Барман срещу Супамен: Зоната на некадърността

Брус Уейн, когото всички наричаха Крилатия мишок, пристигна с бясна скорост пред закусвалня „Ком  И Кс СиДи” точно в 8:11 сутринта. Блъсна металния контейнер пред склада, емблемата с прилеп на предната броня се откачи и увисна на едно крило, а от боклука изскочиха два сърдити котарака и една недоволна котка, които тъкмо се забавляваха (сещате се как). Рижият котак изглеждаше много бесен – изсъска на натрапника и му хвърли свиреп поглед, докато сивият едноух мачо се качи върху черната лъскава кола и остави своя отпечатък на крилото на големия прилеп, тунингован върху предния капак. Докато двамата мъжкари се разправяха със закъснелия за работа барман, мацката невъзмутимо пресече улицата с един наперен бял домашен котарак. Толкова непостоянни са тия жени!

 – Мамичката му мръсна! Пак ще трябва да търся оня келеш Трайчо. – гледаше ядосано Брус щетите по колата, която тъкмо преди половин час беше взел от сервиза и се радваше на новия акумулатор, който мъркаше по-секси от Жената котка – неговата съпруга. Но сега нямаше време да мисли за колата, защото и без това беше закъснял за работа (цели единайсет минути!) и за пореден път щеше да даде повод на новия управител – Жокера – да му крещи пред целия персонал, а той не искаше да доставя това удоволствие на колегите си и най-вече на нафукания млад готвач Кларк Кент, който си мислеше, че заведението е толкова посещавано само заради неговата „Супа по криптонски” – по тайна рецепта от родния му Криптон.

 – Оо, Мишок, благодаря ти, че се отби и тази сутрин на работното си място! – иронично го подхвана още от вратата злият Жокер, а готвачът Кларк, по прякор Супата, се приближи до шубера и злорадо се ухили на колегата си.

– Две дълги кафета, ама много дълги – поне метър и осемдесет, една кола, да не е от хладилника, но и да не е със стайна температура и една сметана, ама нито бита, нито суха. – весело поръча младата сервитьорка – Лоис Лейн – и му намигна флиртаджийски. Фактът, че беше гадже на готвача не я спираше да се сваля със симпатичния барман и това беше една от причините Кларк да мрази до смърт Брус. И сега забеляза как вместо да отговори грубо на колежката си, която очевидно беше решила да го избъзика, Уейн също смигна на Лоис и ù каза приветливо:

– Веднага, кукло. Само ми подай ролетката да ти измеря кафетата… ааа, и една празна пластмасова чашка… и ела за малко зад бара да ме заместиш, ако обичаш, да ида да ти наточа сметана в тоалетната. – и намигна засмяно на Лоис.

– Готъмският селянин си остава готъмски селянин, където и да отиде. – заядливо се намеси Кларк.

– Пич, пак ли почваш с твоите истории. Айде не ме занимавай с глупости, плийс!

– Да не би да си ги измислям тия истории аз, бе мъжки? Ти вече никакъв срам нямаш. Ми тогава след обяд като дойде Жената котка, ще взема да я изчукам ей тука, на бара пред теб и после ще ти кажа да не ме занимаваш с глупости.

– Ти пържола не можеш да начукаш както трябва, та  нея ли? Хахаа, моето коте, освен че е хубаво, има вкус… за разлика от Лоис. Да ù се чуди човек…

– Една шкембе чорба с две препечени филийки и много чесън! – прекъсна нарочно скандала Лоис и погледна укорително Супата, който мълчаливо се оттегли в кухнята, но хвърли през рамо заплашителен поглед на Брус.

– Мишок, престани да го дразниш, моля те! Знаеш го колко е ревнив. Иначе е страшно мил, обаче все се вкарва във филми. – каза Лоис на Брус, когато двамата останаха за малко насаме.

– Да избива другаде комплексите си. Нищо не съм направил. Любезен съм с теб, защото си ми колежка и защото си единственият разбран човек тук. Нищо повече.

– Кларк не е комплексар! – сопна се сервитьорката. – Той само иска да е най-добрият, защото има спортен дух.

– Все едно заведението на него се крепи. Въобразил си е, че хората идват тука заради неговите помии. Пффф… смешко! – изсмя се Мишока.

– Ми и ти си същият. Ти пък си мислиш, че от твоя коктейл „Крилат мишок” по-хубав няма.

– Е има ли? – продължи да се сме Брус.

– Има! – озъби му се Лоис. – И ако искаш да знаеш – ти… ти  правиш най-грозната украса в света! – чудеше се какво да измисли Лоис, за да засегне егото на колегата си.

Барманът се запревива от смях, а Лоис се нацупи и отиде до шубера, за да вземе готовата поръчка.

– Олигофрени, спрете работа за малко и елате насам! – чу се гласът на Жокера.

– К`во се е раздзяпал пак тоя, бе? – измърмори Кларк под носа си, така че да не може да го чуе управителят.

