Приказка за Луната

Една нощ Луната напълня. Хората така и не разбраха от какво. Стояха будни, взираха се в небето и умуваха. Някои смятаха, че е изяла Малката мечка, други твърдяха, че е прекалено пълна – не може да е заради Малката мечка. Голямата трябва да е глътнала.

Цяла нощ никой не можа да мигне. Луната ревеше отгоре  и проклинаше наднорменото си тегло, а хората на свой ред, макар да ú съчувстваха, проклинаха нея, защото на другия ден трябваше да стават рано за работа.

Святкаха се лампи, отваряха се хладилници, безсънни хора излизаха по терасите и си приказваха. Настъпи такава нощна шумотевица, че мъничкото момченце – единственото, което спеше през тази луда нощ, се събуди. То отвори сънени очички и попита майка си, която четеше книга на столчето в детската стая:

– Мамо, защо не спиш?

– Не мога да спя, миличко. – усмихна се майката.

– А защо не можеш? – продължаваше с въпросите детето.

– Защото има пълнолуние и ми разваля съня.

– А защо Луната е пълна? Много ли е яла?

– Не, глупаче, Луната не яде.

– Ами тогава защо е пълна? – малкият вече ставаше нетърпелив.

– Не знам. – отговори майката. – Просто си е такава.

– Ох, мамо, излез и ú кажи да отиде на фитнес и ще отслабне. Толкова ли е сложно? Айде, лека нощ! – след тези думи детето се обърна с гръб към майка си, затвори очи и заспа сладко.