Присъдата

 

 Нощта беше прекрасна. Навън мразовит вятър вилнееше и с всеки порив се опитваше да преодолее дограмата, за да се настани на топло до камината, където се намираше спалнята. Там спеше красива жена – тъмнокоса, дребничка, свита на кълбо като коте, тя се беше унесла в приказните си сънища, а един кичур висеше опасно близо над открехната уста. Тялото ѝ се притискаше плътно до това на съпруга ѝ, сякаш топлината на камината не ѝ беше достатъчна. Пламъци се накланяха един към друг, докосваха се страстно и се преплитаха тяло в тяло, като ставаха все по-големи, а техните ласки – по-шумни. Дърветата припукваха под огнените боричкания, но техните стенания още повече унасяха спящата жена. Кой не би спал с наслада в такава романтична идилия?

Влади не можеше да заспи. Изостреният му слух долавяше всяко изсвирване на вятъра: ту силно и напористо – заповядващо, ту тихо и нежно – молещо. „Отвори най-после този прозорец, за да вляза при теб. Моля те, Влади!“ От другата страна огънят говореше: „Стой си в леглото и не мърдай! Изгарям за теб! Впрочем, жената е убийствено гореща!“. Часовникът пък не спираше да брои: „Три и пет, трак, три и шест, трак…“ Мъркането на съпругата му насън разхлаждаше ухото му и го възбуждаше. Досещаше се какво сънува по извивките, които правеше тялото ѝ, но тази нощ в главата му имаше твърде много гласове, за да я събуди и да пренесе съня в действителността.

Влади мислеше за него. След дълги перипетии, безсънни нощи и упорит труд, най-после беше заловил безмилостния убиец Владимир, когото преследваше отдавна. Преди да си легне, го беше затворил на сигурно място – в студеното пропито с мухъл мазе, и сега обмисляше как да продължи (или по-точно как да приключи)  с него.

Когато Влади започна да преследва Владимир, той имаше прост план – да го хване, да го убие и да спаси света. Но сега, когато го беше заловил, се оказа, че не е толкова лесно. Най-малкото, досега не беше мислил как точно щеше да убие злодея. В главата му се въртяха най-различни сценарии – от това просто да го застреля и да приключи бързо до зловещи изтезания, непознати дори на испанската инквизиция. Влади си представяше цветно всеки детайл – как слиза в мазето, стъпва върху някакъв боклук, който изскърцва, Владимир вдига поглед към него и вижда сянката на Влади, която насочва пистолета срещу главата на пленника, после Влади излиза на светло под мъждукащата светлина на единствената слаба висяща крушка, поглежда в сините празни очи и дърпа спусъка… Не! Не става. Не можеше просто да убие злодея след всичко, което беше причинил на света. Трябваше да го накара да страда, да се покае. Мислено превъртя речта, която щеше да произнесе преди да му тегли куршума: „Ти, гадино долна, си осъден на смърт, заради всичкото зло, което причини на света през дези две десетилетия. Заради хилядите убити по твоя поръчка. Заради семействата им. Заради…“ По дяволите! Влади се чу отстрани – звучеше като евтин екшън герой или още по-зле – като партизански водач. Определено трябваше да стане без предкуршумно слово. А дали щеше да бъде куршум? Все още не беше взел окончателно решение.

Мисълта на Влади се пренесе. Вече не си представяше актът на убийството, а осъденият на смърт. Дали сега, там в мазето, се разкайваше за престъпленията си? Дали съжаляваше истински, но не себе си, а своите жертви? Представяше ли си страданията им и копнееше ли да върне времето назад? Видя сините му очи – пълни с болка, в тях проблясваше сълза… Влади разтърси глава. Не, Владимир не беше способен да плаче – вероятно очите му и сега бяха празни и лишени от човечност. Вероятно не съжаляваше за нищо. Щеше да посрещне смъртта безизразно, както изживя и живота си дотук. И както възнамеряваше да живее поне до сто години.

„Какво толкова има да му мисля! – ядоса се сам на себе си Влади. – Просто ще стана и ще приключа с него веднъж завинаги! После ще бъда свободен.“

Взел това решение, той стана толкова тихо, че дори да се намираше в „безеховата стая“, пак нямаше да се чуе движението му. Съпругата му сякаш това и чакаше – веднага се намести на неговото затоплено място и продължи да спи като човек, чиято съвест е изпрана с „Первол“. Влади я остави в удобното легло и слезе бос по стълбите, за да не издаде никакъв шум, отиде в кухнята и включи компютъра.

„…Владимир стоеше наведен в ъгъла, но не спеше. Ръцете му бяха вързани все така с дебело въже, което подръпваше с едната си ръка, но не защото си правеше илюзии, че ще го развърже, а просто от скука.“

Влади започна да пише бавно по клавиатурата, само с един пръст, сякаш го беше страх от предстоящото.

„Слязох по стълбите – с десния крак настъпих нещо чупливо, което изхрупа под тежестта на тялото ми и привлече вниманието на злия Владимир. Сините му очи разпознаха силуета ми на стената, после сянката на пистолета…“

Влади спря да пише. От челото му се стичаше пот, макар кухнята да беше неотоплена. Пръстите му сякаш се бяха вкаменили и той не успя да довърши абзаца, който съчини в спалнята само преди пет минути.

„…после сянката на пистолета се появи, след което излязох на светло…“

Влади спря отново. Втрисаше го. Стана, направи си силно горещо кафе, зави се с едно одеяло и се върна пред компютъра. „Какво ми става?“ – помисли си той, докато отпиваше от напитката си.