– Ще ти дават награда за най-големия гъзолизач сигурно. – не пропусна да се заяде Брус и добре че Жокера вече беше ги издразнил достатъчно, та не избухна нов скандал, защото за момент двамата бяха пренесли цялата си взаимна омраза върху управителя, който наруши работния процес с кой знае каква нова глупост.

– Слушайте, некадърни, мързеливи, прости…. и така нататък, вие си знаете, днес по обяд ще идва собственикът – господин Лекс Лутър…

– Трябва ли да ми дреме? – изтърси Мишока, който за разлика от Супата изобщо не се опита да прикрие чувствата, които в момента изпитваше към управителя.

– Да, Уейн, трябва, глупако, защото господин Лутър идва на проверка. Ще ви пита за условията на труд и дали аз се справям добре с организацията на работата. Мислете му, ако някой се оплаче от мен и от условията, ще му го изкарам през…

– Емиии… там, откъдето ни го изкараш, на теб ще ти го вкарат, така че удоволствието е мое. – пак репликира барманът.

– Абе нещо много си отворен, бе господинчо! – разярено кресна Жокера на Брус и се повдигна на пръсти, за да го погледне в очите.

– Разчитайте на нас, господин Жокер. Няма да ви изложим пред големия шеф. – угоднически каза Кларк, макар че също като колегата си мразеше, когато Жокера създава излишно напрежение.

– Ей затова те ценя, моето момче! – потупа го по рамото управителят. – Само, Кларки, внимавай да не види как ти светят очите в червено, много те моля. Ще реши, че те пускам пиян на работа. Виж нещо да измислиш…

– Ще си сложа слънчеви очила, господин Жокер.

– Ти си гений, Кент, винаги съм го знаел. – зарадва се Жокера. – Лейн… ти си нова, но все пак се постарай да направиш добро впечатление…. и гледай много да не се заседяваш до бара при тоя палячо! –  управителят стрелна със злобен поглед Брус. -  А сега – марш на работа!

Кларк побърза да се върне в кухнята, за да направи впечатление на съвестен служител, Лоис тръгна да наглежда масите, а Брус мудно се затътри навън, за да изпуши една цигара. Имаше поръчки за правене и Лоис нервничеше покрай бара, след това сама започна да прави кафетата и коктейлите и после да ги сервира. Много важно – Брус запали втора цигара. Нямаше намерение да бърза да се връща навреме на работното си място. Беше твърдо решен да саботира Жокера. „Сори, Лоис, малко ще ти дойде нанагорно, миличка, обаче днес ще пасувам.” – Брус седна на един картон, който се подмяташе в краката му и започна да си играе с телефона.

„Дреме ми, че Жокера ще се пени после. Ако иска, може и да ме уволни. И без това мисля скоро да напусна тая скапана дупка. Само още малко ще потърпя, докато Жената котка роди, и ще се приберем в Готъм, където ще си отворя един нощен бар и ще си работя сам, само нощни смени и повече никога няма да ставам рано и…” Докато Брус размишляваше за бъдещето в продължение на час, през който Лоис едва смогваше с поръчките, една лимузина се появи зад ъгъла, блъсна контейнера пред склада и спря.

– Ебаси тъпака! – цъкаше Брус, а през краката му скочиха бял наперен котарак, по всяка вероятност същият домашен котарак, който видя при идването си в закусвалнята и котката, заради която колата му пострада сутринта.

От лимузината слезе един издокаран костюмар с двама бодигардове. Брус не им обърна внимание и продължи да си пуши цигарата и да си цъка най-новата Star Wars игричка на телефона. Костюмарят се приближи до него и попита:

– Тук ли работиш, младеж?

– Аха. – отговори Брус, без дори да го поглежда, защото тъкмо беше стигнал до ключово ниво.

– А защо си навън тогава – в тоя студ и през работно време?

– Защото пушенето на закрито е забранено. – отговори Брус и хвърли фаса в краката на костюмирания. – Опа, сори, пич.

Костюмираният мъж зяпна. Това беше Лекс Лутър – собственикът на веригата закусвални „Ком И Кс СиДи” и наглостта на този негов служител го вбеси. „Жокера пак ги е събрал от кол и въже. Имам чувството, че се опитва да ми съсипе заведението. Ще му отрежа половината заплата този месец, щом оставя персонала да се размотава през работно време!” – помисли си шефът и влезе вътре, а Брус запали нова цигара и продължи да пуши навън. Лутър чу бурния смях на бармана, който сега говореше по телефона с бременната си съпруга и изобщо не се трогваше, че трябва да влезе и да работи, нито се сещаше да влезе и да си облече поне якето, след като е решил да пуши на чист въздух в студа. „Обаче е голям симпатяга това момче – има бърза мисъл и готино чувство за хумор. Дано днешната му издънка да е инцидентна и да се размине само с глоба, защото няма да ми е приятно лично аз да го накажа дисциплинарно. Има нещо харизматично в него…”

– Добър ден, господин Лутър, за нас е изключителна привилегия да ви посрещнем в това прекрасно лятно декемврийско утро в нашия… т.е. във вашия ресторант, хъхъхъ – простете, той си е само ваш, защото вие слагате парите в джоба си… искам да кажа, че вие давате пари от джоба си, за да просперира ресторантът и заедно с него и ние, верният ви…

– Млъкни, Жокер… и аз нямам ресторант, а верига закусвални, ясно? – прекъсна го отегчено Лекс Лутър. – Не съм дошъл да ти слушам глупостите, а да говоря с персонала. Къде са хората?

