Изборът на Елиза

 

– Защо никога не ме взимаш с теб, когато ходиш при Тони? – хленчи глезено малката Лу.

– Нали сме говорили за това, Лу? Като пораснеш по-голяма, ще отидем заедно да видим Тони – за пореден път Елиза води този разговор с дъщеря си, която, изглежда, не смята да се откаже.

– Голяма съм вече пък! – продължава да се цупи Лу.

– Само на шест си – смее се Елиза, а детето се изплезва насреща ѝ. – Какво сме казали за плезенето?

– Добре, де, мамо, няма повече. Но като стана голяма, идвам при Тони.

– Обещавам.

– Ще му кажеш ли, че го обичам?

– Ще му кажа.

– После ще го удариш ли по главата?

– Защо да го удрям?

– Защото съм му сърдита.

– Защо си му сърдита, Лу?

– Ей така. Защото замина и не иска да ме вижда.

– Миличка, не е вярно. Тони иска да те види, но като станеш голяма.

– На седем.

– Дванайсет.

– Осем.

– Добре, десет. Последно.

– Девет и половина?

– Стига пазарлъци. Тръгвам. Чао. Да слушаш баба.

– Мамо?

– Какво?

– Забрави нещо.

– Да. Благодаря ти! – Елиза взима плюшеното мече от ръцете на Лу и излиза.

***

Елиза слиза от автобуса и тръгва по гробищната алея. Денят е прекрасен – слънцето озарява небето, на което днес няма нито едно облаче, птичките пеят, а тревата е била наскоро окосена. Отвсякъде се долавят аромати на цветя. Жената се спира за миг, вглежда се в небето и шепне на себе си „идвам, момчето ми, мама е тук“. Върви уверено – идвала е толкова пъти, че без проблем намира бялата статуя с форма на ангел. Гали нежно изящните каменни криле, после се навежда, целува снимката, от която я дете на около две годинки, почти бебе, с пълно личице и сияеща усмивка.

– Здравей, Тони! Как е бебчето ми днес?

Камъкът мълчи, но Елиза не чува тишината. Отговорът достига до майчиното сърце по неведомия път на любовта, без нужда от думи, и тя продължава да говори на сина си:

– И аз мисля, че денят е само за игри. Виж какво съм ти донесла. Да, позна, Тони – мече е! Ти обичаш мечетата.

Елиза подава играчката към ангелчето, като я закрепва върху крилете.

– Лу каза да ти предам, че те обича. Да, и аз ще предам, разбира се.

Елиза се опитва да бъде весела, но както става всеки път от две години насам, сълзите потичат неканени.

– Липсваш ни, миличък. На Лу, на баба и дядо… на мама. Всичко бих дала да си те върна обратно?

– Всичко? – Елиза сякаш дочува глас. Но не е гласът на Тони. Не. Този глас не е детски. Мъжки глас. При това, звучи доста… Елиза се обръща, но не вижда никого.

– Ама съм смахната – мърмори  под носа си жената.

– Че си смахната, смахната си – продължава да говори непознатият глас, - но аз мога да ти помогна.

Елиза вече е сигурна, че не ѝ се причува. Обръща се, оглежда зад гърба си – никой. Наблизо няма абсолютно никого, освен каменни статуи. Гробищата обикновено са самотно място в делнични дни, в този „мъртъв“ час – нито сутрин, нито обед…

– Къде си? – пита жената с леко треперещ глас.

– Ето тук –  гласът сякаш идва изпод камъните.

– Покажи се, щом си тук.

– Сигурна?

– Сигурна.

В същия миг един мак пред Елиза започва да расте с бясна скорост, и расте, расте, после цветчето се разтваря, стеблото постепенно наедрява, издува се от мускули и накрая пред смаяния поглед на жената се материализира мъж. При това доста привлекателен, въпреки силно зачервената кожа и ситните рогца, показващи се деликатно под черната чуплива коса.

– Ти пък кой си? – пули се Елиза, неразбираща.

– Я да видим… червен, но не от слънчев загар, с рога, но не съпругът ти, с опашка (фръцва се и откъм стегнатия задник се мярва тънка черна опашка, сплетена на плитка), но не котарашка, и вила в умален размер (вади сребърна вилица за десерт от джоба на ризата). Сети ли се?

– Дявол да го вземе! – смаяна е Елиза.

– Точно така, маце, Дявол. Приятно ми е. Може ли да ти викам Ели?

– Да… не… не може… защо си тук… какво искаш от мен… махни се… – Елиза изведнъж изпада в мини истерия, започва да крещи и да удря с нежните си юмруци мъжа пред себе си.

– Ей, ей, я по-кротко! – опитва се да отблъсне ударите Дявол. – Аз нищо не искам от теб, но ти от мен…

– Какво мога да искам аз от теб? – вика Елиза, обезумяла от ужас.

