Проклятието на редактора

 Поздрав за Христо Банов 😜

Редакторката се събуди посред нощ от страховито тракане по клавиатурата. Някой сякаш набиваше като с чук буквите върху цифровия бял лист, с цялата злоба и ненавист, която можеше да се скрие в десет пръста. Редакторката стана от скърцащия диван, на който често заспиваше от мързел да се премести към удобната широка спалня, и се запрепъва в тъмния коридор. Който и да беше престъпникът, осмелил се да докосне работния ѝ лаптоп, щеше да си изпати здраво от лявото ѝ круше.

- Кой си ти и как си позволяваш да се ровиш в компютъра ми, мръсно копеле? - опита се да звучи заплашително редакторката, но някакъв необясним страх започна бавно да се надига в душата ѝ.

- Хихихи, не ме ли позна? Аз съм шериф Бъд.

- Бъд? Невъзможно! Ти не си истински!

- Хайде, пак едно и също. Да, да, не съм. Т.е. не бях. Но благодарение на теб сега съм.

- Не разбирам.

- Онзи глупак, на когото написа бележка за мен днес, те послуша. Помниш ли?

Редакторката онемя. Сега си спомни как по-рано днес изпрати доста остра бележка на автора по отношение на героя му - шериф Бъд. "Нереалистичен персонаж. Твърде добър за хорър жанра. Или го махни, или го направи да е истински злодей."

Редакторката замръзна.

- Значи той ме е послушал?!

Зловещ смях изпълни стаята.

- Да, послуша те, и още как. Но тъй като доброто му наивно сърце отказва да убива, дори измислени хора, реши да ме направи зъл. И така, г-це Редактор, нека ви убедя, че вече съм истински. И че съм лош.

Шерифът протегна ръка и вкопчи в здравата си хватка нещастната редакторка.

- Е? Избери какво да ти счупя първо.

- Да ми счупиш... - редакторката пелтечеше уплашено. - Защо да ми чупиш...

- А може би предпочиташ рязане?

Редакторката само завъртя глава, а на лицето ѝ се четеше истински ужас, без правописни грешки.

- Какво ще кажеш да ти резна пръстчетата? А може би езичето? Или пък... Не, имаш късмет, че си жена, иначе и онова щях да ти резна.

- Не, не, не, моля те, не! - крещеше редакторката. - Моля те, не ме наранявай!

- Но нали ме искаше по-лош, за да съм убедителен? Всички жени сте еднакви. Искате ни лоши, а после се молите.

- Прости ми, сгреших. Аз съм само една тъпа смотана гъска, която си мисли, че си върши работата.

- Късно е либе за китка. И като казах китка... - Бъд хвана китката на редакторката, сложи я на масата и с един удар я строши, отделяйки пръстите от лакътната кост.

Писък в нощта. Очите се наливат с мрак. Отварят се рязко, като почти скъсват клепачите. Редакторката е будна и лежи в локва лепкава течност. Кръв! Изтръпва. Не е било сън. Святка уплашено лампата. Проклятие! Наистина е кръв, при това засъхнала, тъмна, не червена, а кафеникава... и е навсякъде... и мирише кофти... Момент... Какво прави тази ръка тук? Цяла? Не, не е кръв това, дори не е точно течност... Майната му. Жива е. Утре и без това е ден за пране.

- Ще види този скапан Бъд - заканва се редакторката. - Ще убедя Х. да го направи гей и ще го пратя в леглото с разплутия магазинер Хари. Ще убедя Х., че това е нужно за развитието на сюжета.

Редакторката злорадо потрива ръце и заспива блажено. Както може да спи само наакано бебе.

"13 за късмет" с Христо Банов

Снимка: Христо Банов

Христо Банов е автор, когото ми е трудно да опиша, защото той стои извън всякакви клишета. Той е онова добро ченге от филмите, което всички обичаме заради вярата в справедливостта и безкористната борба със злото в името на доброто на света. Той е и онзи чудат романтик от филмите, за които отдавна не мечтаем, тъй като реалността ни е убедила в тяхната нереалност. Той е онзи учител по призвание, който е приел за своя мисия да направи света по-добро място чрез знанието. Но за да разберете наистина кой е истинският Христо, прочетете дебютния му роман „Докоснат“. Така самите вие ще се почувствате докоснати и вдъхновени от неговите доброта и вяра, че можем да победим злото в света. И в самите себе си.