– Ами… - Жокера погледна към бара, но не видя Брус. Призля му, защото липсата на барман със сигурност не беше убягнала от опитното око на шефа. Огледа се за Лоис, но сервитьорката също не се виждаше, а от няколко маси клиентите нетърпеливо я търсеха с поглед. Студена пот изби по челото на управителя, той извади носна кърпичка с картинка на Спайдърмен, избърса лицето си и каза с престорено спокойствие:

– Предлагам най-напред да отидем в кухнята и да видим какво ни е сготвил нашият Кларки.

– Всъщност, предпочитам най-напред да изпия едно питие. Кажи на бармана да ми направи неговия специален коктейл. Чувал съм, че „Крилат мишок” привлича клиентелата.

– Ами той… Брус… Бруси… сигурно е отишъл до тоалетната. По принцип той изобщо не ходи до тоалетната, нито пък яде… и вода не пие… само стои зад бара и издава поръчки, дори когато няма клиенти, обаче днес сутринта го видях да яде баничка и да пие боза и аз му казах: „Слушай, моето момче, не пий тъзи боза, защото срокът ù на годност е изтекъл и ще те свие стомахът!”, обаче нали ги знаете какви са младите…

– Млъквай, Жокер! После ще пия. Отивам в кухнята да се запозная с готвача, а като се върне този…

– Брус.

– Точно така, Брус. Кажи му, че фасовете се хвърлят в коша, а не в краката на шефа. Но той сигурно не знае къде да си хвърля угарките, защото по принцип не пуши, обаче днес изведнъж му се е приискало да опита, нали? – намигна Лутър на Жокера, който мислено се прекръсти два пъти – веднъж по православному и веднъж по католишки.

Управителят въведе собственика в кухнята с надеждата, че Кларк Супата ще спаси положението и ще очарова господин Лутър до такава степен, че той няма да забележи издънката с липса на хора в търговската зала. Но когато отвори вратата, на Жокера му прилоша – в кухнята беше същинска кочина: от тавана висеше тесто с кисели краставички по краищата, а струйка кетчуп капна върху главата на Лекс Лутър, точно когато той влезе в помещението; стените бяха зверски опръскани с кисело мляко и Жокера не доумяваше как миналата седмица, когато беше викнал Кларк да боядиса хола му, той не успя да покрие и половин стена с една кутия блажна боя, а сега беше омазал и четирите стени на кухнята само с една кофичка мляко. По пода бяха строшени всичките налични 16 кори яйца, а готвачът беше посипан с брашно, омазан с яйца и поръсен с корнфлейкс.

– Вижте, господин Лутър, каква отлична сложна панировка е направил моят Кларки. Жалко, че не можем да го изпържим – щеше да стане много хрупкав. – опита се да замаже неловката ситуация Жокера.

Лутър само изгледа строго своя подчинен и той замръзна, без да каже нито дума повече.

– Защо си толкова мърляв, младежо? Да не би Тасманийският дявол да е вилнял в кунята? – запита сериозно Лекс Лутър и Кларк, иначе винаги самоуверен до нахалство, наведе очи.

– Че беше дявол, дявол беше, господине. – започна да обяснява Кент. – Видях само гърба му, когато се връщах от тоалетната – трошеше яйцата по пода и се смееше с адския си смях… а на главата си имаше нещо като рога… и беше облечен с някакво широко черно палто, като на абсолвентите парцалите, само че едва ли е бил абсолвент, защото сега не им е сезонът… и… самият Сатана беше тук, казвам ви…

– Кени, успокой се и разкажи какво точно си видял. – опита се да вдъхне смелост на объркания готвач собственикът и да го накара да мисли трезво. – Дрънкаш несвързано, момчето ми. Няма никакви дяволи. Тук е влязъл човек в черни дрехи и с черна шапка с нещо като рога, който, необяснимо защо, е обърнал кухнята с краката нагоре.  Опитай се да си спомниш как точно изглеждаше този човек – висок ли беше, дебел ли беше. И най-важното – липсва ли нещо?

– Господин управител! Господин управител! Парите от касата са изчезнали… всичките… няма и стотинка! 550 лева и нищо не е останало! – Лоис се втурна разтревожена в кухнята и отговори на въпроса на Лекс Лутър, преди Кларк да се осъзнае и да провери дали всичко си е на мястото.

