Приказка за Принца от приказките

На принц Глор (кръстен с модерно англо-саксонско име на славянския си дядо – цар Славчо) му беше писнало от лигави момиченца, които се стичаха като топящ се сладолед по вафлена фунийка от любов. Независимо, че фенките му говореха различни езици, всички въздишаха по него на езика Ох!

Във всяко училище по света, във всяка епоха, имаше поне една девойка с плитки и пъпки, която си мечтаеше за него – Принца от приказките. Принц Глор, яхнал бял кон, пристига в училищния двор, грабва я на ръце, качва я на седлото и заедно препускат към двореца на мечтите… и заживели щастливо…

Блякс! На принц Глор му се гадеше като след тежка пиянска нощ всеки път, щом някоя безнадеждна романтичка отвореше книгата и започнеше да чете приказка за любимия принц. Всеки път, легнал с досада върху белите страници, принцът виждаше едни и същи лица насреща си – разширени очи, повдигнати вежди (поне докато веждите бяха на мода), леко открехната уста, въздишка на възбуда… Господи, как мразеше всичко това! Искаше му се да излезе измежду кориците и да остави само бели страници на влюбените маниачки, които продължаваха да чакат грандиозната му поява в училищния двор, дори доста след като преминеха ученическа възраст и вече преподаваха… литература, разбира се. Само той си знаеше колко му беше дотегнало да се бие с ламята заради празноглавки, които не можеха да се грижат сами за себе си. Писнало му беше да слиза отново и отново на Долната земя, като някакъв каналджия, за да спасява капризни глезли. Мразеше да бъде нощен пазач в овощни градини със златни ябълки, но най-много от всичко мразеше да се катери по стометрови кули-небостъргачи, като използва за стълба нечия мазна коса. Принц Глор изпитваше панически страх от височини и не разбираше защо е нужно да прави такава опасна каскада, с която да угажда на някоя си пикла, справедливо заключена в стаята си от побеснелите си родители. Единственото, за което копнееше принца, беше да отиде за риба. Боже, как му се ходеше на реката, цял ден с въдицата, далеч от жени, романтика и героизъм. Но, уви, проклятието на Принца от приказките е такова – той трябва да си бъде приказен и като такъв не му се полага да прави обикновени (и безопасни) неща, като риболов.

И така, минаваха дни, години, векове, а той си стоеше все там – затворен между дебели корици в собствената си приказка – и мечтаеше за риболов, докато изпълняваше функцията си на мечта за малки жени и големи момичета. Каква досада!

Но един ден се появи тя! Арабела! Отвори книгата с трясък, така както се отваря врата със заяждаща брава, и зачете разсеяно. Принц Глор не беше виждал друга като нея преди – с коса на папагал, халка на носа, като на питомна мечка, рисунки навсякъде по тялото, като витраж на катедрала. Принцът от приказките остана смаян. Макар, че самият той беше измислен, сърцето му си беше съвсем истинско и в момента пулсираше в безплътните му гърди, сякаш ще строши и тях, и бронята. Принц Глор за първи път искаше да се изперчи пред жена.. момиче… тийнейджърка – да се похвали с юнашки битки и дръзки походи.

„…и принц Глор възседна коня си и препусна в мрака към нощното небе, за да дири звезда вечерница и да я поднесе в дар на принцесата, що го бе омаяла с…“

- Ебаси чехльото е тоа принц, брат! – изсмя се Арабела, след като зачете откъса на приятелката си. После, без да му даде шанс да се докаже пред нея, тя затвори Принца от приказките в книгата с приказки.  Завинаги.

Принц Глор повече никога не видя Арабела. Нито пък отиде за риба.