1. Полицай, учител, писател – кой е истинският Христо?

Бих започнал с това, че истинският Христо е доста сложна личност. Чувал съм някои от близките ми хора да казват, че преминавам от крайност в крайност и не мога да намеря правилния баланс. Аз лично смятам, че е нормално, когато човек търси своето място, към което принадлежи, животът му да лъкатуши. Не всичко пасва на всеки и не навсякъде можеш да реализираш вложения в теб потенциал. Защото ние определено имаме такъв. Нашите решения, избори и постъпки стават свързани с него, когато осъзнаем съществуването му.

За себе си мога да кажа, че винаги съм бил воден от разбирането, че добрият пример е истинската ни сила, способна да трансформира живота на хората, до които се докосваме по някакъв начин. Тук не говоря за физически контакт. Преди, вече повече от десетилетие, в мен се появи желанието да стана полицай. Бях изпълнен с увереност, че чрез работата ми сред обществото, като част от институцията МВР, ще мога да донеса положителна промяна в живота на тези, с които дейността на полицията, щеше да пресече пътищата ни. Въпреки големия брой кандидати и малкото места, бях приет от първия път, което затвърди в мен усещането, че съм направил стъпка в правилната посока. Толкова години по-късно, се надявам, че някъде все ще се намери човек, който да го потвърди. 😊 Наскоро обаче започнах да усещам призив за ново поприще. Мисля си, че може би тук вече съм постигнал това, което е трябвало или съм достигнал до тези, които са имали нужда от мен в живота си. А и аз от тях в своя. Миналата година направих първата си стъпка в новата посока, записвайки се да уча за висше образование в „Инженерно-педагогически факултет и Колеж - гр. Сливен“, който е филиал на Технически Университет – София. Специалността е „Педагогика“. Желанието – работа с деца, а мотивът – безграничният потенциал заложен в тях. В практиката си като полицай съм установил, поне за себе си, че повечето проблеми, с които институцията се сблъсква, са причинени от хора с проблемно детство или лоша социална среда, както и такива, страдащи от липса на перспектива, стремеж и амбиции за реализиране на собствения потенциал и постигане на някакви по-значими цели, които биха били от полза за цялото общество. Разговарял съм с хора, които са ми споделяли, че още от малки са били „убеждавани“ в това, че не стават за нищо и няма да могат да постигнат нищо в живота. Естествено, това породи в мен въпроса: „Колко ли много потенциал, който е можел да доведе до положителна трансформация на обществото ни, е бил похабен, само защото някой с негативно мислене е проектирал върху тези хора в детската им възраст, своите собствени страхове от провал?“. И ето, че плодът от това е налице. Надявам се един ден, когато завърша образованието си, да имам своята възможност да помогна на младите хора в принасянето им на добър и качествен плод, в живота им и този на обществото ни като цяло.

Писането?! Много хора се чудят как точно си пасва то с работата в полицията. Еми, получава се някак си. Истината е, че още когато бях в пети клас, поетесата Яна Стефанова (която тогава водеше литературен кръжок в училището, където учех) успя да види в мен потенциал, за който тогава не подозирах изобщо. Бях започнал да пиша кратки стихове, които не считах за кой знае какво. Все пак бях пети клас. 😊 Нямах усет за това. Тя обаче видя невидимото за мен (и ето, че тук се вижда на практика колко е важно педагогът да забележи потенциала в детето и да му помогне да го развие). През следващите години подобрих уменията си в писането на стихове, благодарение на нея. Взех участие в клубната стихосбирка: „За да няма болка в очите на врабчетата“, която бе издадена през 1998 година. В гимназията имаше приливи и отливи, а след нея спрях да пиша изцяло. През 2016 година, поради някои неприятни обстоятелства, се върнах към писането, което използвах като отдушник за чувствата и емоциите в мен. Тогава започнах да пиша разкази. Няколко години по-късно се върнах към поезията и започнах работа по първия си роман, носещ името „Докоснат“.

Така че, както казах и в началото, истинският Христо е доста сложна личност. 😊

 

2.      Смяташ ли себе си за докоснат?