„…след което излязох на светло, насочих пистолета право към главата на Владимир, той ме погледна право в очите и аз ст…“

Влади отново спря, защото усети, че се задушава, и изтри последното изречение. Излезе на терасата – вятърът временно се беше укротил, а може би беше само под прикритие? Все едно, Влади стоеше бос, със запалена в ръка цигара. Не беше пушил от години, но тази нощ имаше нужда да вкара малко дим в белите си дробове. Прекара в тази поза няколко минути – погледът му блуждаеше, ръката с цигарата висеше отпуснато през парапета навън, другата подпираше русата му глава. Стоя така няколко минути, сякаш в друго измерение, след което раздвижи босите си крака – едва сега беше усетил студа под тях, – хвърли цигарата, която загасна сама без да стигне нито веднъж до устните му, в коша и се прибра вътре. Събуди компютъра и този път ръцете му напипаха правилните клавиши безпогрешно…

***

 – Къде беше, скъпи? – съпругата му го посрещна будна, леко недоволна.

– Извинявай, просто трябваше да завърша романа си – Влади се намести в леглото и  я прегърна.

– Е? Какво стана с Владимир? Уби ли го най-сетне? – тя се намести върху гърдите на съпруга си и завъртя един къдрав кичур от косата му около финото си пръстче.

– Пуснах го.

– Моля? Защо? Как така? Нали планираше отдавна как ще се разправиш с този злодей? – съпругата му недоумяваше.

– Имам по-добра идея. Ще го оставя да изпълни мечтата си. Ще доживее до сто години…

„Във вина“ – мислено добави той, след което угаси лампата и се мушна под завивките със съпругата си.

Реалност

            – Разказвала ли съм ти преди за моята приятелка Пролет?

– Не си. Не знаех дори, че имаш такава приятелка. Никога досега не е идвала у вас на чай.

– И никога няма да дойде.

– Защо? Да не е починала?

– Не, не, жива е, за щастие… Всъщност, не знам доколко има щастие в живота ѝ…

– Разкажи!

– Започвам…

Беше моя съученичка в гимназията. Красиво момиче, най-красивото в цялото училище. И името ѝ беше красиво, като самата нея – свежа и млада, невинна в своя цъфтеж, същинска пролет. Момчетата я боготворяха, но тя не прояви интерес към никого. Не искаше да се омърси в техните хищнически ръце и да се отрови от лютиви целувки. Търсеше нещо отвъд плътта.

Завършихме, станахме студентки, всички момичета от компанията се омъжихме, освен Пролет. Много прекъснаха учението, за да гледат деца. Само ние с Пролет останахме докрай, макар че последната година и аз забременях. По това време тя срещна един красив студент, чужденец, не помня откъде беше. Уинтър. Описваше го като съчетание между студено излъчване и топло отношение. Беше горд млад мъж, но за нея беше готов да даде и душата си. И като снежна буря омая нашата Пролет. Не я бях виждала досега влюбена. Беше странно, но ѝ отиваше. А Уинтър, разказваше тя, бил невероятен мъж, нереален… Сякаш не бил създаден от сливане на жена с мъж, а от ангел с херовим. Винаги бил точен на срещите, носел цветя, отварял вратата, целувал ѝ ръка, но не престорено. Бил съчетание на всички прекрасни качества, за които пише в книгите.

Един ден Пролет реши, че е време да ми представи нейния загадъчен любим, за когото ми разказваше с обожание… После я затвориха…

– Един момент! Как така затвориха? Да не би да е убила Уинтър? Не разказваш хубаво.

– Ами… тук е трудната част.

– Хайде, продължи!

– Продължавам…

Пролет често казваше за Уинтър, че е нереален. И един ден, когато се бяхме събрали у тях с момичетата, реши, че е време да го покаже на всички. „Ще ви го покажа само на снимка обаче. Засега. Не искам някоя от вас да ми го открадне.“, уж на шега подхвърли тя, но аз усетих ревност в гласа ѝ. Пролет извади албум, и отвори. „Ето го моя Уинтър!“, посочи тя. Момичетата погледнаха снимката, после се спогледаха уплашени.

– Защо?

– Пролет беше сама на снимката.

– Моляяя?

– Когато останалите ѝ показаха какво виждат, самата тя не можа да повярва, че Уинтър е изчезнал. Кълнеше се, че е била с него, разплака се и си тръгна първа. Ние останахме дълго след като тя си отиде, и не знаехме как да постъпим. В крайна сметка, решихме да се свържем с майка ѝ. Оказа се, че тя никога не беше виждала Уинтър, само беше чувала за него от дъщеря си. И така, Пролет се озова в психиатрия. Остана там дълго време, след това излезе, но се затвори вкъщи. Не е излизала от години. 

– Колко тъжна история. Горкото момиче. Шизофренията е страшна.

– Не съм убедена, че Пролет наистина имаше шизофрения. Нещо в тази история не се връзва, защото…

– Но нали сте видели снимката? Не е имало мъж, и ти си видяла.

– Така е. На снимката наистина нямаше мъж, но… когато снимах, определено Уинтър беше там, с Пролет…

Натрапник

Лятото

е хвърлило

котва

в шарените

листа

и отказва да

отплува

на юг

с първите

дъждове.

15 септември: От другата страна на оградата

 

За първи път от 1997 година насам учебната година ще започне без мен. Откакто тръгнах на училище, съм свързана с образованието – първо като ученичка, после – студентка, накрая бях и учителка, докато системата в един момент не ми каза: „Край! Стига! Писна ми от теб. Мястото ти вече не е тук. Махай се!“. И тъй като не обичам да стоя  там, където съм нежелана, тази година посрещам 15 септември зад решетките. На училищната ограда, имам предвид, да не си помислите нещо лошо – чак такива правила не съм нарушила.

