Натрапник

Лятото

е хвърлило

котва

в шарените

листа

и отказва да

отплува

на юг

с първите

дъждове.

15 септември: От другата страна на оградата

 

За първи път от 1997 година насам учебната година ще започне без мен. Откакто тръгнах на училище, съм свързана с образованието – първо като ученичка, после – студентка, накрая бях и учителка, докато системата в един момент не ми каза: „Край! Стига! Писна ми от теб. Мястото ти вече не е тук. Махай се!“. И тъй като не обичам да стоя  там, където съм нежелана, тази година посрещам 15 септември зад решетките. На училищната ограда, имам предвид, да не си помислите нещо лошо – чак такива правила не съм нарушила.

Всъщност, до известна степен, решетките не са чак толкова метафорични. Българските училища си имат такива. Някъде ги боядисват, за да са по-приветливи, но като цяло, училището винаги е оградено с решетки от външния свят. И функционира сякаш независимо от него. Светът вътре не се интересува от този навън, а навън се интересуват твърде много какво става вътре. И колкото и високи огради да издигат строителите, винаги някоя родителска организация или синдикат успява да провре нос, за да обясни на учителите как се прави правилно. Но това са дребни проблеми и вече, за щастие, не са мои.

Има си огради училището, има си и окови. И парадоксално е, че колкото повече искаш да се издигаш, толкова по-тежки вериги ти слагат. Затова издигането се случва с пълзене, а не с полет. Само че малцина са тези, които са съгласни да пълзят до пътя към върха, мъкнейки тежест след себе си. Изисква се наистина огромна сила, много самоувереност и никакво самоуважение. Поздравявам ги най-вече за последното.

Но нека амбициозните хора пълзят към своите цели. Те не бива и днес да се превръщат в главни герои и да отнемат вниманието от истинските учители. Искам да поздравя всички онези, които посрещат днешния ден от вътрешната страна на решетките. Поздравявам ги за смелостта да останат, въпреки оковите. За достойнството, с което ги носят доброволно, в името на каузата. Започвам да разбирам, че не винаги учителят приема унижението, защото няма характер. Понякога го прави от любов към професията и учениците си. Аз нямах смелостта да търпя и избягах още при първото издрънчаване, при първата поставена тежест, при първото по-сериозно стягане на веригите. И не съжалявам за избора. Учител, останал без класна стая е за предпочитане за класни стаи без учители.

11 септември

           – Пожар… бягат… още един… НЕЕЕЕЕЕ!

– Скъпи, какво има, пак ли този кошмар?

Той отвори очи. Беше облян в пот, в леглото си, а до него беше жена му – светнала лампата и приседнала в леглото, тя нежно галеше лепкавото му рамо и го утешаваше с нежния си глас. Той преглътна, посегна към чашата студена вода, която тя му подаде, и остана изправен в леглото, загледан безмълвно пред себе си.

– Значи и тази година се върна – тя заговори отново, когато усети, че дишането му се нормализира, а погледът му се проясни.

Той кимна и отговори с прегракнал глас, все още гърлото му беше много сухо:

– Да…

– Миличък, виж, не искам да те притискам, но… заедно сме от пет години и винаги в нощта срещу рождения ми ден ти се събуждаш с вик. Дали не е време да ми разкажеш? – тя го погледна умолително и видя, че сега е още по-объркан. Той се колеба няколко минути.

– Мислех, че един ден… че просто ще забравя… само да порасна… Явно е по-силно от мен – той все така не събираше смелост да ѝ разкаже какво го мъчеше насън винаги в нощта преди рождения ѝ ден.

– Ако не ти се говори с мен, може би… знаеш ли, в днешно време не е срамно човек да отиде на психотерапевт. Дори…

Тя не успя да довърши. Гласът му все още трепереше неуверено, но все пак този път, след петия кошмар, който преживяваха заедно, той най-после се отпусна да сподели с нея.

– Бях само на десет, когато се случи онзи атентат – започна той. – Сещаш се, когато взривиха кулите близнаци.

– Господи! Не знаех, че си бил там по това време – тя го прегърне през раменете и погали нежно рошавата му глава.

– Не… тоест, не бях точно там. Със сестра ми гледахме телевизия. „Фокс кидс“ – любимото предаване на всички от моето поколение. Но ти си била прясно родена, няма как да помниш.

Тя се притисна още по-близо до него и уви нежно чаршафа около голите му рамене – от прозореца влизаше хладен вятър, а той все още беше изпотен.

– Тъкмо доглеждахме „Принцеса Сиси“ – любимото филмче на сестра ми, и аз нямах търпение да започнат „Виртуални рейнджъри“, когато на екрана се появи надпис: САМОЛЕТ СЕ ВРЯЗА В СЕВЕРНАТА КУЛА НА СВЕТОВНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР В НЮ ЙОРК. ОЧАКВАЙТЕ ИЗВЪНРЕДНО ВКЛЮЧВАНЕ НА ЖИВО. „Какво пише там, бате“, попита ме сестра ми, която беше само на 6 годинки и още не можеше да чете. Аз прочетох надписа, макар че не разбирах какво става. Майка ни обаче спря да подрежда дрехите в гардероба и се обърна към мен: „Какво? Прочети пак!“. След това последва пряко включване, дори не видяхме края на серията на „Сиси“. Сестра ми се разрева и си взе куклата, с която отиде в другата стая, но аз останах пред телевизора заедно с мама… – той си пое въздух, затваряйки очи. Тя сложи ръката си върху неговата и я стисна. Той усети подкрепата ѝ и продължи да разказва: – Точно когато журналистите показваха бягащите по улиците объркани хора, на живо, по телевизията, камерите уловиха втори самолет, който се заби в другата кула. Майка ми извика, а аз… аз бях като хипнотизиран. Даже бях спрял да дишам и не можех да разбера какво точно се случва. В началото се ядосах като сестра ми, че ни прекъснаха детското… буквално. В същото време обаче бях привлечен от мащаба на разрушенията. И ми беше мъчно за хората там, особено за децата. Помислих си какво ще стане с нас, ако мама и татко отидат на работа и… – той не успя да изкаже гласно мисълта си.