Това е въпрос, чиито отговор може да бъде всестранно тълкуван, според въображението и подсъзнанието на всеки. 😊 Ако го насочим към контекста на романа „Докоснат“ обаче, бих казал: „Да“. Много често в живота ни се случва да се намираме именно в положението на главния герой, Сами, без да осъзнаваме това. Всяка сутрин се събуждаме, закусваме, отиваме на работа, връщаме се, борим се със семейни и битови проблеми, вечеряме и заспиваме. На следващия ден всичко започва от начало. И без да осъзнаваме, живеем живота си в един затворен цикъл. Докато един ден в него не се случи нещо необичайно. Нещо ново и различно. Нещо неочаквано, което да ни предизвика да излезем от своята цикличност и да видим, че всъщност нещата около нас са много по-големи и по-значими от самите нас. Тогава осъзнаваме, че сме призвани за повече от работа и сън. Че от нас зависи какъв ще бъде светът ни, защото чрез нашите всекидневни решения и действия, ние го правим по-добро или по-лошо място за живеене. Бих казал, че тогава ставаме способни да видим цялата картина на съществуването ни. И се надявам, че читателите на книгата няма да преминат само повърхностно през нея, а ще вникнат в скритият, зад иначе обикновените на пръв поглед думи, смисъл. Тогава, тя ще успее да докосне и тях!

3.      Да очакваме ли от теб полицейски роман?

Ако под „полицейски роман“ се разбира тип „криминале“, отговорът ми е категорично: „Не“! Тези, които са ме последвали в социалните мрежи или са гледали интервюто ми в издателство BlurPaper вече знаят, че съм любител на фентъзи и хорър жанровете. И ако романът „Докоснат“ може да се причисли към първия тип, тук само ще загатна, че следващият най-вероятно ще клони повече към втория. 😉 Въпреки това, присъствието на полицията определено може да бъде забелязано в романа „Докоснат“, макар и в доста косвена форма. А, ако все пак реша да я включа като главен герой в някоя следваща книга, със сигурност няма да бъде в светлината, в която всички ние я познаваме. 😊

4.      Вярваш ли, че доброто побеждава и в реалния свят?

Вярвам, че както е казал английският държавник и философ Едмънд Бърк: „Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо“. Ако се вгледаме малко по-задълбочено в това, което всекидневно се случва по лицето на земята, със сигурност ще забележим, че на определени места, в отделни животи и събития, именно доброто е доминиращата сила. Но също така ще видим, че в останалата част на света, е точно обратното. Това би трябвало да ни накара да се замислим за причините, които определят коя е доминиращата сила в реалния свят. И да осъзнаем, че в основата на доброто стои активността. Но не тази на „останалите“, а нашата собствена. Ние сами определяме курса на живота си. Избираме в какво да вярваме, какво да изповядваме с устата си, какво да постигнем с действията си. Не може да искаме доброто просто да ни се случва. Не така е устроен светът и не затова ни е дадена свободната воля. Ние трябва да изберем да бъдем негови воини. Тук доста хора ще кажат: „Е, аз правя добро на другите, но на мен ми се случват само лоши неща!“. Моето лично убеждение е, че без значение от това, което получаваме в замяна, ние трябва да продължаваме да бъдем добри. И вярвам, че в тези моменти нашите дела имат способността да отключат верижна реакция в хората около нас, водеща до цялостна трансформация на обществото ни. И колкото повече стават тези, които правят добро, толкова повече ще бъдат и тези, които го получават. Тогава ще има възвращаемост. В противен случай, бивайки пасивни в доброто войнстване, всичко ще бъде сведено до цитата, с който започнах.

5.      Реален герой от твоя живот ли е злият Тодор?

Мисля, че не само от моя. 😊 Убеден съм, че опознавайки образа на лирическия герой, много хора ще посочат с ръка на сърцето, че имат по един такъв Тодор и на своето работно място. 😊 С този човек ни бяха събрали, очевидно не случайно, обстоятелства от моя живот, още преди да завърша училище. От бюрото по труда ми намериха работа за през лятната ваканция, преди дванадесети клас, в една местна фирма. Както се вика, докато започна да свиквам с обстановката и трябваше пак да се връщам на училище. Всичко беше ново и непознато за мен. Бях притеснен. Може би по тази причина, тогава не бях обърнал достатъчно внимание на характера и поведението на моя Тодор. 😊 След завършване на средното си образование, отново потърсих работа в същата фирма и ме взеха. От него време имам прекрасни спомениq свързани с различни преживявания. През следващите години все повече опознавах чудатите привички и поведение на тогавашния си началник, който в действителност не беше „зъл“ човек, според буквалния смисъл на думата. В последствие, всичко което видях тогава, вдъхнови образа, който създадох в романа. Тук искам да вмъкна, че никога не съм хранил някакви лоши чувства към него. За мен, той си остана, и след напускането ми от там, близък човек, на когото можех да разчитам при необходимост, и който никога нямаше да откаже да ми помогне.