– Как така ги няма? Всичките? Не може да бъде! Днес е най-кошмарният ми ден…. – завайка се Жокера и започна да скубе къдравата си червена коса.

-Веднага се обади в полицията, мила. – нежно се обърна към нея Лутър. През това време ние с…

– Кларк. – подсказа готвачът.

– Точно така, с Кларк ще проверим какво липсва тук.

Лоис веднага набра 112, но никой не отговори. Звъня цели 20 минути, докато сърдита служителка не вдигна телефона и сънено започна да ù задава хиляди въпроси, преди Лоис да успее да я убеди, че случаят е в компетенциите на полицията, а не на гражданска защита. През това време Лекс Лутър, с помощта на Кларк установи, че нищо в кухнята не липсва, освен всички запаси от грах и марули.

– Някой иска да ме саботира, господин Лутър. – прошепна Кларк.

– И защо мислиш така?

            –   Защото… - Кларк се огледа дали някой не ги подслушва. – Грахът и марулите са тайните съставки, които слагам в моята специална „Супа по криптонски”. Това е зелена кремсупа от спанак, но вкусът ù не е баш като на обикновената спаначена кремсупа, защото добавям тайно…

– Разбрах, грах и марули. Но как тогава, след като са тайни съставки, някой ще знае, че точно това слагаш в супата? Ела на себе си, момче. Просто случайност. – смъмри го собственикът. – Целта на крадеца са били парите. И защо някой ще иска да те саботира, както твърдиш?

– Господин Лутър! – чу се гласът на Жокера от кунята. – Бързо, елате!

Лекс Лутър и Кларк Кент моментално напуснаха склада и се върнаха в кухнята. Жокера беше застанал до прозореца, който гледаше към паркинга и сочеше с пръст:

- Мисля, че знам кой е отговорен за целия хаос в кухнята и кой е взел парите. – самодоволно се хилеше Жокера. – Ето го. – и Жокера посочи навън.

– Невъзможно! – извика Лекс Лутър. – Няма начин да е той.

– Ето ги черната шапка с уши и черното палто. Брус е бил! - изненадан, но и доволен извика Кларк. Нямаше да му се размине на Мишока, този път щеше да яде големия.

Лекс Лутър чак сега забеляза, че Брус носи на главата си черна плетена шапка с нещо като уши и широко черно палто. Сега, както беше застанал в гръб, приличаше на прилеп. Странно – момчето, на което се накара само преди няколко минути беше само по суитчер и определено не носеше шапка.

– Не вярвам да е Брус! – отрече категорично Лоис. – Той не е такъв. Никога не би взел нещо, което не е негово. Дори своята част от бакшишите не взима, оставя всичко за мен.

– Чужди пари не взима, само чужди жени. – подхвърли Кларк, но веднага млъкна, когато видя ядосания поглед на гаджето си.

– И аз смятам, че е абсурдно това момче да е крадецът. Най-малкото, защо още стои тук, а не е офейкал с парите… при това облечен с дрехите, с които уж е извършил обир. Абсолютни глупости! – продължаваше да се опитва да разсъждава логично Лекс Лутър – Видях този така наречен от вас крадец – Брус – преди малко пред служебния вход и ми се стори умно момче. Дори да беше откраднал парите, щеше да го направи така, че да не го заподозрем.

– Господин Лутър – заговори Кларк – Брус ме мрази. Взел е граха и марулите и за да прикрие истинските си намерения, взел е и парите от касата. Сигурно ще ги подхвърли някъде покрай контейнерите и довечера Лоис ще ги намери, когато изхвърля боклука.

– Имаш ли представа колко си нелеп, Кайл! – скара му се собственикът. – Никой не се интересува от глупавата ти спаначена кремчорба!

Докато вътре Жокера и Супата обвиняваха Мишока, а Лоис и Лутър го защитаваха, пристигна полицията. Този път ченгетата се отзоваха изключително бързо – не беше минал и един час, и те пристигнаха на местопрестъплението.

– Ей, Брус, я сипи една ракия! – извика весело полицаят, който пристигна с колата пред  „Ком И Кс СиДи” и докато паркираше, блъсна контейнера, от който изскочиха черен котарак с един крак и същата котка, чиито любовници цял ден биваха подплашвани от некадърни шофьори . Това беше сержант Робин – най-добрият приятел на Мишока, с който почти всяка вечер след работа се виждаха на по чашка, защото и двамата бяха любители на нощния живот.

– Не може в работно време, ще те хванат и ще те уволнят, а аз няма да ти помогна да се провалиш! – засмя се Брус и затвори телефона. – Какво търсиш тук, в обедна почивка ли си?

– По работа.

– Ааа, ясно. Какво е станало? Някой клиент е лиснал чорба на главата на оня тъпак Кент? – подигра се Брус.

– Абе обир уж бил станал.

– Така ли? Кога бе?

