Списък с книги, които трябва да бъдат забранени само заради заглавията

Сезонът на риалитата е в разгара си и, закономерно, както всяка година, моралистите започнаха своите атаки срещу простащината и чалгата, които развращават народа. Доскоро забили нос в дебелите книги, интелектуалците надигнаха глави, за да размахат пръст (не, не среден, простаци такива) на нас, нискоинтелектуалните. Обаче тоя пръст, дето ми го сочите насреща, вземете да си го наврете… абе пробвайте, няма кой знае колко варианти. Защото не брадърите, фермерите, готвачите и певачите     , а вашата литература възпитава в пороци и престъпления.

Какво очаквате от децата, след като още в училище започвате да ги тровите с „Тютюн”. Вие, учените (професори и нагоре) смятате за шедьовър книга, която носи толкова скандално заглавие и не само че не я забранявате на подрастващите, а ги задължавате да я четат. И после се чудите защо пушат нагло дори в присъствието на родители още от детската градина. Веднъж да заобичат тютюна и край – никакви никотинови дъвки не могат да ги откажат от удоволствието да си свиват сами цигара. Най-малкото, ако все пак „Тютюн” ще се продава по книжарниците, редно е на корицата да се сложи предупреждение, че пушенето убива. И да не се продава на лица под 18 години (и да се поясни, че има „Тютюн” с филтър и без филтър, т.е. в оригиналната версия са филтрирани голяма част от партизаните). А най-големият цинизъм тук е, че лекар (за автора говоря) прави тази скандална пропаганда на цигарите. Извинете, но имам нужда да запаля, че се ядосах.

Литературата подтиква към тютюнопушене, но не само. За съжаление, и друг порок обществото ни дължи на книгите и, между другото, се гордее с този порок - алкохолизма. Най-лошото е, че не някое неизвестно писарче, а класиците, светилата, гениите и патриарсите на словото дават този лош пример. Е, как да не станеш пияница, след като гениалният Ботев те приканва в механата с едноименното си стихотворение и след като Дядо Вазов отделя цяла глава от „Под игото”, за да възпее пиянството на народа ни… Не издържам на тази пошлост, ще си сипя едно малко и продължавам да изливам гняв и мъка.

Заговорих за пиене и сега трябва да кажа нещо и за храненето. Притеснява ме, че пак вие същите, интелигентите, смятате за нужно да се чете разказът „Чорба от греховете на отец Никодим”. Тук има два възмутителни факта: първо, този разказ може да разпали вегански протести и, второ, той е в разрез с принципите на здравословното хранене. Какво общо имат веганите ли? Честно, много сте смотани. Нищо, че сте по-учени от мен. Веганите са против консумацията на всичко, което е продукт на животните или човека. Греховете са резултат от човешка дейност, следователно може да се смятат за животински продукт. А в разказа ще ги варят на чорба! Пълен ужас… Но да оставим настрана веганите. Да приемем, че са ненормалници и че гореизложената теория е несериозна. Ще се съглася за момент, че можем да готвим грехове. Обаче тук говорим за грехове на свещеник. Вие знаете ли колко грехове имат божиите служители? Една купа такава чорба и холестеролът ви ще се завиши стократно. Един от най-сериозните проблеми на нашето съвремие е затлъстяването на населението, особено на подрастващото. И такава вредна литература само задълбочава проблема.

Опазването на околната среда е много важен приоритет, който, за съжаление, човечеството забравя непрекъснато. На прага на екокатастрофите, които ни заплашват, вие четете „Железният светилник”. И дори не виждате проблема. Как да го видите, под слабата светлина, уважаеми мои умници? Светилникът гори с ценен природен газ, който един ден ще се изчерпи и навред ще настъпи тъмнина. „Железният светилник” е една от книгите, които първи трябва да бъдат забранени… освен ако газта не се замени с енергоспестяваща крушка. Тогава няма да имам нищо против да четете този патриотичен роман.