6.      Ако един ден се сдобиеш с крила, какъв ще бъде цветът им?

Този въпрос е много интересен! Предполагам, че моите ще бъдат сиви. 😊 Въпреки че се опитвам да бъда добър човек и се старая винаги да правя добро, не мога да отрека, че имам и своята тъмна страна. Но, не е ли именно това и проблемът на главния герой, Сами? 😉 Колкото и да ми се иска, не съм съвършен. Точно като всички останали, защото истината е, че такива хора не съществуват. И ако някой смята себе си за съвършен, то той се самозаблуждава. На мен лично са ми казвали, че най-лошата ми черта, която трябва да променя разбира се, е склонността ми да си изграждам прибързани изводи за хората, без да съм ги опознал достатъчно добре. Признавам, че много пъти ми се е случвало да го правя и после да съжалявам. В тази връзка, една българска поговорка казва: „Капка катран, бъчва мед разваля“. Та, така е и с мен. Винаги ще се намери нещо, което да оцвети белите ми криле. Но с това да станат катранено черни – ще се боря докрай!

7.      Вярваш ли в свръхестественото?

Смятам, че малко или много, повечето от нас вярват в него, но по свой собствен начин. И тук нямам предвид тези, които изпадат в някакви странни крайности и биват отхвърлени заради тях от обществото. За някои свръхестественото се оприличава с Бог, за други със съществуването на ангели и демони, някои биха го описали като обикалящи земята на живите духове на мъртъвци и т.н. Много са хората, които осъзнавайки или не, описват свръхестественото с думата: „съдба“. Често пъти, като такова се определя всичко онова, на което просто не можем да намерим рационално обяснение. В контекста на казаното, мога да споделя за себе си, че вярвам в това, че има нещо (дали е Бог, ангел-хранител, съдба или друго – не зная), което бди над мен и прави всичко възможно, за да ме пази от злото, което иначе би ме сполетяло в определени ситуации, в които попадам.

8.      Тамара или Люси?

Тук отговорът е лесен – Люси! Нейният цялостен образ е одухотворен от реален човек, изиграл изключително важна роля в живота ми! Моята истинска „Люси“ е жената, която ме привдигна, когато бях стигнал психически и емоционално дъното, след като бракът ми се разпадна. Както се казва: „Тя ме видя тогава, когато бях невидим“ и разпали в мен истински пожар от емоции и чувства. Тя ме вдъхнови за нов живот, върна ме към писането на поезия и ми даде нужната сила, за да се устремя към мечтата си да напиша и издам своя първи роман.

9.      Ще има ли втора част на „Докоснат“?

Това е въпрос, на който не мога да ти дам точен отговор засега. 😊 Той зависи от цялостния интерес на читателите към самия роман, съответно и към съдбата на героите в него. На този етап, все още събирам отзиви и впечатления, като същевременно работя и по друг проект, който обаче е извън сюжетната линия на „Докоснат“. Колкото по-голям е читателският отзвук по вече издадения роман, толкова по-близо ще бъда и до възможността да ти дам конкретен отговор относно евентуалното негово продължение. 😉

10.   Какво четеш, когато не пишеш?

Книгите са различни, но стиловете едни и същи – фентъзи и хорър. Случвало се е да прочета и някои извън тях, като например: „Тетрадката“ и „С дъх на канела“, на Никълъс Спаркс. Преминал съм през някои от големите, световноизвестни фентъзи епоси – „Хари Потър“, на Дж. К. Роулинг; „Хобитът“ и „Властелинът на пръстените“, на Дж. Р. Р. Толкин; „Игрите на глада“, на Сюзан Колинс; „Игра на тронове“, на Дж. Р. Р. Мартин. Миналата година започнах грандиозната поредица: „Колелото на времето“ на Робърт Джордан, която се състои от цели четиринадесет романа. Поради ограниченото ми свободно време обаче, трудно напредвам с нея. 😊 А от прочетените книги на Стивън Кинг, мога да посоча доста.

11.   Стремиш ли се да подражаваш на любим автор?