– Преди горе-долу час някакво момиче се е обадило, колежката не беше разбрала подробности. Предполагам, преди около два часа, но може и по-скоро.

– Виж ти. Пак пропуснах екшъна.

– Предлагам да влезеш с мен. Искам да разпитам всички от персонала… Пък и ме е страх да не настинеш в тоя студ. – усмихна се Робин.

– Нямаш проблеми, приятелю, ама аз едва ли ще съм ти много полезен, защото от поне два часа пуша и говоря по телефона… през работно време. Дано не ме арестуваш заради това нарушение на правилата. – смигна му шеговито Брус. – Само преди малко влязох ей тука, до гардероба, да си облека палтото и да си сложа шапката, че ми стана хладно, иначе кажи-речи, цял ден вися навън.

Двамата влязоха в мърлявата кухня, където все още стояха управителят, собственикът, Кларк и Лоис. Заведението беше временно затворено и в момента нямаше никакви клиенти вътре.

– Ето го крадеца! – викна Жокера и посочи с пръст бармана, още щом го видя да влиза.

– По-спокойно, колега! Аз ще кажа кой е крадец и кой не. – скастри го сержант Робин. – Искам сега всеки един от вас да ми разкаже къде е бил и какво е правил от сутринта, когато се е събудил до момента, в който аз влязох в кухнята. Един по един. Госпожице, предлагам да започнем с вас.  - обърна се Робин към Лоис.  –Моля, нека отидем на някое спокойно място. А вие не мърдайте оттук!

Робин започна да изслушва всички един по един и колкото и да му беше неприятно, след всеки разказ Брус изглеждаше все по-виновен. Той беше единственият, за когото никой не беше сигурен къде точно е бил по време на обира. След като Жокера събра целия персонал на оперативка, колегите му повече не го бяха виждали. Само Лекс Лутър го беше заварил да пуши пред служебния вход, малко преди да разберат за кражбата на парите, но нямаше как да докаже, че наистина Брус е бил през цялото време извън сградата и че не се е промъкнал незабелязано за малко, за да извърши поразията. Робин остави приятеля си последен, като все отлагаше разпита, надяваше се, че все някой ще му осигури алиби, но това не се случи. Колкото и да бяха добронамерени, нито сервитьорката, нито собственикът успяха да го оневинят поне малко. Накрая Робин нямаше избор – трябваше да вземе показания от приятеля си и за свой ужас, да го претърси, защото управителят разпалено твърдеше, че парите сигурно са още у него и дори искаше сам да го обискира, но сержантът го заплаши с арест, ако само посмее да пипне Брус..

– Успокой се, Робин! Невинен съм, дори не бях тук, когато това се е случило. Казах ти, че цял ден пуша отвън и това е единственото, в което се признавам за виновен. Какво като тъпакът Кларк е видял облечен като мен човек в кухнята. Не съм единственият с ушата шапка – те са много модни тоя сезон. И момичетата ги носят даже. Пък и моето палто висеше на закачалката, облякох го малко преди да дойдеш, защото стана голям клинч. Айде, провери ми джобовете, за да видиш, че наистина са празни и да не се притесняваш за глупости. – и Брус започна сам да рови из джобовете на широкото си палто. – Виж, и в този вътрешния няма… мамка му!

– Какво има? – пребледня Робин.

Брус не каза нищо, само извади дебела пачка банкноти – точно  400 лева, а между тях се мъдреше листо от маруля.

Робин го погледна тъжно и почти заплака, а Брус само въздъхна, прегърна през рамо приятеля си, след това се обърна с гръб към него, сложи ръцете си отзад и извърна умолително глава към Робин. „Закопчай ме!” – казваше мълчаливият поглед на Мишока.

***

След обяд настроението на Кларк рязко се беше подобрило. Той сякаш хвърчеше из кухнята с червената си престилка, а под синята му работна блузка ясно се виждаха добре оформените му гръдни мускули, подчертани допълнително от жълтото леке точно между гърдите.

– Свински ребърца на скара с гарнитура пържени картофки без сирене. – предаде поредната поръчка Лоис.

- Съжалявам, свинското свърши. Днес не сме зареждали заради оня крадец зад решетките… така де, зад бара исках да кажа. Ама стана даже по-добре…

– Тогава опечи собствените си ребра, защото няма по-голяма свиня от теб! – презрително отговори Лоис.

– Стига, мило, пак ли ще се караме заради оня Летящ плъх?

– Единственият плъх тук си ти! – продължи да напада приятеля си сервитьорката.

– Парите бяха у него. Как по-ясно да ти се докаже, че твоят супербарман не е супергерой, а суперпрестъпник? 400 лева намериха в джоба му и ти пак го защитаваш.

– Виж, Кларк, не искам да се карам с теб, но ти не разсъждаваш трезво. Ревността те заслепява. Помисли само – тук нещо не се връзва. Защо Брус, ако допуснем, че е откраднал парите, е взел само 400, след като в касата имаше 550? И защо в касата не бяха останали никакви пари, след като Брус е взел само 400? А?

