15 септември: От другата страна на оградата

 

За първи път от 1997 година насам учебната година ще започне без мен. Откакто тръгнах на училище, съм свързана с образованието – първо като ученичка, после – студентка, накрая бях и учителка, докато системата в един момент не ми каза: „Край! Стига! Писна ми от теб. Мястото ти вече не е тук. Махай се!“. И тъй като не обичам да стоя  там, където съм нежелана, тази година посрещам 15 септември зад решетките. На училищната ограда, имам предвид, да не си помислите нещо лошо – чак такива правила не съм нарушила.

Всъщност, до известна степен, решетките не са чак толкова метафорични. Българските училища си имат такива. Някъде ги боядисват, за да са по-приветливи, но като цяло, училището винаги е оградено с решетки от външния свят. И функционира сякаш независимо от него. Светът вътре не се интересува от този навън, а навън се интересуват твърде много какво става вътре. И колкото и високи огради да издигат строителите, винаги някоя родителска организация или синдикат успява да провре нос, за да обясни на учителите как се прави правилно. Но това са дребни проблеми и вече, за щастие, не са мои.

Има си огради училището, има си и окови. И парадоксално е, че колкото повече искаш да се издигаш, толкова по-тежки вериги ти слагат. Затова издигането се случва с пълзене, а не с полет. Само че малцина са тези, които са съгласни да пълзят до пътя към върха, мъкнейки тежест след себе си. Изисква се наистина огромна сила, много самоувереност и никакво самоуважение. Поздравявам ги най-вече за последното.

Но нека амбициозните хора пълзят към своите цели. Те не бива и днес да се превръщат в главни герои и да отнемат вниманието от истинските учители. Искам да поздравя всички онези, които посрещат днешния ден от вътрешната страна на решетките. Поздравявам ги за смелостта да останат, въпреки оковите. За достойнството, с което ги носят доброволно, в името на каузата. Започвам да разбирам, че не винаги учителят приема унижението, защото няма характер. Понякога го прави от любов към професията и учениците си. Аз нямах смелостта да търпя и избягах още при първото издрънчаване, при първата поставена тежест, при първото по-сериозно стягане на веригите. И не съжалявам за избора. Учител, останал без класна стая е за предпочитане за класни стаи без учители.