Любов и трева

Най-якото място в София, майна, е Борисовата градина. Мотам се аз напред -назад и вече бая пъти ме блъскат скейтъри, тяхната ***, после се натресох на една яка кака, която тичаше със забити в ушите слушалки и така се беше забляла, че направо ме отнесе, а ей сега стъпих и на кучешко ако. Ама въобще не ми дреме, майна, щото съм стабилен. Сядам на една пейка до онова езеро, дето едно време в него са плували лилии, а сега – найлонови пликчета, тоалетна хартия и кенчета. Изобщо не ме ебе, че по тревата са нахвърляни бирени бутилки и спринцовки. Паля си цигара и се размазвам от кеф. Седя си като пич, слънцето ме напича – какво да ти кажа, майна – пълен айляк.

Пафкам си аз цигарката и зяпам в една точка. На отсрещната пейка мярнах една мацка – много вървежна – с татуси на ръцете и пиърсинг на носа. Беше с много як тен и супер тяло. Направо ти казвам, майна, не мога да спра да я зяпам. Тя си ровичка в чантата, пък аз – в носа. Гледам, майна, някой беше надраскал на пейката един орган от мъжката полова система (където се пипам и аз, докато я гледам), предназначен за обяд за ЦСКА. Ама го беше написал с маркер, пък аз отдолу с ключа издълбах „Смърт на говедата!”. Мисля си, как да ида да зарибявам оная путка. Викам си: „Ши си свия ощи идна цигара и ши ù искам огънчи.”Пък ти знаеш ли к`во направи, майна, изкара една книга от раницата и почна да чете. Помислих, че само ще си направи селфи и ще се тагне във Фейса, че чете в „Борисовата градина”, щото те кухите лейки обичат да го раздават на много учени и да събират лайкове, ама не – чете си сериозно. И то знаеш ли к`во – стихове на няк`ъв Пенчо Яворов... не, чакай, не беше Пенчо. Ама пак нещо такова тъпо, май Пейо... да, точно така – Пейо Яворов. Викам си: „Т`ва е ибати умната мацка, аз к`ъвто съм тъпак – веднага ши мъ резни, само като си отворя устата.” Казвам ти, майна, нищо общо с ония пачи, дето само обикалят моловете за чанти и парцали и четат „50 нюанса сиво”. Не че и аз много чета де, ама поне не се правя на голямата работа. Знам си, че съм прост и си го признавам. Запалих си още една цигара, малко за релакс. Тъкмо вече се навих да я заговоря нещо, гледам, майна,  няк`ъв върви право към нея, ама беше адски странния тип – един такъв висок, мязаше малко на мангал от „Столипиново”, ама не беше, щото дрехите му бяха чисти, обаче много странни – не бяха фешънски. Абе все едно като от едно време... как да ти обясня. Отива тоя калъф, майна, при мацката и ù вика:

–        К`во четеш, бейби?

Тя се стресна няк`ва в първия момент и си помислих, че нещо ще го напсува, пък тя супер възпитано му отговоря:

–        Стихосбирката на Яворов... – ама не си спомням, майна, как каза, че се казва. Заеби, не е важно. А тоя пендел се захили и вика:

–         Ти си ебати тъпото парче, т`ва вече излезе от мода. Вместо да си вземеш Game of trones, дето е мега яката книга, ти четеш мойта стихосбирка.

–        Това ми е интересно – каза тя.

–        На ти един билет, довечера идваш с мен на кино, поне филма да гледаш. После гаранция, че повече няма да четеш такива бози – и ù даде един билет за кино.

Направо ти казвам, майна, щях да си глътна цигарата. Тоя бастун се оказа писателят, дето е написал стихотворенията и на всичкото отгоре ми гепи момичето. Викам си в първия момент„ибати – тоя е жив!....” Ама после се сетих, че трябва да е поне на сто, пък не изглежда... Ама съм прост! Той е дух, баси кефа. Направо ти казвам, майна, ебати филма, тотално съм изпушил май.  Хвърлих цигарата... и от този ден реших да спра да пуша трева. Така започна борбата ми с наркотиците.