Да се стремя – определено не. Смятам, че всеки автор трябва да изгради свой собствен стил, който да го прави уникален и различим за читателите. За себе си мога да кажа, че многото и различни по съдържание книги, които съм прочел, неминуемо оказват своето влияние върху начина, по който създавам образите на героите и ситуациите, в които попадат. И разбира се, върху начина, по който ги възпроизвеждам на белия лист хартия. Смея да твърдя, че именно това разнообразие от автори, всеки от които оставил своята неповторима черта в съзнанието ми, правят стила ми на писане „уникален“ за самия мен.

12.   Виждаш ли романа си като бъдещ филм и на кого би поверил главните роли?

Не съм мислил по този въпрос. Предполагам, че като автор бих се радвал труда ми да бъде екранизиран. Това ще ми даде възможност да добия представа как някой друг вижда, в своето въображение, случващото се в романа. По отношение на актьорския състав, със сигурност бих поверил главните роли на наши актьори. През последното десетилетие, българската киноиндустрия се разви изключително много. Бяха създадени редица филми с международни признания и награди. Защо на световна премиера да не излезе още един такъв. 😊

13.   Вярваш ли, че „Докоснат“ ще бъде успешен?

Зависи от коя страна гледаме на нещата. Някои определят успеха според броя продадени хартиени копия. Но аз лично смятам, че романът „Докоснат“ ще бъде успешен, ако читателите му успеят да вникнат под повърхността на събитията в него и видят скритият много по-дълбок смисъл, който е пряко свързан с живота на всеки един от нас. Битката на главния герой Сами е само преобраз на тази, която ние неспирно водим вътре в себе си. Решенията, които взимаме на него бойно поле, се превръщат в действия, които реализираме физически в заобикалящата ни среда. А те от своя страна, определят кои сме ние, както и в какъв свят искаме да живеем. Хубаво е да мечтаем той да бъде едно по-добро място за живот, но още по-хубаво би било, ако изберем ние лично да го превърнем в такова. Ключът към промяната е в ръцете на всеки един от нас.

"13 за късмет" с Кръстю Мушкаров

Снимка: Кръстю Мушкаров

Кръстю Мушкаров е един от най-интересните за мен съвременни български автори. Истински еднорог – представител на писателите интелектуалци; създател на изчезващия вид романтично фентъзи, в което детската наивност побеждава кървавия реализъм ала Мартин. Ако имаше повече писатели, които да създават светове и герои като тези на Кръстю, вероятно щях да чета повече книги от жанра.

 

  1.      Да очакваме ли нов дракон да се роди под перото ти в годината на дракона?
Имам идея за един интересен и забавен разказ на "драконова" тематика, надявам се да се получи добре.

  2.      Вярваш ли в съществуването на митологични създания?
Не, но това не ми пречи да си мечтая за срещи с тях. Смятам, че всеки има нужда от капчица вълшебна и необяснима загадъчност, която да придаде цвят на сивото му ежедневие.

3.      В какво митологично създание би се преобразил?
В дракон, разбира се. Мисля, че драконите са любимите ми вълшебни същества, защото съчетават в себе си два от най-древните човешки копнежа - огъня и свободния полет. Има нещо омайно и вдъхновяващо в това да се рееш над света, както и в силата да създаваш огън, колкото и унищожителен да е той...

4.      Кой ще победи в битка между змей и дракон?
Легендите за върколаците идват от германския фолклор ("върколак" буквално означава "човек-вълк"). Това е митично създание, което се превръща от човек във вълк и обратно. В славянския фолклор пък си имаме "змей", който може да се превръща от човек в дракон. Кой би победил в една битка между човек-дракон и истински дракон е много трудно да се каже, но предполагам, този, който е по-мотивиран да надделее, който по-непреодолимо иска да опази любимите си същества (разчитащи на помощта му).

5.      Обижда ли те, когато те наричат „детски писател“?
Не, това дори би ме поласкало, защото аз самият не смятам себе си за такъв. Истината е, че за деца се пише много по-трудно, отколкото за възрастни. Не е лесно да "опазиш детето в себе си", защото като деца имаме много по-буйно, живо и ярко въображение, което още не е "опитомено" и вкарано в калъп от ограниченията, рамките, правилата и предразсъдъците на света, в който живеем.

