Присъдата

 

 Нощта беше прекрасна. Навън мразовит вятър вилнееше и с всеки порив се опитваше да преодолее дограмата, за да се настани на топло до камината, където се намираше спалнята. Там спеше красива жена – тъмнокоса, дребничка, свита на кълбо като коте, тя се беше унесла в приказните си сънища, а един кичур висеше опасно близо над открехната уста. Тялото ѝ се притискаше плътно до това на съпруга ѝ, сякаш топлината на камината не ѝ беше достатъчна. Пламъци се накланяха един към друг, докосваха се страстно и се преплитаха тяло в тяло, като ставаха все по-големи, а техните ласки – по-шумни. Дърветата припукваха под огнените боричкания, но техните стенания още повече унасяха спящата жена. Кой не би спал с наслада в такава романтична идилия?

Влади не можеше да заспи. Изостреният му слух долавяше всяко изсвирване на вятъра: ту силно и напористо – заповядващо, ту тихо и нежно – молещо. „Отвори най-после този прозорец, за да вляза при теб. Моля те, Влади!“ От другата страна огънят говореше: „Стой си в леглото и не мърдай! Изгарям за теб! Впрочем, жената е убийствено гореща!“. Часовникът пък не спираше да брои: „Три и пет, трак, три и шест, трак…“ Мъркането на съпругата му насън разхлаждаше ухото му и го възбуждаше. Досещаше се какво сънува по извивките, които правеше тялото ѝ, но тази нощ в главата му имаше твърде много гласове, за да я събуди и да пренесе съня в действителността.

Влади мислеше за него. След дълги перипетии, безсънни нощи и упорит труд, най-после беше заловил безмилостния убиец Владимир, когото преследваше отдавна. Преди да си легне, го беше затворил на сигурно място – в студеното пропито с мухъл мазе, и сега обмисляше как да продължи (или по-точно как да приключи)  с него.

Когато Влади започна да преследва Владимир, той имаше прост план – да го хване, да го убие и да спаси света. Но сега, когато го беше заловил, се оказа, че не е толкова лесно. Най-малкото, досега не беше мислил как точно щеше да убие злодея. В главата му се въртяха най-различни сценарии – от това просто да го застреля и да приключи бързо до зловещи изтезания, непознати дори на испанската инквизиция. Влади си представяше цветно всеки детайл – как слиза в мазето, стъпва върху някакъв боклук, който изскърцва, Владимир вдига поглед към него и вижда сянката на Влади, която насочва пистолета срещу главата на пленника, после Влади излиза на светло под мъждукащата светлина на единствената слаба висяща крушка, поглежда в сините празни очи и дърпа спусъка… Не! Не става. Не можеше просто да убие злодея след всичко, което беше причинил на света. Трябваше да го накара да страда, да се покае. Мислено превъртя речта, която щеше да произнесе преди да му тегли куршума: „Ти, гадино долна, си осъден на смърт, заради всичкото зло, което причини на света през дези две десетилетия. Заради хилядите убити по твоя поръчка. Заради семействата им. Заради…“ По дяволите! Влади се чу отстрани – звучеше като евтин екшън герой или още по-зле – като партизански водач. Определено трябваше да стане без предкуршумно слово. А дали щеше да бъде куршум? Все още не беше взел окончателно решение.

Мисълта на Влади се пренесе. Вече не си представяше актът на убийството, а осъденият на смърт. Дали сега, там в мазето, се разкайваше за престъпленията си? Дали съжаляваше истински, но не себе си, а своите жертви? Представяше ли си страданията им и копнееше ли да върне времето назад? Видя сините му очи – пълни с болка, в тях проблясваше сълза… Влади разтърси глава. Не, Владимир не беше способен да плаче – вероятно очите му и сега бяха празни и лишени от човечност. Вероятно не съжаляваше за нищо. Щеше да посрещне смъртта безизразно, както изживя и живота си дотук. И както възнамеряваше да живее поне до сто години.

„Какво толкова има да му мисля! – ядоса се сам на себе си Влади. – Просто ще стана и ще приключа с него веднъж завинаги! После ще бъда свободен.“

Взел това решение, той стана толкова тихо, че дори да се намираше в „безеховата стая“, пак нямаше да се чуе движението му. Съпругата му сякаш това и чакаше – веднага се намести на неговото затоплено място и продължи да спи като човек, чиято съвест е изпрана с „Первол“. Влади я остави в удобното легло и слезе бос по стълбите, за да не издаде никакъв шум, отиде в кухнята и включи компютъра.

„…Владимир стоеше наведен в ъгъла, но не спеше. Ръцете му бяха вързани все така с дебело въже, което подръпваше с едната си ръка, но не защото си правеше илюзии, че ще го развърже, а просто от скука.“

Влади започна да пише бавно по клавиатурата, само с един пръст, сякаш го беше страх от предстоящото.

„Слязох по стълбите – с десния крак настъпих нещо чупливо, което изхрупа под тежестта на тялото ми и привлече вниманието на злия Владимир. Сините му очи разпознаха силуета ми на стената, после сянката на пистолета…“

Влади спря да пише. От челото му се стичаше пот, макар кухнята да беше неотоплена. Пръстите му сякаш се бяха вкаменили и той не успя да довърши абзаца, който съчини в спалнята само преди пет минути.

