Реалност

            – Разказвала ли съм ти преди за моята приятелка Пролет?

– Не си. Не знаех дори, че имаш такава приятелка. Никога досега не е идвала у вас на чай.

– И никога няма да дойде.

– Защо? Да не е починала?

– Не, не, жива е, за щастие… Всъщност, не знам доколко има щастие в живота ѝ…

– Разкажи!

– Започвам…

Беше моя съученичка в гимназията. Красиво момиче, най-красивото в цялото училище. И името ѝ беше красиво, като самата нея – свежа и млада, невинна в своя цъфтеж, същинска пролет. Момчетата я боготворяха, но тя не прояви интерес към никого. Не искаше да се омърси в техните хищнически ръце и да се отрови от лютиви целувки. Търсеше нещо отвъд плътта.

Завършихме, станахме студентки, всички момичета от компанията се омъжихме, освен Пролет. Много прекъснаха учението, за да гледат деца. Само ние с Пролет останахме докрай, макар че последната година и аз забременях. По това време тя срещна един красив студент, чужденец, не помня откъде беше. Уинтър. Описваше го като съчетание между студено излъчване и топло отношение. Беше горд млад мъж, но за нея беше готов да даде и душата си. И като снежна буря омая нашата Пролет. Не я бях виждала досега влюбена. Беше странно, но ѝ отиваше. А Уинтър, разказваше тя, бил невероятен мъж, нереален… Сякаш не бил създаден от сливане на жена с мъж, а от ангел с херовим. Винаги бил точен на срещите, носел цветя, отварял вратата, целувал ѝ ръка, но не престорено. Бил съчетание на всички прекрасни качества, за които пише в книгите.

Един ден Пролет реши, че е време да ми представи нейния загадъчен любим, за когото ми разказваше с обожание… После я затвориха…

– Един момент! Как така затвориха? Да не би да е убила Уинтър? Не разказваш хубаво.

– Ами… тук е трудната част.

– Хайде, продължи!

– Продължавам…

Пролет често казваше за Уинтър, че е нереален. И един ден, когато се бяхме събрали у тях с момичетата, реши, че е време да го покаже на всички. „Ще ви го покажа само на снимка обаче. Засега. Не искам някоя от вас да ми го открадне.“, уж на шега подхвърли тя, но аз усетих ревност в гласа ѝ. Пролет извади албум, и отвори. „Ето го моя Уинтър!“, посочи тя. Момичетата погледнаха снимката, после се спогледаха уплашени.

– Защо?

– Пролет беше сама на снимката.

– Моляяя?

– Когато останалите ѝ показаха какво виждат, самата тя не можа да повярва, че Уинтър е изчезнал. Кълнеше се, че е била с него, разплака се и си тръгна първа. Ние останахме дълго след като тя си отиде, и не знаехме как да постъпим. В крайна сметка, решихме да се свържем с майка ѝ. Оказа се, че тя никога не беше виждала Уинтър, само беше чувала за него от дъщеря си. И така, Пролет се озова в психиатрия. Остана там дълго време, след това излезе, но се затвори вкъщи. Не е излизала от години. 

– Колко тъжна история. Горкото момиче. Шизофренията е страшна.

– Не съм убедена, че Пролет наистина имаше шизофрения. Нещо в тази история не се връзва, защото…

– Но нали сте видели снимката? Не е имало мъж, и ти си видяла.

– Така е. На снимката наистина нямаше мъж, но… когато снимах, определено Уинтър беше там, с Пролет…