямам никакъв спомен да съм Ви виждала преди. – отговори тя. – Да не ме бъркате с друга Ана? Името е популярно.

-         Честно да Ви кажа, и аз не помня да съм Ви виждал преди, но когато Ви видях, бях сигурен, че Ви познавам и че името Ви е Ана. Моля да ме извините, че Ви обезпокоих.

-         Няма проблем. Приятен ден Ви желая.

Ана се опита да си спомни кой беше този човек. Може би смотан зубър съученик, разхубавил се с годините? „Все тая” – помисли си тя.

-         Обичам те! – чу отново мъжки глас, пак непознат. Ана се огледа, но нямаше други жени наоколо. Явно говореше на нея.

-         Извинете… на мен ли говорите? – обърна се тя към младежа, който се приближи към нея. – Да не се припознавате? Може би приличам на приятелката Ви.

-         Не. Не мисля. Нямам приятелка.

-         Тогава…

-         Не знам. – отговори младежът. – Не знам дори името Ви. Но когато Ви видях тук, сърцето ми подскочи от вълнение. Усетих, че Ви обичам. Сякаш и преди съм Ви обичал. Отдавна усещам някакво странно чувство в сърдечната област, но не знам на какво се дължи. И лекарите не успяха да дадат отговор. Много е странно.

-         Да, наистина. – потвърди Ана.

-         А трябва да се пазя от силни емоции.

-         Да не сте прекарали инфаркт случайно? – опита се да се пошегува Ана.

-         Де да беше. – засмя се непознатият. – Преди две години ми трансплантираха ново сърце. Бях в критично състояние, но за мой късмет се намери донор. Лекарите казаха да се пазя много, защото втори път няма да извадя такъв късмет. С времето се възстанових почти напълно, но ми остана някакво особено чувство в сърцето. Лекарите казват, че нямам причина да се тревожа, но преди трансплантацията не бях усещал такова особено пробождане, което е по-скоро сладко, отколкото болезнено.

Погледът на Ана беше започнал да блуждае. Младият човек забеляза разсеяността й и реши да не досажда повече:

-          Извинете, едва ли Ви интересуват моите проблеми. Желая Ви лек път… глухарче мое.

***

Ана трепереше през целия път до София. Никога не беше се замисляла какво ще направи, ако ги срещне някой ден. Дали ще ги познае? Какво ще изпита към тях? Ще ги заобича ли, така както обичаше него?

В този момент Ана не беше сигурна какво чувства към двамата непознати, чиито животи беше спасил Ники. Но беше сигурна, че е още в мислите му, скрити в черепа на непознат. Знаеше и че тя, неговото глухарче, винаги ще е в сърцето му, макар сърцето му вече да не беше в него, а в гръдния кош на друг непознат.