Дядо Пешо и вълшебната каруца

На Дедето

– Извинявай, но тази вечер не мога. Вече имам планове.

– Какви планове? Нищо не ми каза по-рано.

– На рожден ден съм.

– Е, хубаво. Ще остане за друг път. Не знаех, че обичаш купоните, обаче. На мой рожден ден не си идвала никога.

– Не ги обичам. А и няма да е точно купон. По-специален празник е.

– Ахаа, ясно. Мъж.

– Да, мъж.

– И в кой бар ще те мъкне?

– Няма да има бар. Ще бъдем у нас… ако рожденикът дойде, де.

– Как така той да дойде? На рожден ден се ходи, не се идва…

– Ох, стига вече! Не ми се обяснява сега. Отивам да се приготвям. Чао.

– Добрее, весело с твоя тайнствен…

***

Наближава девет, в стаята се чува само цъкането на стария червен будилник, който по чудо все още работи, след стотици… не – хиляди ремонти. Аз съм в леглото поне от час, защото нямам търпение за срещата. Но все още не мога да заспя и да дам началото на празника.

И ето, че вече чувам изтропване на каруца. После чаткане на магарешки копита. А после… ето го и него!

– Деде! – викам с всичка сила и тичам с широко разперени ръце и още по-широка усмивка. Дядо скача от каруцата, по-пъргав от всякога, и засмян до уши се навежда за целувка.

– Ще се повозим ли пак! – пита той, а аз само кимам, като малко момиче, на което току-що са предложили най-голямото забавление.

– И този път дойде – сгушвам се до него, когато се намествам на мястото до „шофьора“, а той дърпа леко юздите и Мартин понася вълшебната каруца по познатия път, после леко я издига, на няколко педи над земята, и накрая, докато се усетя, тича из облаците, сякаш е попаднал в магарешката Формула 1.

– Как няма да дойда, след като има кой да ме чака? – дядо и този път е в добро настроение, той никога не е сърдит или нещастен, когато се виждаме.

– Къде ще ме водиш този път? – питам нетърпеливо.

– Ей така, ще се повозим и ще си побъбрим, бива ли? – отговаря той, а аз се съгласявам. Какво значение има къде ще отидем, важното е да сме заедно на този специален ден. – Сложил съм нови гуми, уж не затъвали в облаците, ама да видим.

– Деде, а може ли да идем в твоята къща, само един път?

– Там не може, дедко, не е разрешено.

– Ще ми се и тях да видя.

– При мен са. Не се притеснявай за нищо. Гледаме се. През деня беснеят из двора, а през нощта влизат да спят при мен.

– Ама ти не обичаш да спиш с кучета и котки.

– Така е, само с малки агънца – смее се дядо, но ми става по-спокойно, че се грижи добре за Бети, Голди и Зоро. Вероятно затова вече почти не идват да ме виждат.

– Деде, защо не дойде с колелото? Нали пак можеш да ходиш? Щяхме да покараме заедно, а може да ме повозиш, като някога.

– Мога да ходя, защото ти така ме помниш. И много се радвам за което. Защото ако се сещаш за мен както бях последните години… но нека си говорим само за хубавите неща, в Истинския свят само то има значение. Значи, за другия път ще напомпя гумите и ще мина да те взема.

– Вече нямам търпение за следващия път.

– Хайде да мислим за този път засега – смее се дядо. – И да изядем тортата. Баба ти я направи.

– Знам. Днес ѝ се обаждах. Утре вечер ще се събираме, в твоя чест.

– Няма кой да чака официалности. Направо я режа.

– А свещички?

– Аа, стига с тия свещи, да не съм…

– Така е, не си. Не и за мен.

– Яж сега.

– Ама това парче е огромно.

– Не е като на баба ти.

– Така е, по-нормално е – смея се и забивам вилицата в тортата.

– Деде? – стоя и го гледам с огромна усмивка как похапва вкусната торта.

– Да?

– Нищо, ей така. Много те обичам. Честит рожден ден.