Стайнбек и неговата човечност в излишък

 

Фотограф: Бетман, 1962.

За Стайнбек съм писала много като студентка. Спомням си, че едва завърших магистърската си теза – струваше ми се, че вече съм казала всичко, което мога да кажа за него и творчеството му (ако не и повече) и дълго време не можех да напиша нито ред (даже Фейсбук статус).

Днес, обаче, отново ми се говори за него, а както често се случва, няма с кого. Затова ще пиша, независимо дали ще има кой да чете, или всичко ще си остане само между мен и този виртуален бял лист.

Откакто започна войната в Украйна, нещо ме тегли към „На изток от рая“. Чела съм книгата най-малко четири пъти, като само първият беше за чисто удоволствие. След това все препусках през текста, в търсене на конкретни алегории и библейски символи, които да разтълкувам в поредната курсова работа, но сега просто имах нужда да се върна към историята за доброто и злото, за да намеря някои отговори… не да ги намеря – да си ги припомня и да успокоя душата си, в която войната се води с невидими врагове.

Да четеш Стайнбек винаги носи утеха и, надявам се, поне малко разум. То е като да приказваш кротко с безкрайно мъдър старец, чието сърце прелива от доброта и той иска да я сподели със света. Но светът, изглежда, сега няма нужда от доброта – на почит са главорезите ала Хемингуей.

За тези, които не знаят, Стайнбек е ценял страшно много колегата си Хемингуей и даже го е смятал за най-добрият автор на онова време. Хемингуей, обаче, винаги се е отнасял пренебрежително към творчеството на Стайнбек и макар да се е държал така, сякаш между тях няма конкуренция, всъщност сигурно му е завиждал за постиженията. Наскоро попаднах на една интересна статия, която съпоставя двамата автори – единият единен с природата, другият – опитващ се да я подчини (цитирам по памет, за съжаление, не помня източника, май беше LA Times). Та, зачудих се, дали пък днешните злодеи не са станали такива, защото са попаднали на погрешния автор? Иначе не мога да си обясня как човек ще убива, след като е прочел простичкото обяснение на Стайнбек за войната и войникът, за последиците от липсата на родителска любов и най-накрая, за злото, което просто съществува, без да има причина да бъде такова.

Паралелно със сюжета в „На изток от рая“ непрекъснато си спомнях историите на трима диктатори и нямаше как да не ми направи впечатление, че и при тримата е имало трудно детство без майчина любов (като Адам и Чарлз и после – Арон и Кейл). Но сред тези герои няма нито един подчертано изразен злодей, въпреки садистичните наклонности на Чарлз. Дори и в него има достатъчно човечност, за да обича, по негов си, чудат начин. Отровената почва на детството не отравя докрай цветята.

Кати, обаче, е друг случай. Тя пораства съвършено зло от чудесна почва. Просто защото в нея липсва нещо. Като в нейния съвременен двойник от Изток, който дори визуално ѝ прилича – руса коса, раздалечени очи, слабо тяло… и, определено, нещо му липсва. Въпросът е дали в главата или в друг, по-важен орган?

Май и този път се оказва, че съм чела не съвсем безцелно, просто за удоволствие. Не мога да кажа, че това, което открих, ме успокои много – злото го има и то е толкова хитро, че не може да бъде унищожено от обикновен човек. Стайнбек твърди, че то се самоунищожава рано или късно, напук на всички, от собствената си лошотия. Надявам се да е прав и за това.