„…после сянката на пистолета се появи, след което излязох на светло…“

Влади спря отново. Втрисаше го. Стана, направи си силно горещо кафе, зави се с едно одеяло и се върна пред компютъра. „Какво ми става?“ – помисли си той, докато отпиваше от напитката си.

„…след което излязох на светло, насочих пистолета право към главата на Владимир, той ме погледна право в очите и аз ст…“

Влади отново спря, защото усети, че се задушава, и изтри последното изречение. Излезе на терасата – вятърът временно се беше укротил, а може би беше само под прикритие? Все едно, Влади стоеше бос, със запалена в ръка цигара. Не беше пушил от години, но тази нощ имаше нужда да вкара малко дим в белите си дробове. Прекара в тази поза няколко минути – погледът му блуждаеше, ръката с цигарата висеше отпуснато през парапета навън, другата подпираше русата му глава. Стоя така няколко минути, сякаш в друго измерение, след което раздвижи босите си крака – едва сега беше усетил студа под тях, – хвърли цигарата, която загасна сама без да стигне нито веднъж до устните му, в коша и се прибра вътре. Събуди компютъра и този път ръцете му напипаха правилните клавиши безпогрешно…

***

 – Къде беше, скъпи? – съпругата му го посрещна будна, леко недоволна.

– Извинявай, просто трябваше да завърша романа си – Влади се намести в леглото и  я прегърна.

– Е? Какво стана с Владимир? Уби ли го най-сетне? – тя се намести върху гърдите на съпруга си и завъртя един къдрав кичур от косата му около финото си пръстче.

– Пуснах го.

– Моля? Защо? Как така? Нали планираше отдавна как ще се разправиш с този злодей? – съпругата му недоумяваше.

– Имам по-добра идея. Ще го оставя да изпълни мечтата си. Ще доживее до сто години…

„Във вина“ – мислено добави той, след което угаси лампата и се мушна под завивките със съпругата си.

Реалност

            – Разказвала ли съм ти преди за моята приятелка Пролет?

– Не си. Не знаех дори, че имаш такава приятелка. Никога досега не е идвала у вас на чай.

– И никога няма да дойде.

– Защо? Да не е починала?

– Не, не, жива е, за щастие… Всъщност, не знам доколко има щастие в живота ѝ…

– Разкажи!

– Започвам…

Беше моя съученичка в гимназията. Красиво момиче, най-красивото в цялото училище. И името ѝ беше красиво, като самата нея – свежа и млада, невинна в своя цъфтеж, същинска пролет. Момчетата я боготворяха, но тя не прояви интерес към никого. Не искаше да се омърси в техните хищнически ръце и да се отрови от лютиви целувки. Търсеше нещо отвъд плътта.

Завършихме, станахме студентки, всички момичета от компанията се омъжихме, освен Пролет. Много прекъснаха учението, за да гледат деца. Само ние с Пролет останахме докрай, макар че последната година и аз забременях. По това време тя срещна един красив студент, чужденец, не помня откъде беше. Уинтър. Описваше го като съчетание между студено излъчване и топло отношение. Беше горд млад мъж, но за нея беше готов да даде и душата си. И като снежна буря омая нашата Пролет. Не я бях виждала досега влюбена. Беше странно, но ѝ отиваше. А Уинтър, разказваше тя, бил невероятен мъж, нереален… Сякаш не бил създаден от сливане на жена с мъж, а от ангел с херовим. Винаги бил точен на срещите, носел цветя, отварял вратата, целувал ѝ ръка, но не престорено. Бил съчетание на всички прекрасни качества, за които пише в книгите.

Един ден Пролет реши, че е време да ми представи нейния загадъчен любим, за когото ми разказваше с обожание… После я затвориха…

– Един момент! Как така затвориха? Да не би да е убила Уинтър? Не разказваш хубаво.

– Ами… тук е трудната част.

– Хайде, продължи!

– Продължавам…

Пролет често казваше за Уинтър, че е нереален. И един ден, когато се бяхме събрали у тях с момичетата, реши, че е време да го покаже на всички. „Ще ви го покажа само на снимка обаче. Засега. Не искам някоя от вас да ми го открадне.“, уж на шега подхвърли тя, но аз усетих ревност в гласа ѝ. Пролет извади албум, и отвори. „Ето го моя Уинтър!“, посочи тя. Момичетата погледнаха снимката, после се спогледаха уплашени.

– Защо?

– Пролет беше сама на снимката.

– Моляяя?

– Когато останалите ѝ показаха какво виждат, самата тя не можа да повярва, че Уинтър е изчезнал. Кълнеше се, че е била с него, разплака се и си тръгна първа. Ние останахме дълго след като тя си отиде, и не знаехме как да постъпим. В крайна сметка, решихме да се свържем с майка ѝ. Оказа се, че тя никога не беше виждала Уинтър, само беше чувала за него от дъщеря си. И така, Пролет се озова в психиатрия. Остана там дълго време, след това излезе, но се затвори вкъщи. Не е излизала от години. 

– Колко тъжна история. Горкото момиче. Шизофренията е страшна.

– Не съм убедена, че Пролет наистина имаше шизофрения. Нещо в тази история не се връзва, защото…

– Но нали сте видели снимката? Не е имало мъж, и ти си видяла.

– Така е. На снимката наистина нямаше мъж, но… когато снимах, определено Уинтър беше там, с Пролет…