Квартирата

Квартирантката разчистваше вещите на хазяите, за да отвори място за своите. Бяха й казали да запази всичко, което смята, че ще й върши работа, а непотребното да изхвърли. Никой вече нямаше да ползва вещите. Възрастните хора, живели тук над петдесет години бяха починали преди около шест месеца – почти едновременно, и дъщеря им бързаше да даде жилището под наем. Нямаше желание да продава – кой знае, един ден цените може да се вдигнат, защо да се набутва сега. Петстотин лева на месец от наем я устройваха. Мъжът й работеше в голяма фирма, където плащаха големи пари, и тя не разчиташе на наема. Ама пък кой ти ги дава ей така тия петстотин.

Квартирантката събра в един чувал старите палта от гардероба, чаршафите и хавлиите и ги приготви за дарение. Доста работа я чакаше днес. Хазяите не живееха в града и нямаха време да чистят апартамента. Чу се с тях по телефона веднъж, когато след огледа каза „да” на брокера. И вероятно нямаше ги чуе повече, нито да ги види, стига да превеждаше парите навреме.

Докато чистеше килера, квартирантката попадна на странен предмет – дълго парче дърво, завършващо с метално острие, подобно на шило, но плоско. В края беше много тънко, а нагоре се разширяваше. Цветът на предмета беше неопределен – на места жълтееше, на други зеленееше и преминаваше към кафяво. От единия край дървото беше леко нагризано. Квартирантката въртеше в ръцете си странния предмет и се опитваше да се сети за какво се използва.

Тя беше само на двайсет години и досега не беше виждала перодръжка. Тази перодръжка някога, преди повече от петдесет години, всеки месец беше писала писма, които друга двайсет годишна жена изпращаше на любимия си войник. Хиляди нежни думи бяха излезли под острия връх, хиляди капки мастило бяха капали до сълзите върху жълтата хартия, хиляди пъти белите зъбки на жената се бяха забивали в дръжката от нервно напрежение. Тази перодръжка съобщи на младия войник месец след като влезе в казармата, че ще става татко, после му разказваше за малката му дъщеричка – за първото зъбче, първата дума, първата крачка… докато не си дойде вкъщи, където го чакаха жена му и двегодишното му момиченце, което днес даваше под наем бащиния си дом. Оттогава перодръжката не беше писала писма – нямаше нужда – и стоеше тихо и кротко в килера.

„Сигурно е някакъв шиш за плетене, но е останал само единият. И, на всичкото отгоре, изглежда счупен.” – помисли си квартирантката и хвърли перодръжката в боклука.