Всъщност, до известна степен, решетките не са чак толкова метафорични. Българските училища си имат такива. Някъде ги боядисват, за да са по-приветливи, но като цяло, училището винаги е оградено с решетки от външния свят. И функционира сякаш независимо от него. Светът вътре не се интересува от този навън, а навън се интересуват твърде много какво става вътре. И колкото и високи огради да издигат строителите, винаги някоя родителска организация или синдикат успява да провре нос, за да обясни на учителите как се прави правилно. Но това са дребни проблеми и вече, за щастие, не са мои.

Има си огради училището, има си и окови. И парадоксално е, че колкото повече искаш да се издигаш, толкова по-тежки вериги ти слагат. Затова издигането се случва с пълзене, а не с полет. Само че малцина са тези, които са съгласни да пълзят до пътя към върха, мъкнейки тежест след себе си. Изисква се наистина огромна сила, много самоувереност и никакво самоуважение. Поздравявам ги най-вече за последното.

Но нека амбициозните хора пълзят към своите цели. Те не бива и днес да се превръщат в главни герои и да отнемат вниманието от истинските учители. Искам да поздравя всички онези, които посрещат днешния ден от вътрешната страна на решетките. Поздравявам ги за смелостта да останат, въпреки оковите. За достойнството, с което ги носят доброволно, в името на каузата. Започвам да разбирам, че не винаги учителят приема унижението, защото няма характер. Понякога го прави от любов към професията и учениците си. Аз нямах смелостта да търпя и избягах още при първото издрънчаване, при първата поставена тежест, при първото по-сериозно стягане на веригите. И не съжалявам за избора. Учител, останал без класна стая е за предпочитане за класни стаи без учители.

11 септември

           – Пожар… бягат… още един… НЕЕЕЕЕЕ!

– Скъпи, какво има, пак ли този кошмар?

Той отвори очи. Беше облян в пот, в леглото си, а до него беше жена му – светнала лампата и приседнала в леглото, тя нежно галеше лепкавото му рамо и го утешаваше с нежния си глас. Той преглътна, посегна към чашата студена вода, която тя му подаде, и остана изправен в леглото, загледан безмълвно пред себе си.

– Значи и тази година се върна – тя заговори отново, когато усети, че дишането му се нормализира, а погледът му се проясни.

Той кимна и отговори с прегракнал глас, все още гърлото му беше много сухо:

– Да…

– Миличък, виж, не искам да те притискам, но… заедно сме от пет години и винаги в нощта срещу рождения ми ден ти се събуждаш с вик. Дали не е време да ми разкажеш? – тя го погледна умолително и видя, че сега е още по-объркан. Той се колеба няколко минути.

– Мислех, че един ден… че просто ще забравя… само да порасна… Явно е по-силно от мен – той все така не събираше смелост да ѝ разкаже какво го мъчеше насън винаги в нощта преди рождения ѝ ден.

– Ако не ти се говори с мен, може би… знаеш ли, в днешно време не е срамно човек да отиде на психотерапевт. Дори…

Тя не успя да довърши. Гласът му все още трепереше неуверено, но все пак този път, след петия кошмар, който преживяваха заедно, той най-после се отпусна да сподели с нея.

– Бях само на десет, когато се случи онзи атентат – започна той. – Сещаш се, когато взривиха кулите близнаци.

– Господи! Не знаех, че си бил там по това време – тя го прегърне през раменете и погали нежно рошавата му глава.

– Не… тоест, не бях точно там. Със сестра ми гледахме телевизия. „Фокс кидс“ – любимото предаване на всички от моето поколение. Но ти си била прясно родена, няма как да помниш.

Тя се притисна още по-близо до него и уви нежно чаршафа около голите му рамене – от прозореца влизаше хладен вятър, а той все още беше изпотен.

– Тъкмо доглеждахме „Принцеса Сиси“ – любимото филмче на сестра ми, и аз нямах търпение да започнат „Виртуални рейнджъри“, когато на екрана се появи надпис: САМОЛЕТ СЕ ВРЯЗА В СЕВЕРНАТА КУЛА НА СВЕТОВНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР В НЮ ЙОРК. ОЧАКВАЙТЕ ИЗВЪНРЕДНО ВКЛЮЧВАНЕ НА ЖИВО. „Какво пише там, бате“, попита ме сестра ми, която беше само на 6 годинки и още не можеше да чете. Аз прочетох надписа, макар че не разбирах какво става. Майка ни обаче спря да подрежда дрехите в гардероба и се обърна към мен: „Какво? Прочети пак!“. След това последва пряко включване, дори не видяхме края на серията на „Сиси“. Сестра ми се разрева и си взе куклата, с която отиде в другата стая, но аз останах пред телевизора заедно с мама… – той си пое въздух, затваряйки очи. Тя сложи ръката си върху неговата и я стисна. Той усети подкрепата ѝ и продължи да разказва: – Точно когато журналистите показваха бягащите по улиците объркани хора, на живо, по телевизията, камерите уловиха втори самолет, който се заби в другата кула. Майка ми извика, а аз… аз бях като хипнотизиран. Даже бях спрял да дишам и не можех да разбера какво точно се случва. В началото се ядосах като сестра ми, че ни прекъснаха детското… буквално. В същото време обаче бях привлечен от мащаба на разрушенията. И ми беше мъчно за хората там, особено за децата. Помислих си какво ще стане с нас, ако мама и татко отидат на работа и… – той не успя да изкаже гласно мисълта си.

– Защо не си ми разказвал досега? – попита го тя със загрижен тона.

