Разпилени мисли и фантазии

 

Книжната година отминава и вместо към равносметка на прочетеното, се насочвам към някои мрачни наблюдения. Може да са само мои. Може да са споделени. Може да не са съвсем реални. Но ги има и мисля, че имат право да напуснат границите на моя ум, най-малкото, защото пречат там и запълват място, а нямам излишък на памет.

Хващам се, че започвам да страня от читателски дискусии (доколкото изобщо ги има) във всякаква форма. Причините не са само в лошото възпитание на участниците. Основното ми отдръпване е жанрово.

За мое съжаление, напоследък сякаш няма нищо друго освен фентъзи и безбройните му доджанрове. Опитвам се да не съдя почитателите на приказното и да не се дразня на ентусиазма им около новите поредици, автори и цветни прорезки. Но в цялата менажерия от дракони, вампири, мамници и какви ли не още изчадия, се чувствам самотна, неразбираща и неразбрана едновременно. Нямам намерение да хленча, а по-скоро искам да впрегна аналитичния си рационален ум в търсене на логично обяснение защо хора от високотехнологичния 21. век все още се вълнуват от бабини деветини и се прехласват по паралелни светове по примитивен начин.

Единият от отговорите най-вероятно се крие в този парадокс, който повтаря моделът от времето на „Индустриалната революция“, чиято функция се явява Романтизмът. Умореният от наука ум търси разнообразие в приказките, които поддържат живо въображението. В противен случай, всичко би се свело до елементарни природни закони – сложни за разбиране и в същото време опростяващи концепцията за живота.

Необяснимото има и друго предназначение – да предизвиква мисълта да търси научно обяснение и по този начин науката се развива. От тази гледна точка фентъзи литературата е полезна. Автори като Дан Браун, макар да не са точно фентъзи, стъпват върху легендите, за да покажат, че науката и старите вярвания са едно цяло.

Фентъзи книгите имат едно огромно предимство – в тях няма невъзможно. Там всеки свят си има свои закони и дори да си абсолютен невежа в която и да е област, пак можеш да разбереш въображаемия свят, стига да изучиш добре картите, расите, езиците и т.н. Това обаче може да бъде и проблем – непознаване на света, в който живеем, и пълно оттегляне в измислен от автора.

Бих се съгласила, че това бягство е оправдано, ако става дума за по-добър от нашия човешки свят. Но наблюденията ми показват, че колкото по-брутална е измислицата, толкова повече почитатели привлича. „Игра на тронове“ за мен е необяснимо място на бягство от реалността, с всичката агресия и интриги там. Което ме навежда на мисълта, че много от почитателине на жанра запълват друг дефицит – жаждата за насилие. Признавам, по-добре е в този случай да задоволяват кръвожадната си природа чрез книги, а не в реалността. И все пак, има нещо тревожно в това.

Тук искам да отбележа, че макар да не съм почитателка на жанра, мога да оценя майсторството и да отделя доброто от лошото или комерсиалното (май последните две се припокриват в наши дни). Прави ми впечатление, че много фентъзи почитатели споделят колко труден и скучен им е Толкин, например, но харесват Ребека Ярос (нямам удоволствието да съм чела книгите ѝ, но съм попадала на много ревюта и откъси и… определено не съм любопитна за повече). Което ме води до друго тъжно заключение – книгите се четат не за да провокират, а за да приспят ума. А това прави невалидно схващането, че четящ човек е равно на мислещ. Даже си мисля, че е точно обратното.