– Ох, съкровище, ти си била наистина много глупавка. Парите само замаскират истинската цел – да саботира моята „Супа по криптонски”, като открадне всичкия грах и всичката маруля. Както вече всички разбрахте, без тях „Супата по криптонски” е най-обикновена спаначена кремсупа.

– А откъде Брус е научил съставките, след като ти толкова упорито отказваш да ги споделиш дори с мен. Никой не знаеше какво слагаш в тази твоя прословута супа, така че няма как Брус или някой друг умишлено да открадне най-важните продукти, Кларк.

– Права си, Лоис. Брус не знае какво слагам в супата. Никой не знаеше. – изведнъж Кларк млъкна. „Никой, освен управителя – Жокера.” – каза той на себе си.

От този момент Кларк стана по-мрачен дори от сутринта. Нещо загложди съзнанието му и не го оставяше на мира. Допреди минута беше толкова щастлив, че най-после омразният му съперник, който застрашаваше връзката му с Лоис Лейн (но само в неговото собствено въображение) беше отстранен и заключен в някоя тъмна килия с мухлясъл таван, плъх под леглото и прилеп на стената, а сега изпитваше угризения, че неговите показания и субективни разсъждения са допринесли за ареста на Брус. Да си беше мълчал, да беше почистил кухнята без да вдига много шум и всичко можеше да се размине. Можеше да причака Брус след работа, да му счупи някое и друго ребро, да му насини окото и после да го остави на мира. Насилието винаги му беше помагало да разреши проблемите си, и сега щеше да му свърши работа. Не очакваше от себе си такава слабост, но Кларк наистина не искаше колегата му да отиде на съд за кражба и, недай боже, в затвора, когато съпругата му чака дете, за някакви си 400 лева, които се изкарват за половин смяна. Не беше възможно Брус да е откраднал марулите и граха. Той дори не беше опитвал супата и нямаше откъде да знае какви са съставките. И защо, както отбеляза приятелката му, беше взел само 400, след като Лоис беше сигурна, че в касата е имало 550 лева. Къде са тези 150 лева? Няма начин Лоис да е сбъркала, тя винаги стриктно следи оборота и знае във всяка една минута наличността до стотинка.

А за супата… Само Жокера знаеше за нея. Кларк си спомни как преди година, колкото и да му беше неприятно, трябваше да запише в рецептурника вложените продукти и технологията на всички ястия в менюто, включително на специалната „Супа по криптонски”. Управителят на заведението изиска от него да разкрие строго пазената рецепта, защото в случай на отравяне на клиент трябваше да се представи документация в ХЕИ. Главата на Кларк щеше да се пръсне: от една страна, само Жокера знаеше за марулите и граха, а от друга, парите се намериха в палтото на Брус. И бяха само 400. Защо? Как?...

До края на вечерта Супата остана мълчалив, оглеждаше внимателно всичко в кухнята, опитваше се да си спомни минали събития, които да обяснят днешното произшествие, но дори за опитен готвач като него се оказа прекалено сложно да разбере как е забъркана тази каша.

Около полунощ Кларк вече беше изчистил кухнята, беше се преоблякъл и чакаше Лоис да довърши с подреждането на търговската зала, за да си тръгнат заедно. Кларк седна между чувалите с боклук и уморено подпря глава на дланите си. Той предпочиташе да блъска във фитнеса, вместо да си блъска главата и днешните мозъчни упражнения бяха изцедили силите му. „Сигурно и Брус се чувства така смазан, след като цяла нощ е чел учебника по право след работа” – помисли си Кларк и изпита съжаление към големия си враг, на когото предстоеше да завърши висшето си образование през пролетта. И както си стоеше в мрака и се опитваше да се справи с мозъчната треска (така определи състоянието си, защото се чувстваше точно като с мускулна треска, с разликата, че нищо не го болеше физически), чу стъпки. Готвачът спря да диша. „Може да е сутрешният крадец, да се връща на местопрестъплението, за да прикрие следите си… или за да ме убие.” Помисли си Кларк и зачака, вперил святкащи червени очи в тъмното. Изненада се, когато вместо крадец, чу гласа на Жокера, който говореше по телефона:

– Да бе, вече остана без барман… Да,бе Марче, лесно стана… Ми какво да ти кажа, Марче – до касата имам постоянен достъп, така че не беше трудно да взема парите, докато малката обикаля около масите…. Е да де, не съм се набутал – от тия пари платих на едно момче да влезе и да разхвърля в кухнята и да вземе граха и марулите, за да може Кларк да заподозре, че някой иска да го преебе… 150 му дадох… Много ясно, бях му поръчал какви дрехи да си купи, за да изглежда като Брус… Е набутах му ги в палтото, като минавах покрай гардероба на път за тоалетната… Много ясно, че никой не ме видя… Ами по всяка вероятност ще отиде в затвора, защото няма алиби и парите бяха намерени у него… Спокойно, Марче, готвачът е глупаво момче – с него ще се справя по-лесно. Достатъчно е само да го накарам да вярва, че го ценя като работник и че за мен той е най-великият готвач и самовлюбеното кретенче ще напусне на момента и ще тича след мен. За да направи впечатление, Кларк не само ще ми целува задника, ами и с език ще ме целуне, ако поискам. Такъв е мазньо, че даже ще му е приятно. – и Жокера се захили със зловещия си смях. – Сервитьорката върви в комплект с него, пък и да остане – не става за нищо, така че тя не е никакъв проблем. Даже по-добре да остане – така клиентите ще избягат по-бързо. Каквато е лява в ръцете, всеки ден чупи чаши пред хората и ги залива с кафета. Постоянно пишат в книгата за препоръки и оплаквания да я махна…

Кларк, макар че не беше много умен,  веднага разбра всичко и се разгневи – на Жокера, че беше измамил всички, на себе си, че се беше оставил да бъде излъган... изобщо, в момента Кларк беше гневен на целия свят и имаше нужда да удари нещо… или пък някого. Но се овладя.

– Какви игрички играеш, бе цървул? – изправи се Кларк пред Жокера и впи в него пронизващ поглед.

– Оо, Кларки, здравей, момчето ми! – с престорена усмивка каза управителят. – Тъкмо говорех с господин Лутър за теб, казах му, че си най-добрият служител и че трябва непременно да ти повиши заплатата. Без твоята помощ нямаше да хванем оня мръсник, който кой знае от кога краде от шефа.

– Я не ми говори глупости! Говореше с някакво Марче, господин Лутър се казва Лекс. Може да съм тъп, ама не чак толкова. Ти си натопил Брус. Искал си да напусне. Искаш всички да напуснем. Обаче не мога да разбера защо целта ти е да ни прецакаш. И не мога да разбера защо натопи Брус и го вкара в ареста, след като можеше да го уволниш, щом толкова ти пречи.

– Кларки, Кларки – захили се гадно Жокера – знаеш ли защо винаги съм те харесвал повече от Уейн? Защото си глупак, момчето ми и защото не създаваш проблеми, за разлика от него. Освен сега, обаче аз ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш и ще ти докажа, че не искам да ти навредя. Дори напротив – искам да ти помогна.

– Ти нямаш нищо, което да ми предложиш и което аз искам. – отговори Кларк. – Искам само обяснение. След това отиваш да заемеш мястото на Брус в ареста. Даже заедно ще отидем до участъка, да не скучаеш сам по пътя и да не объркаш случайно посоката. Ако не искаш… - и Кларк си изпука кокалчетата на лявата ръка.

– Виж, Кент – премина на делови тон управителят – действията ми не са насочени срещу теб или приятелката ти, както си мислиш. Дори и срещу Брус не са. Целта ми е да прецакам само онова надуто богато копеле Лекс Лутър, което дори не знаеше къде се намира заведението му до днес. Той притежава верига ресторанти… извинявам се – закусвални в цялата страна, които му носят милиони, обаче на него не му пука какво се случва със заведенията. Купува заведение, включва го към „Ком И Кс СиДи” и когато му омръзне, го продава, без да го интересува на кого и за колко. Плаща жълти стотинки на управителите, не се интересува колко даваме ние на обикновените работници и живее единствено, за да се забавлява.  За него всичко е много лесно – щом пожелае, получава. А аз се скъсвам от работа. Винаги е било така. Лутър живее, а аз… аз му работя. От студентските години още. Докато аз учех по цели нощи, той ходеше по купони и после ми се умилкваше, за да му решавам тестовете. И какво получавах тогава? А сега? Пари? Хаха. Подигравка. Не стигат до никъде. Обаче знаеш ли кое е това, което на Лекс му се свиди повече и от парите, а аз пък се нуждая повече, отколкото се нуждая от пари? Уважението. Малко пари и никакво уважение – ей това съм получавал винаги от моя скъп „приятел”, който преписваше от мен на всеки изпит и който без моята помощ нямаше да стане толкова богат. Сам видя днес отношението му към мен – човекът, който го направи милионер… Но има нещо, което не знаеш, Кларки. Никой не знае. Наскоро спечелих много пари от „Националната идиотария” и изкупих всички заведения за хранене в областта – от най-долнопробната кебапчийница до луксозните ресторанти в центъра на нашия град. Те са мои. Обаче имам един проблем – закусвалните на Лутър вече са си създали име сред клиентите и хората ги посещават, защото цените са ниски, а храната – хубава. С това няма как да се боря.

Кларк гледаше, напрягаше мозъка си, свиваше очи, но не разбираше. Жокера забеляза това и продължи:

– И понеже си ми глупавичък, сега се чудиш защо отново започнах работа при Лутър, след като съм толкова богат, нали Кларки?

– Ами мина ми през ума. – отговори Кларк.