– Защото… вече съм голям и всяка година се надявам, че кошмарът няма да се върне. Тогава бях само на десет и не разбирах защо загинаха онези непознати хора, но разбрах, че лошите са истински. И за първи път разбрах, че… – той преглътна няколко пъти, гласът му пресипна. – Разбрах, че мама, татко и сестра ми могат да умрат… че аз мога да умра…

Тя усети желание да го целуне, но се въздържа. Не искаше да му натрапва женската си нежност точно в момент, когато той стоеше толкова уязвим пред нея. Реши да запази достойнството му и да не го третира като болно малко момче. Затова само попита:

– Каза ли на родителите си, че имаш кошмари?

Той се изсмя.

– Разбира се, че не. Какво трябваше да им кажа? Че ме е страх да умра? Че не искат да ходят на работа, за да не ги убият терористите? Знаеш ли… глупаво е, но дълго време след атентата, когато нашите се прибираха от работа, аз се затичвах и ги прегръщах силно – нещо, което дори сестра ми вече не правеше, след като тръгна на училище. Може би се досещаха, че ме притеснява нещо, но когато бях малък, не беше прието да се говори за психологически травми. Не исках да ме мислят за лигльо и страхливец.

– Как може да си си го мислил – упрекна го тя. – Бил си дете и си се уплашил. И аз бих се уплашила, ако бях достатъчно голяма да помня.

Тя се замисли нещо, а после допълни:

– Не е ли странно, че си си взел жена, родена в деня, в който си станал мъж?

– Интересно съвпадение – едва сега се замисли той.

– А може би не е съвпадение? – в очите ѝ за миг блясна дяволито пламъче, но тя прецени, че моментът е неподходящ, затова побърза да го угаси. – Но както и да е, разкажи ми, какво виждаш насън?

– Много е странно. Всеки път, когато самолетите ударят кулите, аз съм в различна роля. Спомням си, че в нощта след терористичната атака се видях като мъртъв, сред отломките, а майка ми и сестра ми плачеха над тялото ми. Бил съм пожарникар, който намира мъртво дете, бил съм заклещен в кулата баща, който оставя прощално съобщение на съпругата си... Сякаш наистина съм бил там в онази нюйоркска сутрин и сега, всяка година, преживявам нечия болка отново и отново. Миналата година пък бях пилот…

– Миличък, но ти си пилот – напомни му тя.

– Така е. А знаеш ли защо всъщност станах пилот? – той се обърна към нея, погледът му беше се прояснил, гласът – добил увереност.

– За да се пребориш със страховете?

Той направи знак за отрицание с глава.

– За да контролирам полетите и за да мога да решавам къде да разбия отвлечен самолет. И ако терористи се качат на самолета ми, колкото и да ме заплашват, дори да избият всички стюардеси, ще го разбия насред океана, ще пожертвам пътниците, които така или иначе ще са обречени, но няма да позволя да загинат още хора. Няма да позволя никога нечие детско да бъде прекъснато с убийство… – той млъкна, защото имаше опасност да се разплаче, а това беше неприемливо – сълзи пред любимата жена.

Тя притисна глава в гърдите му, сякаш тя, а не той, се нуждаеше от утеха. Постоя така няколко минути, докато усети, че тази прегръдка подейства на самочувствието и му даде спокойствие. После попита, без да вдига глава от гърдите му:

– А тази нощ какъв беше?

Той замълча, погали я нежно, после я стисна силно към себе си и заговори с глух глас, който премина през сърцето, раздвижи въздуха в дробовете и отговорът достигна до ухото ѝ още преди думите да бъдат изречени на глас:

– Тази нощ… тази нощ бях… тази нощ бях терорист…

9 септември

Вън се чува страшна глъчка, 

грее ярка петолъчка,

а във фейсбук публикация:

"Почва се манифестация!".

 

Насъбрали са се стари

комунисти и другари

се здрависват и наричат,

а отвсякъде се стичат

 

бабички с походки дръзки –

всичките с червени връзки –

и възпяват те в слова

Ленин – тяхната звезда.

 

Подир тях със бодра песен,

че животът им е лесен,

маршируват ученици

с униформи на войници.

 

Изведнъж, докато пеят,

всички спират да се смеят.

Виждат ме – стоя безстрастно.

Някой нареди ми властно:

 

„Следвай ни! Светът е наш!“.

Тогава проявих кураж

и извиках: „Свобода!“,

но тълпата се събра…

 

Тоз кошмар благополучно

свърши – телефонът звучно

изввъня и ме събуди,

комунистите прокуди.

Светлата страна на звездата

Тя измърка, докато отваряше двата си сини лотоса, а мъничкото ѝ носле се сбърчи, сякаш току-що бял чудотворен прашец беше докоснал фините невидими косъмчета вътре, предизвиквайки експлозия от наслади. Огледа се – определено не беше сънувала. Черни сатенени чаршафи обвиваха млечната ѝ кожа, точно в областта, където все още усещаше допира на Биг Дик. Изпъна крачета – десет прясно лакирани пръстчета се показаха изпод имитацията на звездно небе, а две нежни ръчички сгушиха възглавницата дебелана, в която потъна леко издадената брадичка. Значи мечтата ѝ се беше сбъднала – беше прекарала нощта с него, в апартамента му. А това под душа… сигурно беше той. Позна го по гласа – пееше тяхната песен. Онази, след която охраната не успя да спре много надрусаната руса красавица, която скочи на сцената и пред целия стадион целуна страстно смаяния Биг Дик – фронтмена на The Fuckers. Детайлите от нощта ѝ се губеха, но беше сигурна в едно – била е дива, съдейки по мускулните разтежения в бедрата.

– Добро утро, ъъъ… захарче! – Дик излезе от банята, увит с хавлия около кръста, с разрошена влажна коса и гладко избръснат.

– Кенди! – усмихна се тя и седна в леглото, така че сатененият чаршаф се образува свлачище по големите ѝ гърди, оставяйки ги непокрити.

– Да, вярно… Кенди – Дик извъртя глава, сякаш я виждаше гола за първи път. – Събудих ли те с моето пеене?