Много ме дразни и друго заглавие, в което, убедена съм, не виждате нищо нередно – „Нежната спирала”. Спирала! Сякаш отваряш козметичен каталог. Не се съмнявам, че поне половината девойки очакват точно това – да прочетат за различни видове спирали за мигли (дай боже да си представят такива спирали, които си слагат жените, а не онези другите, които пак жени си ги слагат, само че по-надолу от очите).

От одеве изразявам притеснения за подрастващото поколение и затова няма как да подмина може би най-възмутителното произведение в българската литература. Става дума за „Крадецът на праскови” – повест, която подтиква към извършване на противообществени прояви. Не случайно домовете за малолетни престъпници са пълни. Децата попиват всичко от книгите. Те искат да подражават на положителните герои, затова се обличат с тениски на Супермен, Батман и Дарт Вейдър. Вярно, последният е от лошите, но в сравнение с главния герой в „Крадецът на праскови” е божа кравичка. Положителният герой в родната класика Иво влиза с взлом в чужда собственост, брули нагло овошките на собственика и за капак му отмъква жената. И когато накрая на човека му писва и му тегли куршума, вие, литературните критици, го съдите. Както се случва и в действителност де. Ей заради такива неадекватни реакции възрастни хора, станали жертви на престъпления, накрая стават обвиняеми, понеже са се осмелили да защитят своето. И после ми говорете, че има ползи от литературата.

Не мислете, че само авторите на проза отправят грозни послания към читателите. В поезията също има ярки примери за грубо погазване на морала и човешките права. Като „Две хубави очи”. Защо пък трябва непременно да са две, за да бъдат хубави? Ами ако са по-малко? Или повече? Яворов по най-брутален начин дискриминира хората в неравностойно положение, които по нещастно стечение на обстоятелството разполагат само с едно око, а в същото време даскалите по литература се превъзнасят по него. И това ми били хуманисти. А може би е по-лесно да римуваш „очи”, отколкото „око”. Ето как би могло да изглежда стихотворението, ако беше писано за хора с физически недъг: „Едно хубаво око. Стъпваш на гомно…” Вярно           , римуването е по-трудно. Затова, след като не му е достигал талант да римува око с нещо по-свястно от това, с което го римувах аз, поне е можело да бъде политически коректен и да напише само „хубави очи”, без да акцентира върху бройката.

Забелязала съм (с двете си хубави очи), че вие, повечето родни интелектуалци, много обичате да се присмивате снизходително на американците. Ама били прости, ама били невъзпитани, некултурни, па история нямали, па география… и не знам какво още. Смейте им се, обаче я сравнете техните литературни заглавия с нашите. За разлика от родните автори, които пишат само за пороци и повърхностни неща, писателите зад Океана засягат сериозни теми.

Да вземем за пример „Белият зъб”. По много деликатен начин Джек Лондон намеква за това колко е важна добрата устна хигиена. Когато прочетат тази книга и се влюбят в главния герой, децата сами ще започнат редовно да си мият зъбите, без да се налага да ги увещавате дълго преди всяко лягане. Я ги вижте американчетата какви са озъбени всичките, с големи бели усмивки. Всичко това се дължи на Джек Лондон.

Ако трябва да пренесем американския опит у нас, трябва да започнем с „По пътя”. Роман, който всеки български (особено пловдивски) шофьор трябва да държи в жабката си, наред с документите. И непременно трябва да се изучава в училище, защото е свързан с безопасното движение по пътищата. Ама не се учи и оттук идват всички главоболия по магистралите.

Както виждате, драги ми книжни плъхове, четенето на книги не води непременно до поумняване, нито пък гледането на риалита – до затъпяване. Защото е важно не само какво се чете (и гледа). Важно е и кой чете.  И как разбира прочетеното. Ако изтълкува произведенията, така както аз  го направих току-що…