„ Все едно имаш ум” –помисли си Жокера и каза на глас:

– Той си мисли, че работя за него. Всъщност аз работя против него, разрушавам го отвътре, подобно на глист, който разяжда червата. Искам да го съсипя, да загуби милионите си до последната стотачка и заслугата за неговия финансов крах да е моя. Целта ми е непрекъснато да карам качествените кадри да напускат неговите закусвални и да наемам на тяхно място некадърници, като твоята Лоис. И така постепенно хората ще спрат да идват в „Ком И Кс СиДи” и ще се насочат към моите заведения, където освен че ще се предлага вкусна храна, обслужването ще е на високо ниво. Лекс вече няма да ми бъде конкуренция и ще започне да затваря закусвалня след закусвалня, текучеството на персонал ще расте и накрая ще бъде принуден сам да сервира кафе, ако иска да има хляб на масата.

– Сега те разбирам, господин Жокер. – заговори спокойно Кларк. – Ти си едно малко завистливо и некадърно човече, което може да успее, само ако прецака друг. Но все още не разбирам защо натопи Брус, защо накара всички нас да вярваме, че е крадец?

– Това вече няма нищо общо с бизнеса, направих го за собствено удоволствие, Кларки – захили се пак Жокера. – Просто го мразя. И искам да му навредя. Няма определена причина. Омразата е като любовта – необяснима е. Просто я чувстваш и трябва да се примириш с нея. Мразя Уейн и исках и ти да го мразиш. „Разделяй и владей” е казал Юлий Цезар. Ти играеше ролята на мой любимец, Брус беше черната ми овца, а Лоис – ябълката на раздора. Така беше по-лесно за мен. Ако бяхте приятели с Брус, щеше да е невъзможно да ви манипулирам. Защото той е много умен, а ти – много силен. Нямах никакъв интерес да сте добър екип. Само че ти започна да го мразиш и без моя помощ, защото си глупав ревнивец и  аз само трябваше да подклаждам конфликтите ви, като създавам предпоставки за скандали. Защо, мислиш, наех Лоис? Освен, че е некадърна, присъствието ù даде допълнителен повод за разправии помежду ви и така тя стана безценен кадър.

– Благодаря за обяснението, шефе. Признавам, сам нямаше да мога да се сетя, защото наистина не съм умен… не съм и мръсник, че да измисля подобна гадост. А сега двамата с теб, шефе ще отидем да се разходим до полицията. Казват, че след вечеря е много полезно да се разходиш малко и чак тогава да си легнеш, а аз съм маниак на тема здравословен начин на живот.

– Чакай, Кларки, още не си чул предложението ми. Искам да те направя главен готвач и управител на един от ресторантите ми. Ще ти дам пълна свобода – можеш да предлагаш само Криптонска кухня. Не ми пука, ако работим на загуба. Мога да си го позволя. За парите не бери грижа – ще получаваш повече, отколкото заслужаваш. Стига да се махнеш оттук.

Клар се колебаеше. От кога си мечтаеше да се издигне в работата и да получи възможност да популяризира Криптонската кухня, все още напълно непозната на кулинарната карта. Сега Жокера му предлагаше да сбъдне една негова съкровена мечта. Пред очите на Кларк за миг се появи менюто – пълно със специалитети от родното му градче, чу гласовете на клиентите, които възхваляваха Криптон и скандираха името му: „Супа, Супа…”, видя красивата си съпруга Лоис, с ултракъса пола, да влиза в кухнята, за да благодари на готвача за вкусния обяд… после видя Лекс Лутър да мие машината за кафе, видя и Жената котка, която с невръстно дете на ръце отново минаваше покрай ресторанта на Кларк, на път за затвора, където лежеше вече цяла година невинният ù съпруг Брус Уейн…

Жокера видя, че младият готвач е несигурен, погледна го с мазнишката си физиономия и го подкани с очи:

„Хайде, Кларк, кажи „да”, по дяволите!”

Кларк поклати глава. Очевидно отказваше предложението и очевидно искаше от шефа си да изпълни желанието му да се разходят заедно до полицейския участък посред нощ. Жокера беше в капан. Не беше очаквал, че Кларк ще му се противопостави. Най-малкото, той също мразеше Брус и трябваше да е доволен от отстраняването му. Жокера не можеше да избяга – бързият Кларк щеше да го догони. Не можеше и да се бие, защото младият мъж беше много здрав физически и щеше да го надвие без никакво усилие. Жокера се беше доверил на своя интелект, но този път единственото му оръжие го подведе.

– Стига, Кларки, Брус щеше да ти вземе момичето, ако не бях аз. Трябва да ми благодариш. Пък и едва ли ще го тикнат в затвора. Нали знаеш, че у нас трудно се влиза в затвора. Ще си намери добри адвокати, ще плати на съдията и ще се измъкне. Нека го оставим сам да се оправя както може. Е? Съгласен ли си?

– Не! – категорично отсече Кларк Кент…