– Не се тревожи. И без това закъснявам. Виж колко е часът – почти… шест?

Кенди се изненада, когато погледна часовника – не очакваше рок звезда да става толкова рано, особено след концерт като снощния. И след последвалата нощ.

– Значи, червена? – Кенди посочи към косата му.

– Да – подсмихна се той. – Вече знаеш една от големите ми тайни.

– А снощи беше… имаше зелено, синьо, жълто и… – Кенди се опита да си припомни какви цветове беше видяла в косата му.

– Розово.

– Да, точно така. Но никога нямаше да предположа, че косата ти е червена… Почакай! Затова ли никога не слагаш такъв нюанс в гребена?

– На рок сцената има място само за един велик дългокос червенокос – засмя се Дик.

– Прав си. Затова ли избра къса прическа с пънкарски гребен?

– Да. Но в ежедневието не излизам така. Не искам да рискувам някоя домакиня да хване косата ми и да избърше праха с нея.

Кенди се закикоти чаровно, като сложи театрално ръка пред пухкавите си устни, по които все още беше останало някакво червило. Дик седна на един стол и започна да нахлузва боксерките си дискретно под хавлията, докато Кенди го разглеждаше с интерес.

– А татуировките? Какво се случи с тях?

– Може би вече са стигнали океана – разсмя се той.

– Рисуваш ли ги? Ей, това е откачено, ти си първият рок певец, чиито татуировки не са истински.

– И с други ли си спала? – намигна ѝ Дик, докато обличаше една семпла бяла тениска.

Кенди се изчерви и не отговори.

– Мразя иглите, но нали знаеш – трябва да поддържам имидж. Мацките си умират за огромния натопорчен пенис по целия ми гръб, а мъжете – за разтворените вагини по ръцете ми. За моя вкус обаче е доста вулгарно и предпочитам да ги отмивам след всеки концерт.

Кенди стана от леглото и се отправи към банята. Той я чу да пуска душа и започна да си представя как хладната струя се стича върху горещата ѝ кожа, карайки я да настръхне. Потръпна, докато приготвяше кафе и препечени филийки за новата си приятелка.

– Не мога да повярвам, че Биг Дик ми прави закуска! – Кенди беше във възторг, когато излезе от банята, с влажна свежа кожа и небрежно падащ пред лицето бретон.

Приближи се до него, увисна на врата му и го целуна страстно за благодарност. След това, още по хавлия, седна на един стол, разтваряйки уж неволно крака, захапа предизвикателно хлебчето и изчурулика със сладкото си гласче:

– Обичам те, Дик!

Той отпи от кафето и погледна сериозно в сините ѝ лотоси.

– Виж, Кенди, ти наистина си сладка и снощи беше страхотна, но… ти обичаш Дик, а не мен.

– А има ли разлика? – повдигна вежди тя.

Той не отговори веднага. Стана, като взе със себе си чашата за кафе, и излезе на терасата. След като изпуши една цигара, се върна в стаята и заговори на момичето, което невъзмутимо си похапваше с апетит.

– Ако прекараш един ден с мен, ще разбереш какво имам предвид.

– Искаш да кажеш… каниш ме да прекарам деня си с Биг Дик? – лотосите се разшириха и Кенди едва не се задави с портокалов сок.

– Не е нужно да говориш за мен в трето лице, ок? И да, предлагам ти да прекараш деня си с мен. Стига да нямаш други планове.

Кенди стана от масата, помоли за извинение, след което повторно влезе в банята. До ушите му достигна истеричен писък и се чу звук от приземяващи се върху плочките крачета. Дик само се засмя и поклати глава.

 

***

 

След малко повече от шест часа един стар неугледен форд подмина табелата на Йоло.

– Почти пристигнахме! – Дик усили музиката от радиото, което събуди Кенди.

– Толкова скоро? – тя потърка очи, сякаш не ѝ се искаше да слиза от колата.

– Хаха, ами… вече е обяд. Но ти проспа целия път, така че е нормално да загубиш представа за времето.

– Май ще ми трябва още кафе… впрочем… къде сме?

– В Йоло.

– Къде? Това Мексико ли е?

Дик се разсмя.

– Вече не. Тук сме в меката на доматите. Ще ти хареса. Обещавам.

Кенди мислено не беше съгласна, но може би новият ѝ приятел имаше изненада. Кой знае – може би някое салца парти, а може би – среща с фенове в провинцията? Реши да не задава въпроси и да се остави да бъде впечатлена. Не че досега не беше.

Неугледният форд спря пред една скромна къща, без бяла ограда и без морава отпред. Дик наду клаксона и слезе от колата. От къщата се изстреляха две деца – момиче и момче – на около десет, и се затичаха към него.

– Мамооо! Мики се прибра! – завикаха децата и се хвърлиха на врата му.

– Мики? – Кенди го погледна, но той само смотолеви едно кратко „ще ти обясня после“, и се наведе за прегръдка, която едва не го събори.

– Еййй, как я карате, а? Помагахте ли на мама, докато ме нямаше?

– Разбира се, Мики. Можеш да разчиташ на мен! – изпъчи се гордо момченцето.

Кенди забеляза, че и неговата коса е рижа, както и на момиченцето… също като на Дик. Нима това бяха… децата му? Защо, по дяволите, я беше довел тук? За да я запознае със съпругата си ли? Колко типично за цинична рок звезда.

– Закъсня, Майкъл! – едра жена с престилка, цялата опръскана в доматен сос, излезе от къщата. – Трябваше ми вчера, за сортирането. Добре, че беше Джина.

– Не му се карай, мамо, сигурно са го задържали до късно в хотела! – червенокосото момиченце застана пред Мики, сякаш да го защити от гнева на майка си.

