Лудият

Седях на спирката в мрачния следобед и нервно се оглеждах дали вече не идва автобусът. Разхождах се до кошчето за боклук, хвърлях недопушената цигара и се връщах пак до павилиончето за вестници, палех нова и така повече от половин час. Групата от чакащи се увеличаваше с всяка изминала минута. Напрегнати лица върху схванати вратове отнасяха натежали крака обратно вкъщи,след работа, други пък бързаха да заемат поста зад бара и цяла нощ да наливат евтин марков алкохол на местните купонджии, без дори да маскират фейса си с престорена усмивка. Чувах край мен телефонни скандали за ненаписани домашни и безсолна леща, два бабешки гласа сякаш от някакви ужасяващи списъци четяха имена на починали през изминалия месец, а сгъстяващите се облаци усилваха тревогата сред всички ни. Дори тези, които носеха и вероятно винаги носят чадър, гласно изразяваха притеснението си от очертаващия се дъжд.

Само на един човек не му пукаше нито за дъжда, нито за автобуса и вероятно, за нищо въобще. Не, това не бях аз. Едро момче, на двайсетина години някъде, облечено във фланелка на „Ботев” и шорти на „Локо” стоеше на една пейка ухилено до уши, с баничка в ръка. От време навреме си говореше нещо, смееше се и продължаваше да яде. Очевидно луд. Това беше заключението на всички чакащи, които цъкаха с език и си казваха помежду си „пази боже”.

Помислих си същото. Горкото момче! Толкова млад и толкова луд. Стои сам, яде гнусна стара баничка, чака автобус, който може и да не дойде, както върви, времето е лошо, а той е облечен неподходящо, и се смее на всичкото отгоре. Защото не разбира какво се случва. Пълна неадекватност. Само ако можеше да разсъждава… Миличкият. Ставаше ми все по-мъчно за него, като гледах как замеря колите с парчета от баничката и после маха за поздрав на шофьорите, които го псуваха и заплашваха с бой. Същински сладур. Изпитвах такова съжаление към него в този момент, че ми мина през ума да му купя още една закуска, за да го зарадвам поне малко, да види и той нещо хубаво в този скапан живот.

И тогава заваля. Изведнъж, силно. Под козирката на спирката за секунди се събра цяло стадо хора, всички се бутаха в опит да намерят своето място под заслона, псуваха се и се караха кой кого е настъпил и проклинаха автобуса и неговата майка.

Лудият остана под дъжда. По собствена воля. Вероятно никой друг не го забелязваше в този момент, но аз гледах само него и дори вече не поглеждах за автобуса. При първите капки дъжд лудият заръкопляска и замаха весело с ръце и колкото повече се усилваше дъждът, толкова по-мокър и по-щастлив ставаше той. Наистина пълна откачалка.

В този момент пороят отми съжалението ми към него. Почувствах се глупаво заради глупавото ми намерение да го зарадвам със закуска. Той нямаше нужда от този жест. Не можех да му покажа хубавото в живота, защото той не виждаше лошо. Макар че дъждът го намокри повече, отколкото намокри мен и останалите нормални на спирката. Лудият беше роден щастлив и аз му завиждах за това.