Лудият

Седях на спирката в мрачния следобед и нервно се оглеждах дали вече не идва автобусът. Разхождах се до кошчето за боклук, хвърлях недопушената цигара и се връщах пак до павилиончето за вестници, палех нова и така повече от половин час. Групата от чакащи се увеличаваше с всяка изминала минута. Напрегнати лица върху схванати вратове отнасяха натежали крака обратно вкъщи,след работа, други пък бързаха да заемат поста зад бара и цяла нощ да наливат евтин марков алкохол на местните купонджии, без дори да маскират фейса си с престорена усмивка. Чувах край мен телефонни скандали за ненаписани домашни и безсолна леща, два бабешки гласа сякаш от някакви ужасяващи списъци четяха имена на починали през изминалия месец, а сгъстяващите се облаци усилваха тревогата сред всички ни. Дори тези, които носеха и вероятно винаги носят чадър, гласно изразяваха притеснението си от очертаващия се дъжд.

Само на един човек не му пукаше нито за дъжда, нито за автобуса и вероятно, за нищо въобще. Не, това не бях аз. Едро момче, на двайсетина години някъде, облечено във фланелка на „Ботев” и шорти на „Локо” стоеше на една пейка ухилено до уши, с баничка в ръка. От време навреме си говореше нещо, смееше се и продължаваше да яде. Очевидно луд. Това беше заключението на всички чакащи, които цъкаха с език и си казваха помежду си „пази боже”.

Помислих си същото. Горкото момче! Толкова млад и толкова луд. Стои сам, яде гнусна стара баничка, чака автобус, който може и да не дойде, както върви, времето е лошо, а той е облечен неподходящо, и се смее на всичкото отгоре. Защото не разбира какво се случва. Пълна неадекватност. Само ако можеше да разсъждава… Миличкият. Ставаше ми все по-мъчно за него, като гледах как замеря колите с парчета от баничката и после маха за поздрав на шофьорите, които го псуваха и заплашваха с бой. Същински сладур. Изпитвах такова съжаление към него в този момент, че ми мина през ума да му купя още една закуска, за да го зарадвам поне малко, да види и той нещо хубаво в този скапан живот.

И тогава заваля. Изведнъж, силно. Под козирката на спирката за секунди се събра цяло стадо хора, всички се бутаха в опит да намерят своето място под заслона, псуваха се и се караха кой кого е настъпил и проклинаха автобуса и неговата майка.

Лудият остана под дъжда. По собствена воля. Вероятно никой друг не го забелязваше в този момент, но аз гледах само него и дори вече не поглеждах за автобуса. При първите капки дъжд лудият заръкопляска и замаха весело с ръце и колкото повече се усилваше дъждът, толкова по-мокър и по-щастлив ставаше той. Наистина пълна откачалка.

В този момент пороят отми съжалението ми към него. Почувствах се глупаво заради глупавото ми намерение да го зарадвам със закуска. Той нямаше нужда от този жест. Не можех да му покажа хубавото в живота, защото той не виждаше лошо. Макар че дъждът го намокри повече, отколкото намокри мен и останалите нормални на спирката. Лудият беше роден щастлив и аз му завиждах за това.

Закон за щастие

Никога няма да забравя първото си назначение като млад посланик. Помня с какво вълнение приех заповедта от Външно министерство. Помня и лекото разочарование, когато прочетох името на неизвестна за мен страна. Впоследствие обаче престоят ми там се оказа много вълнуващ и затова искам да споделя с вас впечатленията си от тази малка страна. Няма да ви натоварвам с излишни географски подробности и названия, тъй като те никак не са важни и интересни. Интересни са хората. А жителите на тази страна са наистина чудновати.

Първите дни от моето посланичество там бяха много приятни. Харесаха ми хората – усмихнати, добронамерени, позитивни. Никой от нищо не се оплакваше, по новините не съобщаваха за трагедии, а дори и да имаше лоши новини, водещите ги поднасяха с усмивка и ги наричаха „добри”.

Идилията продължи месец. Минаха още няколко. На шестия вече станах подозрителен. Стори ми се някак неестествено всички винаги да са щастливи и започнах да усещам, че съм попаднал в нереален свят на фалшиви зомбита със схванати в усмивки лица.

Една вечер, на официален прием в посолството реших да попитам вицепрезидента, с когото бяхме установили по-неформални отношения, на какво се дължи щастието в неговата страна. Отговорът на вицепрезидента ме потресе. Оказа се, че причината е закона.

Още когато създали „великата му република”, първият президент издал Закон за щастието, който задължавал всички да бъдат винаги щастливи и съответно, забранявал мрънкането, оплакването и негативните емоции. Тогава хората се вдигнали на ревлив протест, защото смятали, че по този начин ги лишават от чувства, но след като лидерите на безредиците били тикнати в затвора, плачът затихнал.  И така до днес.

Разбира се, в началото хората просто се усмихвали, дори когато не се чувствали щастливи. Страхът от наказание ги карал да крият сълзите си. От поколение на поколение обаче щастието ставало все по-истинско и хората се чувствали щастливи непрекъснато, дори когато им се случвали неприятни неща. Затова днес те са еднакво щастливи, когато им се раждат деца и когато погребват своите близки. И двете събития се придружават от смях и веселие, защото хората не познават друга емоция, освен радостта. Затова до контейнерите стоят усмихнати до уши доволни просяци. А когато в нечий дом влезе крадец, домакинът му изказва благодарност за посещението и щетите. Когато политиците извършват различни далавери, които ощетяват народа, народът пак се радва. Защото законът го задължава и защото не знае какво друго да прави, освен да се радва.

-         Значи, г-н вицепрезидент, вие твърдите, че се чувствате истински щастлив, така ли? – попитах аз.

-         Не се чувствам. Просто съм длъжен да бъда щастлив. – отговори вицепрезидентът.

И тогава ми стана много мъчно. Осъзнах, че да си щастлив насила е голямо нещастие. Да отнемеш правото на нещастие на не един човек, а на цял народ, да го осакатиш емоционално и да го превърнеш в стадо от роботи ми се стори престъпление срещу човечеството и вътрешно се разбунтувах срещу тази несправедливост. Не можах да овладея силните си емоции и заплаках, чисто и от сърце, без да ме е грижа, че се намирах на публично място и че всички ме гледаха и слушаха.

***

Днес най-после изтича наказанието ми. Заради това, че в онази вечер се разплаках на приема, ме осъдиха на 40 години затвор за държавна измяна, но можех само да съм щастлив, защото получих по-лека присъда, понеже бях дипломат. В противен случай, за плач на публично място трябваше да прекарам живота си в затвора. Сега, докато чакам да ми отключат вратата на килията, си припомних цялата тази история. И понеже исках да убия времето до освобождаването ми, я разказах на вас.