– Така е, мамо, наистина ме задържаха. Но ми платиха извънредно.

Кенди си отдъхна мислено. Значи, това беше майка му, а децата му бяха братче и сестричка. Не избързваше ли обаче да я представи на семейството си?

Жената погледна строго големия си син.

– А тази коя е? – посочи към Кенди, като не се опита дори да се престори на дружелюбна.

– Гаджето на Мики! – извика рижото момченце, но сестра му го прасна по главата и изръмжа:

– Млъквай, Томи!

– Здравейте, госпожо, аз към Кенди, приятно ми е! –  Кенди подаде ръка.

– Ти ли си момичето на моя Мики? – лицето на жената се разведри от очакване.

– О, не, не съм, аз просто…

– Тя е колежка от хотела, нова е и снощи изкарахме тежка нощна смяна. Предложих ѝ да дойде с мен, за да се отърси от преживяването – Мики намигна на Кенди, чиито сини лотоси му благодариха, като се затвориха.

– Ами, добре дошла, Кенди, надявам се, че умееш да белиш домати. Имам нужда от още една помощничка. Майкъл и Томас не ги бива по фините работи, а Джина е бавна.

Още преди да се окопити, Кенди вече беше нахлузила престилка и се бореше с ципата на доматите. Мики забеляза колко е неумела в работата и реши да я измъкне, преди гневът на майка му да се излее като кетчуп от спукано шише върху непохватното момиче.

– Мамо, ще взема Кенди за малко. Искам да я разведа из града.

Преди да изчака утвърдителен отговор от майка си, Мики навлече едно протрито яке, мушна тайно по стотачка на Том и Джина, и поведе Кенди към колата.

– Ще ми обясниш ли какво става тук? Защо те наричат Мики и какви са тези домати? – Кенди имаше толкова много въпроси, и не знаеше дали иска да научи отговорите им.

– Майкъл Доналдс. Приятно ми е! – подаде ръка той.

– Значи, не се казваш Дик?

– Нали не мислеше, че съм кръстен на пениса си? – засмя се той.

– Ама той… наистина е голям…

Мики се разсмя с глас и една не блъсна контейнер край пътя.

– Мениджърът ми го измисли. Изобщо, той измисли целия живот на Биг Дик.

– А той от опит ли знае, че Дик наистина е голям?

Кенди се разсмя сама на шегата си, очаквайки Мики да се присъедини към нея, но по реакцията му разбра, че шегата е била неуместна.

– Майк Доналдс щеше да е страшно неоригинално. Феновете щяха да ме замерят с пържени картофки.

– А защо не Биг Мик?

– Шегуваш ли се? Втори Мик на сцената?

– Прав си… Тогава просто Мики нещо си?

– Например? – изгледа я той.

– Мики… Мики… Маус – Кенди се разсмя. – Прав си, не се получава. Все едно. Дик, Мик, не е толкова важно. Просто…

– Имаше други очаквания за днешния ден, нали?

– Да – призна Кенди. – Съжалявам, просто мислех, че животът на рок звездите е вълнуващ и извън сцената.

– А не е ли вълнуващо да белиш домати? – Мики я погледна толкова сериозно, че тя се разсмя.

– Не много. Представях си нещо като… може би среща с други звезди, излежаване край басейна, парти…

– Ще има и парти, довечера. Имай търпение.

Кенди се отпусна на седалката и си отдъхна. Помълчаха известно време.

– Виж, Кенди – започна Мики, – сутринта, когато ти казах, че обичаш Биг Дик, а не мен, имах предвид това. Човекът от сцената и аз сме много различни.

– А кой е истинският?

Мики не отговори веднага.

– И двамата са истински, но в различни реалности. Биг Дик е продукт на шоубизнеса – живее в луксозен апартамент  в Ел Ей, който принадлежи на мениджъра, кара спортна кола, която също е собственост на мениджъра, чука мацки и има татуиран пенис на гърба си, а Мики… работи на полето, когато не крещи псувни от сцената.

– Как приема славата ти семейство Доналдс? – попита Кенди.

Мики се разсмя.

– Нямат представа. Майкъл Доналдс не е известен с нищо.

– Моля?! Искаш да кажеш, че не влизат в ютюб, не гледат телевизия, дори не слушат радио?

– Виж, те не знаят, че пея в The Fuckers, ясно? И ще те помоля да запазиш това в тайна. И не подозират, че Биг Дик всъщност съм аз. Неслучайно мениджърът създаде толкова различен сценичен образ. Както обеща, и мама не може да ме познае.

– Добре, не се притеснявай. Но не разбирам…

– Майка ми няма да понесе, ако разбере, че пея I`m rich so be mу bitch. Тя е предана католичка и нямаш представа какво ще ѝ причини, ако научи истината… нито какво ще причини тя на мен след това с точилката… не се шегувам – добави Мики, когато видя колко развеселена е Кенди от думите му.

– Ок, споразумяхме се. Мамчето няма да разбере.

– Благодаря, Кенди.

– Моля. Значи затова всичко по теб е фалшиво?

– Говориш за татуировките и спрея за коса ли?

– Да.

– Да.

– А историите в медиите? Интервютата?

– Всички са измислени от мениджъра.

– Дори тази, че си роден в Швеция?

– Никой от предците ми не е стъпвал там.

– И това, че баща ти те е пребивал системно?

– Никога не ме е виждал, за да го направи. Иска ми се да имаше тази възможност, но… починал е, докато мама е била бременна с мен.

Сините лотоси се свиха, сякаш върху тях попадна силен пестицид.

– Ами… – Кенди започна да прехвърля в ума си всичко, което беше чела за Биг Дик и The Fuckers в медиите. – Те… имам предвид, майка ти и децата,  никога ли не се съмняват къде ходиш, когато си извън Йоло. Не те ли разпитват какво правиш в Ел Ей?

