Зарежете „Мартин Идън”!

Чувството да приключиш с „Мартин Идън” на Джек Лондон е подобно на онова облекчение, което изпитваш, след като изриташ скапано гадже. Точно така се чувствам в момента, след като изпратих на дъното на океана един от най-големите литературни досадници, с когото някога съм се срещала.

Впрочем, малко се обвинявам за случилото се. Нали знаете как е, когато започнете връзка с неподходящ човек – още от началото усещате, че нещата няма да се получат. Е, да, ама вие въпреки това упорствате и давате хиляди шансове на неподходящия човек и връзката ви, с надеждата, че нещо хубаво ще се случи. И аз постъпих така с „Мартин Идън” – първите няколко страници не просто предупреждаваха –  те крещяха, че продължа ли напред с г-н Идън, не ме очаква нищо друго, освен скука (в най-добрия случай). Обаче, нали големината на ината ми е обратнопропорционална на големината на мозъка ми, реших да доведа нещата до край и в никакъв случай да не зарязвам Мартин още в начало, преди самата завръзка. Надявах се, че по-нататък, на следващата страница може би, ме очаква нещо интересно и вълнуващо. Вярвах истински, че лошото начало не означава лошо развитие. И допуснах голяма грешка.

Когато някоя от приятелките ви скъса с поредния нещастник, обикновено дотичва разревана и започва да разказва (понякога без да се налага да питате дори) колко много мрази бившия си и с какво я е разочаровал. Та сега и аз ще направя нещо подобно, обаче съвсем накратко. Предупреждавам, следва голям спойлер, но моят съвет е да го прочетете, защото ми се иска да ви предпазя от този боклук „Мартин Идън”.

Въпросното лигаво копеленце, за което ви разказвам от началото, се запознава с Рут – най-тъпата кифла, която можете да си представите и, естествено, се влюбва в нея, защото е хубава. Въпреки че много добре вижда каква куха лейка и превзета пача е тая Рут. Като всеки мъж и той гледа само циците и задника. Щом една жена има тия две (или може би е по-правилно да се каже три) неща, мозък не ù трябва. Кифлата и тя си пада по него, обаче не се усеща. Хем Мартин не бил неин тип мъж, хем ù се ще да се изчука с него, защото е секси пич.  Абе като всяка жена – плаче за к**.

Дотук добре, но логичното е да последва свалка, после секс. И аз чакам, обаче нищо не става – той си мисли за нея, тя за него… голямо мислене падна и нищо. Философстване, писане (Мартин реши да става писател, за да впечатли тъпачката), мислене… Голям зор (и за героите, и за мен).  Разгеле, накрая, след големи мъки, тръгнаха… после се разделиха, защото на Рут нещо ù писна от Мартин, после тя искаше да се събират, обаче на Мартин вече не му се занимаваше с нея… е няма такава простотия. През цялото време се молех Джек Лондон да е прочел в даден момент какво е написал и да насъска Белия зъб, който да разкъса лигльото Мартин Идън и да избави упоритите читатели от мъките. Ама не – 300 страници взел, че изписал тоя жесток човек.

Съмнявам се, че след като знаете сюжета, може да ви е любопитно какво става накрая, ама знам ли – може все пак да се намери сред вас свръх любопитно същество, затова ще издам финала – няма смисъл да се мъчите с всички страници на тази ужасна книга, за да разберете, че лигльото в крайна сметка се самоубива. Впрочем, предполагам, че малко хора знаят какъв е краят на „Мартин Идън”, защото умните читатели със сигурност са зарязали книгата още в началото, когато са разбрали, че е скапана, а инатите, които са видели, че е скапана, но въпреки това са решили да научат края на историята, са се самоубили преди главния герой.