Закон за щастие

Никога няма да забравя първото си назначение като млад посланик. Помня с какво вълнение приех заповедта от Външно министерство. Помня и лекото разочарование, когато прочетох името на неизвестна за мен страна. Впоследствие обаче престоят ми там се оказа много вълнуващ и затова искам да споделя с вас впечатленията си от тази малка страна. Няма да ви натоварвам с излишни географски подробности и названия, тъй като те никак не са важни и интересни. Интересни са хората. А жителите на тази страна са наистина чудновати.

Първите дни от моето посланичество там бяха много приятни. Харесаха ми хората – усмихнати, добронамерени, позитивни. Никой от нищо не се оплакваше, по новините не съобщаваха за трагедии, а дори и да имаше лоши новини, водещите ги поднасяха с усмивка и ги наричаха „добри”.

Идилията продължи месец. Минаха още няколко. На шестия вече станах подозрителен. Стори ми се някак неестествено всички винаги да са щастливи и започнах да усещам, че съм попаднал в нереален свят на фалшиви зомбита със схванати в усмивки лица.

Една вечер, на официален прием в посолството реших да попитам вицепрезидента, с когото бяхме установили по-неформални отношения, на какво се дължи щастието в неговата страна. Отговорът на вицепрезидента ме потресе. Оказа се, че причината е закона.

Още когато създали „великата му република”, първият президент издал Закон за щастието, който задължавал всички да бъдат винаги щастливи и съответно, забранявал мрънкането, оплакването и негативните емоции. Тогава хората се вдигнали на ревлив протест, защото смятали, че по този начин ги лишават от чувства, но след като лидерите на безредиците били тикнати в затвора, плачът затихнал.  И така до днес.

Разбира се, в началото хората просто се усмихвали, дори когато не се чувствали щастливи. Страхът от наказание ги карал да крият сълзите си. От поколение на поколение обаче щастието ставало все по-истинско и хората се чувствали щастливи непрекъснато, дори когато им се случвали неприятни неща. Затова днес те са еднакво щастливи, когато им се раждат деца и когато погребват своите близки. И двете събития се придружават от смях и веселие, защото хората не познават друга емоция, освен радостта. Затова до контейнерите стоят усмихнати до уши доволни просяци. А когато в нечий дом влезе крадец, домакинът му изказва благодарност за посещението и щетите. Когато политиците извършват различни далавери, които ощетяват народа, народът пак се радва. Защото законът го задължава и защото не знае какво друго да прави, освен да се радва.

-         Значи, г-н вицепрезидент, вие твърдите, че се чувствате истински щастлив, така ли? – попитах аз.

-         Не се чувствам. Просто съм длъжен да бъда щастлив. – отговори вицепрезидентът.

И тогава ми стана много мъчно. Осъзнах, че да си щастлив насила е голямо нещастие. Да отнемеш правото на нещастие на не един човек, а на цял народ, да го осакатиш емоционално и да го превърнеш в стадо от роботи ми се стори престъпление срещу човечеството и вътрешно се разбунтувах срещу тази несправедливост. Не можах да овладея силните си емоции и заплаках, чисто и от сърце, без да ме е грижа, че се намирах на публично място и че всички ме гледаха и слушаха.

***

Днес най-после изтича наказанието ми. Заради това, че в онази вечер се разплаках на приема, ме осъдиха на 40 години затвор за държавна измяна, но можех само да съм щастлив, защото получих по-лека присъда, понеже бях дипломат. В противен случай, за плач на публично място трябваше да прекарам живота си в затвора. Сега, докато чакам да ми отключат вратата на килията, си припомних цялата тази история. И понеже исках да убия времето до освобождаването ми, я разказах на вас.