– Майка ми не е от любопитните. Заминах за Лос Анджелис малко преди да навърша 18. Годината беше слаба – бурята унищожи реколтата, а земеделието е единственото ни препитание. Вкъщи имахме две гладни близначета, още ненавършили две годинки… А, май не споменах, че бурята уби баща им – беше на полето по това време, вятърът изкоренил едно голямо дърво и… след това никой вече не се престраши да се завърти около мама – тук хората са суеверни, а двама погребани съпрузи не е съвпадение според местните.

Кенди се сви на седалката. Историята на Мики беше не по-малко интересна от тази на Биг Дик – роденият в Швеция красавец, избягал от баща си побойник и майка си алкохоличка, който беше дошъл в Америка, за да изчука всички жени в Новия свят. Защо мениджърът му имаше нужда от лъжа?

– Започнах работа в един хотел, като барман в едно караоке. Там мениджърът ме забеляза. Идеята му беше да събере напълно неизвестни млади момчета от баровете, и да ги направи банда. Искаше да докаже, че с правилна стратегия всеки може да бъде звезда.

– Ами, браво на него – получило му се е – отбеляза Кенди.

– Провокацията продава. Кой не би си паднал по четирима млади ебачи с имена като Биг Дик, Секс Лекс и Кок Дог?

Кенди се съгласи с мълчание.

– Каза, че довечера ще има парти. Нямам търпение да видя как се забавлявате тук, в Йоло.

Мики спря на един паркинг и предложи на Кенди да повървят пеша. Тя се съгласи, пъхна ръце в джобовете на късите си панталонки деним и тръгна до него.

– Ето там! – посочи Мики.

Кенди проследи пръста, сините лотоси се спряха на семпла сграда, с един счупен прозорец и врата, която вероятно не се затваряше никога. Ако не беше олющената табела

Heaven`s door, никога нямаше да се досети, че това е бар.

– Истински рай, а? – смигна Мики.

– Шегуваш се, нали? Дори в колежа не съм виждала такава дупка.

– Мики, човече, какво търсиш тук? – един грамаден мъж с кафеникава гъста брада, скриваща младото му лице, се появи откъм гърба им и прегърна сърдечно новодошлия мъж.

– Кенди, това е Върджил – най-голямата звезда в Йоло – обърна се Мики към приятелката си, която разглеждаше паяжините, висящи от тавана, и прашните маси, с погнуса.

– Здрасти, бонбонче! – поздрави я огромният Върджил.

Кенди само кимна, докато лапата на приятния гигант стискаше мъничката ѝ ръчичка.

– Върдж, имаш ли група за довечера? Имам нова песен и ми се ще да посвиря, ако нямаш против.

– Шегуваш ли се? Нямам никого. Даже не съм сигурен ще има ли клиенти.

– Най-малкото, Кенди ще е тук… нали? – обърна се към нея Мики.

– Ами аз…

– Хайде, ще ти хареса – подкани я Мики, но не видя особен ентусиазъм в сините лотоси.

– Чувала ли си го как пее, захарке? Мики можеше да бъде музикална звезда, но така и не разви таланта си…

– Стига, Върдж, ще се изчервя –Мики бързо смени темата.

– Ами, всъщност, аз трябва да се прибирам… утре съм на работа и…

На Кенди ѝ дойде твърде много. Изглежда, се беше влюбила в мъж, който не съществува, и сега се чувстваше измамена.

– Ще изляза да изпуша една цигара отвън – измъкна се деликатно тя.

– Ей сега идвам – Мики излезе след нея.

– Ще те разбера, ако не искаш да останеш повече. Ще се извиня на Върджил и ще те откарам в Ел Ей.

Кенди не отговори. Не беше ревла и нямаше да позволи на сълзи да се появят в сините лотоси, особено в присъствието на мъж. Дръпна от цигарата, издиша рошаво кълбо дим.

– Май беше прав. Обичам Биг Дик, а Мик… не го разбирам. Разочарована съм, но не знам от кого от двамата. Всичко е било една голяма лъжа, заради която похарчих двеста шибани долара.

Мики се почувства виновен. Искаше да я прегърне, но не посмя.

– Кенди… не очаквам да ме разбереш, но когато съм на сцената с The Fuckers, сбъдвам мечтите на феновете. А тук, в тази „дупка“, както я нарече, сбъдвам своите мечти.

– И какви са твоите мечти? – попита тя без емоция.

– Хайде да направим така: ела да ме чуеш довечера. Ако прецениш, че можеш да обичаш Мик, ще се видим след „концерта“. Ако решиш, че нямаме бъдеще… предварително ти желая всичко най-добро. Съгласна?

Кенди само кимна.

– Искаш ли да ти дам време да помислиш? Може да се разходиш сама, има нелоши магазинчета по главната улица. Шопингът ще те развесели, докато аз се приготвя за „голямото шоу“ довечера.

– Става. Ще се видим – отговори Кенди сухо и глухо.

– Осем часа. И, Кенди… замалко да забравя…

Мики извади портфейла си и започна да брои банкноти.

– Когато феновете са недоволни от концерт, честно е да си получат парите обратно. Извинявай, че са на дребно, но дадох стотачките на децата.

Мики подаде парите на Кенди. Тя се поколеба кратко, после ги взе и двамата се разделиха с уговорка да се видят след концерта… или никога.

