Равносметка по никое време

Разхождам се безцелно в този прекрасен (преддевето)септемврийски следобед и се отнасям в мисли за младостта. Питам се дали ние, родените след изобретяването на смартфоните, имаме правото да се причисляваме към младите. И точно когато бях събрала достатъчно аргументи, за да си отговоря положително на собствения въпрос, се случи нещо интересно: двама бузести, запотени сладури с колела се опитаха да ме избутат от пътя. И правилно - те бързат напред, бързат да пораснат, а аз с нежелание си тътря краката и спирам младежкия им устрем. Сякаш вървейки бавно, ще забавя неизбежното остаряване и изхода от живота. Единият червенобуз рус сладур се ядоса на другия сладур, който се опитваше да го убеди в нещо твърде неприемливо. Не чух какво си говореха (и нормално - вече съм на 25 все пак), но накрая русият червенобуз сладур се вбеси и се скара на другия сладур: "Аре уе, да не живееш в ХХ век?!".

Явно съм в грешка. Вече не съм млада. Вероятно са си говорили колко абсурдно е да гледаш филми, които не са с Blue ray качество или за нещо друго, за съществуването на което аз, родената през миналия век, дори и не подозирам. И изведнъж се почувствах уморена. Седнах и отново премислих. Хареса ми (сега разбрах защо Щирлиц непрекъснато правеше само това в онзи стар съветски филм, който двамата бузести сладури със сигурноат не са и чували дори – просто защото е приятно да се мисли. Верно, голям хитрец е тоя Щирлиц, отбира от хубавото, ей!) и продължих да мисля през целия път до вкъщи (около 200 м - голямо мислене падна). Влязох във входа и натиснах флегматично копчето, за да повикам асансьора, който да ме отведе на осмия и последен етаж.

И в този момент нещо ме окрили, все едно изпих на екс два редбула. Дори не изчаках асансьора и се втурнах по стълбите. Имах нужда да докажа на онези двамата, бузестите сладури, че все още съм жива, ако и да съм родена през 90-те години на далечния ХХ век, и че все още си ме бива.

След 5 минути вече бях горе - на върха. Дишах тежко, краката адски ме боляха и се чувствах като Ниагарския водопад на Еверест - водата се изливаше от мен и се събираше в своя водосборен басейн в мазето (утре чистачката няма нужда да мие стълбището). Едва завъртях ключа – стори ми се, че тежи цял тон и се зачудих как успях да се изкача дотук с такава тежест в джоба. Влязох в коридора и дори не светнах лампата (просто не можах да си вдигна ръката), но това се оказа грешка – ритнах шкафа с обувките. За щастие стъпалата ме боляха толкова много, че дори не усетих и ако не беше кръвта от счупения нокът, която нашари чисто белите гладки плочки (винаги съм ги намирала за скучни), нямаше и да разбера, че съм докоснала нещо. Оставих кръвта да засъхва в коридора, завлякох се с мъка под душа и с голямо усилие на волята завъртях кранчето…

***

Сега лежа полумъртва на пода в малката ми стаичка, защото нямам сили за още едно изкачване - до леглото. Но аз съм оптимист и виждам нещата винаги от добрата страна. Може да съм полумъртва, но съм и полужива същевременно, а щом съм жива, не е важно в каква степен - важното е, че все още съм тук, на този свят.

Дадох им да се разберат на онези двамата - бузестите сладури!