– Ами, да припомня… „всичко бих дала, дрън-дрън“. Сещаш ли се?

– Ти да не се мислиш за Господ?

Дявол започва да се смее с дълбокия си глас.

– Нещо се бъркаш, бейби. Господ не може да върне Тони. Това е против природата, а Господ не работи така. Аз обаче…

– Наистина ли можеш да ми върнеш момченцето? – в гласа на Елиза се прокрадва надежда.

– Технически, да.

– Как?

– Лесна работа за мен. Събирам атомите от Вселената, после издирвам душаша… имам си технология, не ми се влиза в детайли.

– Ами, действай тогава! – Елиза диша учестено и нито за миг не подлага на съмнение уменията на странния си нов познат.

– Първо, Ел, кажи ми, вярно ли би дала всичко за Тони? – поглежда я подозрително Дявол.

– Иска ли питане? – Елиза вече не се владее и гласът ѝ е толкова силен, че стига чак до бога.

– Тогава… Дявол щраква с пръсти. – Последно питане?

– Направи го, по дяволите! – крещи Елиза.

– Готово.

– Готово? Как така? Толкова бързо? – Елиза не вярва.

– Да. Готово.

– Къде е?

– У вас.

– Да не ме лъжеш?

– Моля те, аз съм Дявол, не съм измамник.

– Значи, просто да се прибера?

– Да.

– А ако ме излъжеш?

– Няма. Честен кръст – Дявол се кръсти със сериозно изражение на лицето.

Елиза хуква към изхода, без да си вземе довиждане с надгробния ангел, както обикновено, и без да целуне снимката на Тони. Ако Дявол не лъже, днес ще целува на живо малкото си момче.

***

– Лу, Тони, тук съм, милички! Прибрах се! – Елиза връхлита в дома си, като почти избива входната врата.

– Здрасти, мамо. Защо викаш толкова силно? Ти винаги се прибираш – от детската стая се чува звънливо гласче. На момче.

Елиза тича с все сили по коридора и сърцето ѝ е напът да я изпрати обратно в гробището, когато вижда познато дете, но попораснало. Тони! Нейният Тони я гледа с огромните си сини очи и строи някаква кула от „Лего“. Жената се хвърля върху момченцето, събаряйки кулата, и почти го задушава в прегръдките си.

– О, мамо, виж какво направи! – разочаровано е детето. – Толкова време я строя.

Елиза не чува недоволството на Тони и обсипва с целувки лицето на сина си.

– Стига, мамо, вече съм голям мъж – сърди се Тони. Ще кажеш, че не си ме виждала сто години.

„Почти“, мисли си Елиза и плаче и прегръща недоумяващото дете.

– Тони, а къде е кака? – Елиза се сеща за дъщеря си, която вероятно е на седмото небе.

– Кака? – детето не разбира.

– Да. Лу. Тук ли е? – Елиза вижда объркване в очите на Тони и силно притеснение започва да се надига у нея.

– О, мамо, аз нямам кака. Тя е умряла преди да се родя.

– Умряла!? – Елиза едва си поема дъх.

– Да. Разболяла се от някаква морска болест. Мисля, че беше рак. После съм се родил аз, за да не си тъжна.

Елиза не вярваше на ушите си. Нейната Лу мъртва? Не, Тони трябва да бърка.

– Тони, миличък, имаш някаква грешка. Като мъничък ти беше болен, но вече си излекуван. Лу ти носеше играчки в болницата, за да не плачеш за нея. Помниш ли? Тогава беше много мъничка, на две годинки, колкото теб, когато ти ум…

Тони клати глава. Не помни.

– Искаш да ми кажеш, че не си виждал Лу?

– Виждал съм я. Има снимка на нашата врата – обяснява Тони спокойно на майка си, която се държи като луда днес.

Елиза хуква към входната врата. Ужас! Огромна снимка на дъщеря ѝ я гледа, а над нея надпис ТЪЖЕН ПОМЕН. Шест тежки години без нашата… Елиза онемява. Връща се бързо в детската и пита запъхтяна:

– Тони, миличък, кажи ми бързо, на колко години си?

– Шест – Тони отговаря, без да се замисли, докато се опитва да възстанови щетите, нанесени от майка му по лего кулата.

Елиза е смазана. Значи, това е била цената? Той е взел наистина всичко. Върнал е Тони, но е взел Лу. Някак е върнал времето с шест години и е разменил децата ѝ. Дявол да го…

***

– Дявол проклет! В ада да гориш! Ела ми само! – крещи Елиза до гроба, в който до преди часове лежеше Тони, а сега – Лу.

– Маце, пак ли ти? – Дявол се появява сънен пред Елиза. – Дано имаш сериозна причина да ме будиш по това време -  прозява се и Елиза вижда красивите бели зъби, безупречно наредени зад плътните страстни устни.