 

***

Кенди прекрачи излязлата от пантите врата на Heaven`s door и седна тихо на най-близката самотна маса. Първият изпълнител вече беше започнал да пее пред малобройната публика. Тя не виждаше добре лицето му, тъй като светлината в бара беше приглушена, а и той беше наведен, вглъбен над пияното. Носеше огромни кръгли очила, които явно му помагаха да вижда нотния лист. До нея достигаше приятен ръждив глас, леко скърцащ на припева. Тя се заслуша в текста:

Целуваш ме. Разцъфват рози

във тялото ми, но бодли

разкъсват с ярост мойте вени

и ето, всичко в мен кърви…

Сякаш рози разцъфнаха и някъде в нея, усети мощната сила на любовта, даваща живот, а после… още със следващия стих певецът разруши този красив цветен свят, насити го с кръв, усещане за смърт и загубени илюзии… Колко жестока беше тази песен, и красива в същото време. А гласът на непознатия… Мики! Чак сега Кенди се досети кой беше изпълнителят зад пияното. Значи за такива неща мечтаеше Мики от Йоло – целувки, рози и само една жена, която да приеме бодлите му…

Мъжът от съседната маса подаде шапка на Кенди, като я извади от мислите ѝ. Тя не разбра идеята.

– Ако решиш, можеш да подкрепиш Мики, колкото решиш – обясни мъжът.

След края на изпълнението Върджил светна лампите в бара. Няколкото зрители се приближиха до певеца, за да го поздравят за изпълнението и за новата песен. Той отговори сърдечно на старите си приятели, докато погледът му търсеше нея. Но напразно. Беше си тръгнала.

– Съжалявам, Мики, но готината мацка си тръгна още преди края на концерта – Върджил го потупа съчувствено по гърба. – Може би не си пада точно по кънтри.

– Да, предполагам – отговори разсеяно Мики.

– Ето ти приходите от вечерта.

– Задръж ги, Върдж, знаеш, че печеля добре в Ел Ей.

– И аз печеля  добре. Знаеш уговорката – аз прибирам парите от пиячката, а ти – от шапката. Нищо не се е променило.

– Благодаря – Мики взе шапката и седна на бара, като започна да подрежда доларите, за да не мисли за нея.

Както обикновено, в шапката се търкаляха предимно монети, няколко петдоларови банкноти, но този път имаше и една дебела пачка, сгъната през средата. Мики я разпозна. Изглеждаше точно така, както в портфейла му преди няколко часа. Той вдигна пачката и я притисна до гърдите си. От нея изпадна визитна картичка…

 

***

Минаваше десет, когато куриерът спря с колелото пред една от манхатънските офис сгради. Провери адресът – отговаряше на заявката. Мина покрай охраната, който го упъти към единайсетия етаж, след което почука на вратата с табелка „Абигейл Тейлър – бракоразводен адвокат“.

– Кой е? – извика Кенди, докато си оправяше червилото.

– Пощальонът! Доставка за Абигейл Тейлър.

– В момента е с клиенти. Упълномощена съм да приемам всичко от нейно име.

– Вие секретарката ли сте?

– Кенди Милър, приятно ми е! – момичето протегна кокетно ръка на мъжа.

– Добре, подпишете тук.

– Ах, че красив букет! Сигурен ли сте, че не е за мен? – Кенди се изкикоти.

– На картичката пише „За Абигейл Тейлър“.

– Жалко! – направи се на тъжна Кенди. – Приятен ден и се надявам скоро да донесете нещо подобно и за мен.

Куриерът се усмиха, а Кенди го изпрати с въздушна целувка, след което остави красивия букет на бюрото си и започна да го разглежда със завист. Тринайсет кървавочервени рози и черна картичка със златисти букви, вързана със сатенена панделка за някакъв подарък в квадратна опаковка, също в черен цвят. Мъжът, който ги изпращаше, със сигурност беше страхотен. Кенди се размечта.

– Ще се видим другата седмица, скъпа. Не се тревожи за нищо – ще получиш пълно попечителство. Имай ми доверие!

Гласът на Абигейл извади Кенди от фантазиите.

– Благодаря ви, госпожо Тейлър. Разчитам на вас.

Абигейл изпрати клиентката си и се обърна към секретарката, която беше почти пълно копие на шефката си, с изключение на облеклото. Абигейл беше строго официална, а Кенди… предизвикателна, дори в офис костюмчето си.

– Нещо за мен, Кенди? Обаждания, имейли?

– Не, госпожо, няма нито обаждания, нито имейли. Само това! – Кенди посочи към бюрото си, където ефектният букет очакваше своята притежателка. – Пристигна по куриер.

– От кого е? – Абигейл се изненада. Нямаше връзка с никого в момента, а бившият ѝ съпруг би ѝ изпратил по-скоро отровен бръшлян, отколкото рози.

– Нямам представа, но сигурно е невероятен. Мисля, че трябва да се омъжите за този мъж – Кенди се закиска и русите къдрици се разтресоха, докосвайки копчето на ризата, което едва удържаше на напиращите под него гърди.

Абигейл взе букета неуверено и го занесе в офиса си, като затвори вратата, за голямо съжаление на любопитната Кенди. Нервно взе картичката – ръцете ѝ трепереха от непозната емоция и тя без да иска одраска пръста си в един бодил, така че прокърви. Тя засмука капчицата кръв и с една ръка, неловко, извади картичката и зачете:

„Скъпа Кенди,

Благодаря ти, че помогна да сбъдна мечтата си.

С обич, Мики

П.с. Извини ме, че не мога да те нарека Аби, но нея не я познавам. Стига ми, че познавам Кенди. Коя е истинската – ще решиш ти, и ще сбъднеш истинските ѝ мечти.“

Абигейл развърза панделката на подаръка. Беше диск, върху чиято обложка видя усмихнатото лице на Мики, с естествена коса, без татуировки и обикновена карирана риза. „Светлата страна на звездата“, Майкъл Доналдс. Капчици се появиха върху сините лотоси.