– Защо не си ми разказвал досега? – попита го тя със загрижен тона.

– Защото… вече съм голям и всяка година се надявам, че кошмарът няма да се върне. Тогава бях само на десет и не разбирах защо загинаха онези непознати хора, но разбрах, че лошите са истински. И за първи път разбрах, че… – той преглътна няколко пъти, гласът му пресипна. – Разбрах, че мама, татко и сестра ми могат да умрат… че аз мога да умра…

Тя усети желание да го целуне, но се въздържа. Не искаше да му натрапва женската си нежност точно в момент, когато той стоеше толкова уязвим пред нея. Реши да запази достойнството му и да не го третира като болно малко момче. Затова само попита:

– Каза ли на родителите си, че имаш кошмари?

Той се изсмя.

– Разбира се, че не. Какво трябваше да им кажа? Че ме е страх да умра? Че не искат да ходят на работа, за да не ги убият терористите? Знаеш ли… глупаво е, но дълго време след атентата, когато нашите се прибираха от работа, аз се затичвах и ги прегръщах силно – нещо, което дори сестра ми вече не правеше, след като тръгна на училище. Може би се досещаха, че ме притеснява нещо, но когато бях малък, не беше прието да се говори за психологически травми. Не исках да ме мислят за лигльо и страхливец.

– Как може да си си го мислил – упрекна го тя. – Бил си дете и си се уплашил. И аз бих се уплашила, ако бях достатъчно голяма да помня.

Тя се замисли нещо, а после допълни:

– Не е ли странно, че си си взел жена, родена в деня, в който си станал мъж?

– Интересно съвпадение – едва сега се замисли той.

– А може би не е съвпадение? – в очите ѝ за миг блясна дяволито пламъче, но тя прецени, че моментът е неподходящ, затова побърза да го угаси. – Но както и да е, разкажи ми, какво виждаш насън?

– Много е странно. Всеки път, когато самолетите ударят кулите, аз съм в различна роля. Спомням си, че в нощта след терористичната атака се видях като мъртъв, сред отломките, а майка ми и сестра ми плачеха над тялото ми. Бил съм пожарникар, който намира мъртво дете, бил съм заклещен в кулата баща, който оставя прощално съобщение на съпругата си... Сякаш наистина съм бил там в онази нюйоркска сутрин и сега, всяка година, преживявам нечия болка отново и отново. Миналата година пък бях пилот…

– Миличък, но ти си пилот – напомни му тя.

– Така е. А знаеш ли защо всъщност станах пилот? – той се обърна към нея, погледът му беше се прояснил, гласът – добил увереност.

– За да се пребориш със страховете?

Той направи знак за отрицание с глава.

– За да контролирам полетите и за да мога да решавам къде да разбия отвлечен самолет. И ако терористи се качат на самолета ми, колкото и да ме заплашват, дори да избият всички стюардеси, ще го разбия насред океана, ще пожертвам пътниците, които така или иначе ще са обречени, но няма да позволя да загинат още хора. Няма да позволя никога нечие детско да бъде прекъснато с убийство… – той млъкна, защото имаше опасност да се разплаче, а това беше неприемливо – сълзи пред любимата жена.

Тя притисна глава в гърдите му, сякаш тя, а не той, се нуждаеше от утеха. Постоя така няколко минути, докато усети, че тази прегръдка подейства на самочувствието и му даде спокойствие. После попита, без да вдига глава от гърдите му:

– А тази нощ какъв беше?

Той замълча, погали я нежно, после я стисна силно към себе си и заговори с глух глас, който премина през сърцето, раздвижи въздуха в дробовете и отговорът достигна до ухото ѝ още преди думите да бъдат изречени на глас:

– Тази нощ… тази нощ бях… тази нощ бях терорист…

9 септември

Вън се чува страшна глъчка, 

грее ярка петолъчка,

а във фейсбук публикация:

"Почва се манифестация!".

 

Насъбрали са се стари

комунисти и другари

се здрависват и наричат,

а отвсякъде се стичат

 

бабички с походки дръзки –

всичките с червени връзки –

и възпяват те в слова

Ленин – тяхната звезда.

 

Подир тях със бодра песен,

че животът им е лесен,

маршируват ученици

с униформи на войници.

 

Изведнъж, докато пеят,

всички спират да се смеят.

Виждат ме – стоя безстрастно.

Някой нареди ми властно:

 

„Следвай ни! Светът е наш!“.

Тогава проявих кураж

и извиках: „Свобода!“,

но тълпата се събра…

 

Тоз кошмар благополучно

свърши – телефонът звучно

изввъня и ме събуди,

комунистите прокуди.