– Ще ти дам аз една причина, изчадие адово! Толкова съм бясна, че ще изляза от кожата си! – крещи Елиза и ако не беше дете на ада, Дявол би се заклел, че вижда огън да излиза от ноздрите ѝ.

– Едно време и свети Вартоломей казваше така… - невъзмутим е Дявол.

– Свети кой? Я млъквай! Какво направи с моята Лу?

– Аз да съм направил?

– Да, ти!

– Ааа, мадам, моля, недейте така. Доколкото си спомням, ти каза, цитирам: „бих дала всичко“. Потвърди го два пъти поне. Така ли беше?

– Да, но… – Елиза плаче, осъзнала, че вината за смъртта на Лу е нейна и само нейна. –  Но аз… аз исках… само исках… исках си Тони… – хлипа жената.

– Ооо, милата ми тя – Дявол прехвърля ръка през рамото на ридаещата майка пресилено съчувствено. – Искаше си момчето, но си искаш и момичето. Ех, тези майки. Дават всичко само на думи. Виж, бебчо, Вселената не работи така. Господ не може да възкресява мъртви, а аз мога, но при определени условия. Мога само да променям части от съдбата, а не да я отменям. Като каза, че даваш всичко за Тони, направих така, че той да не се разболява от рак. Но твоята съдба, скъпа Ел, е да имаш само едно дете. Според Господ това е Лу, но за мен няма значение кое е, стига да е само едно. Затова трябваше да разболея дъщеря ти и да я пратя на Онзи свят, за баланс между световете. Вселената няма нищо против такава размяна.

Елиза мълчи. Мислите ѝ са в онзи ден преди малко повече от четири години, когато лекарят ѝ съобщи новината.

- Скъпа Ели, в такива случаи обикновено казвам честито на бъдещата майка, но при теб няма да избързвам. Длъжен съм да съобщя, че плодът е с рядка генетична мутация и бебето ще развие летален рак на третия месец от раждането си. Няма да живее повече от две години. Сигурно е на сто, не – хиляда процента. В този случай с колегите сме единодушни…

Елиза си спомни страшната дума аборт, която тогава отричаше, и плачеше, и въпреки увещанията на съпруга си, беше решила да роди това дете. Решение, заради което съпругът ѝ по-късно я беше напуснал, а дъщеря ѝ беше изживяла две кошмарни години без майка, оставена на грижите на баба си или на услужливи сестри в болниците, където често лежеше братчето ѝ. След смъртта на Тони Лу беше единствената ѝ утеха и упора, каквато беше неизменно през цялата тежка бременност. Привързана до полуда към малкия Тони, Лу все още не знаеше какво точно е станало с него. Елиза ѝ каза, че е на по-добро място, където вече не е болен, но не може да го вижда, защото не е позволено за деца, които не са болни, и чак като порасне, може да отиде и да си поговори с него. И Лу се съгласи, макар Тони да ѝ липсваше всеки ден. Елиза беше загубила момченцето си заради своя глупав егоизъм да го роди. Обрекла го бе да прекара краткия си живот в страдание и болка. А сега, пак заради глупавото си решение, загуби и дъщеря си.

– Лу, Лууу, моля те, прости ми! Върни се при мен! Не исках… – Елиза крещеше и плачеше, и се мяташе…

– Събуди се, мила. Ели? Хайде, скъпа, отвори очи – Елиза усети целувка върху бузата си и отвори очи.

– Виктор?

– Тук съм, скъпа, всичко е наред. Сънуваше кошмар.

– Лу? Как е тя? Добре ли е? – притеснено се надигна Елиза.

– Разбира се, преди малко ходих да я завия. Спи като ангелче.

– Моля те, само не говори за ангели… – Елиза си отдъхна.

– Както кажеш, съкровище. Сега заспивай – Виктор зави съпругата си и я прегърна в силна прегръдка.

– Скъпи?

– Да, мила?

– На колко годинки е Лу?

– Какво ти става? – Виктор погледна Елиза с тревога.

– Просто ми отговори.

– На годинка и половина. Кажи-речи, две.

Елиза се отпусна спокойно на възглавницата. Значи всичко е било сън. Опипа корема си. Не усети да е издут, но беше сигурна, че е в ранна бременност. За съжаление, диагнозата на лекаря не беше сън. По-рано през деня наистина беше при гинеколога, който я посъветва да не ражда това бебе, защото има генетична мутация и ще живее кратко. В страдание.

- Виктор, взех решение. Ще направя аборт. Така е най-добре за всички. Знам, че искаше син, но няма да е честно…

Виктор прегърна още по-силно жена си, целуна я нежно по-врата и ѝ прошепна на ухо:

- Аз вече имам дъщеря. Имам и теб. Вие сте моите момичета и нищо друго не ми трябва, за да бъда щастлив. Обичам те. Винаги ще бъда до теб… до вас двете.

Елиза заспа в прегръдките на съпруга си блажено. Дяволът повече не се появи.