Старецът, който (почти) поправи света

Преди много години, когато още не бях станала тази, която съм сега и бях просто една смотана студентка, работех в една малка железария в малкия ми град, където прекарвам всяко лято, откакто се помня. Хващах се на работа не толкова заради парите – не стигаха даже за листове и химикали за един семестър – а от жажда за общуване. И тъй като по онова време (както и сега) в родния ми град нямаше нито кино, нито кафенета, нито хора, които да ги посещават, единственото спасение от скуката и оскотяването беше железарията.

В малкия град хората си имат своите малки големи страсти. За моите съграждани това беше страстта да ремонтират и поправят, дори здрави неща. Сега, като се връщам назад, си спомням, че железарията беше единственото място за социални контакти и чак днес ми става ясно защо някои хора идваха всеки ден за по едно болтче.

Много добре си спомням един от клиентите. Беше съсед, точно до нашата къща, чудноват човек, който всички познавахме, но знаехме малко за него. Дошъл от Северна България преди десетина години, там бил учител – по география – но като се пенсионирал, продал всичко и се преместил тук. Даже името му не знаеха, дори най-старите клюкарки, затова го наричаха с прякори – Даскала, Географа, Северняка, а аз си го бях кръстила дядо Желязко, защото в двора му имаше струпана голяма камара железа, която той допълваше непрекъснато.

Всеки ден дядо Желязко идваше при мен в железарията – пръв – купуваше си постоянно пирони и чукове, макар че по моите сметки трябва да имаше поне 10, и то само откакто аз работех в железарията. Странното обаче беше, че за разлика от останалите съседи, той никога не вдигаше шум, а, както знаете, тихи ремонти няма.

Една сутрин реших да задоволя хлапашкото си любопитство и докато си разменяхме някоя и друга дума (дядо Желязко не беше съвсем приказлив), го попитах на шега, между другото:

- Дядо Желязко, какво правиш с толкова много чукове и пирони? Света можеш да поправиш с тях.

Старецът ми се усмихна, погледна ме с добродушните си сини очи и каза:

- Виж как сама знаеш какво правя. Поправям света. – После плати и излезе.

Не обърнах внимание на думите му – все пак, дядо Желязко си беше чуден човек и подобен шантав отговор беше напълно нормален за него.

На другия ден дядо Желязко не дойде. До обяд липсата му не ме притесняваше, помислих си, че може да е сърдит заради вчерашното ми любопитство или да е зает, но докато затварях вечерта, сърцето ме стягаше. Затова, вместо вкъщи, отидох право в съседната къща – неговата.

 Позвъних, но не ми отвори. Почуках силно и извиках. Пак никой. Сърцето ме стягаше все повече. Мина ми през ума да пробвам да натисна дръжката. Направих го, с надеждата вратата да е заключена. Вратата беше отключена. Влязох вътре и тръгнах по късия коридор, бавно. Вече знаех как ще заваря дядо Желязко. Изненада нямаше. Беше заспал толкова дълбоко и сладко, че никога нямаше да се събуди. На масата до стария диван, на който заварих дядо Желязко, имаше един гигантски глобус, който привлече вниманието ми, защото в него бяха забити стотици пирони. Завъртях кълбото и го разгледах. Направи ми впечатлени, че пироните не са забивани произволно, а си имаха своя логика – бяха разпределени по региони и държави. По-малките страни дядо Желязко беше заковал само с по един пирон, а големите – с повечко. Изглежда, старецът наистина беше правил това, което каза – поправял е света. Дори сега в лявата си ръка беше стиснал чук, а в дясната – пирон. Къде ли е трябвало да бъде забит? Погалих нежно бялата отпусната глава и прошепнах на ухото му, сякаш някой в стаята можеше да ме чуе, сякаш той щеше да ме чуе:

- Дядо Желязко, ти успя. Поправи света!

Разбира се, изрекох една голяма лъжа, и то пред мъртвец, а човек не бива да лъже смъртта, но исках душата му да бъде спокойна. Цял живот този старец беше живял с истината, а тя никак не беше приятна – светът беше непоправим. Затова нека поне смъртта му да мине в красивата лъжа, че се е справил, че сам, само с чук и пирони, е поправил разваления свят. Целунах стареца  по челото. После измъкнах внимателно чука и пирона от студените му ръце и завъртях глобуса. Чудех се къде беше най-необходим последният пирон...