6.      Кои са любимите ти фентъзи и фантастика (филми и книги)?
Много са, но ще спомена например "Магьосникът от ЗемлеМория" на Урсула Ле Гуин, "Стената около света" на Теодор Когсуел, "Трудно е да бъдеш бог" и "Обитаемият остров" на братя Стругацки, "Непобедимият" на Станислав Лем, "Ланголиерите" на Стивън Кинг, "Хора като богове" на Сергей Снегов, филми като "Звездни войни", "Сърцето на дракона", "Ерагон", "Джон Картър", творбите на Петър Бобев, Тери Пратчет, Айзък Азимов, Артър Кларк, Хари Харисън и много, много други...

7.      За каква жена мечтае Кръстю – принцеса или вещица?
Силна, смела и решителна, способна да отстоява това, в което вярва. По-скоро - свободолюбива вещица, владееща магията и познаваща билките, отколкото капризна принцеса, която не може да се похвали с друго, освен с образцов етикет, изящни обноски и кралско потекло.

8.      Мислиш ли, че от книгите ти биха излезли сполучливи филми?
Винаги, когато описвам дадена сцена, се потапям в нея и си я представям като страничен наблюдател. Ако носех и камера със себе си със сигурност щях да заснема страхотни кадри. А дали от тях би се получил добър филм, само зрителите биха могли да кажат?

9.      Какво мислиш за развитието на изкуствения интелект?
Като всяка друга човешка технология, и тази е нож с две остриета. Може да бъде много полезен или много опасен, зависи как и за какво се използва. Смятам, че ролята му трябва да е на "интелектуален кран", който да се използва за решаване на скучни, повтарящи се и рутинни задачи, за да може да освобождава времето и ума на хората, а те да се занимават с изкуство. Той е много по-добър в намирането и съчетаването на вече известни идеи и похвати и лесно би могъл да обезсърчи хората и дори напълно да ги откаже да се занимават с писане, рисуване, композиране и т.н. Но не мисля, че някога би могъл да създаде нещо принципно ново, различно и оригинално, защото му липсва цел и способност за самооценка. За истинския творец процесът на създаването е по-важен от крайния резултат, а пътуването е по-интересно от пристигането. Освен това изкуственият интелект не би могъл да се въодушеви и вдъхнови от обратната връзка, която получава от доволните читатели, слушатели и зрители...

10.   Като човек, мразещ насилието, харесваш ли „Игра на тронове“ (все пак, има дракони вътре)?

Това, което видях, определено НЕ МИ хареса. Не е важно дали има дракони, а за какво се "използват" те в сюжета. Дали имат самосъзнание и "свободна воля", или са просто инструменти за плашене и убиване, не по-различни от големи, летящи и пламтящи копия и брадви.

11.   Какво мислиш за набиращите популярност фентъзита с български фолклорни елементи?

Определено им се радвам, защото нашият фолклор е много богат - както на вълшебни създания, така и на приказни сюжети. Преди време написах един разказ - "Закрилницата на гората", в който главната героиня е самодива. Но докато проучвах легендите и се опитвах да ги използвам и "опитомя", се натъкнах на неща, които не ми се връзваха и "спъваха" историята ми. Затова реших да си дам известна свобода в тълкуването на това, което ни е "известно" за самодивите и да го разширя със собствените си представи за тях.

Снимка: Милена Сърнева

12.   Доколко, според теб, рекламата определя успеха на даден автор или книга?

По принцип мразя рекламите, но истината е, че няма как читателят да хареса писател или творба, за чието съществуване дори не подозира. Колкото повече хора отделят от свободното си време и дадат шанс на дадена история и герои, толкова повече ще ги харесат. Ако само един процент от 100 милиона читатели харесат една книга, те пак ще са хиляди пъти повече от десетимата човека, които са прочели и до един са харесали друга. Така че, за съжаление, рекламата има ако не определящо, то поне много голямо значение за успеха на дадена книга.

13. Ще има ли някога край историята на Риналу и Алгира? 

В сегашния си вид историята им е повече или по-малко завършена. Но доколкото познавам умението на двамата (и главно на Алгира) да се забъркват в неприятности, приключенията им едва ли някога ще имат край. Само се надявам да допускат по-близо до себе си своя смирен битие-описател, без да го изядат или омагьосат...

Книгите на Кръстю Мушкаров може да изтеглите безплатно от сайта му. Съветвам ви да го направите. 👇💖  

Илюстрация: Кръстю Мушкаров

https://deadmagica.wordpress.com/Books/DragonsTears/?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTAAAR38AEl2eTwsnusMx-Nq1790RysaJ0QXE7iEylQHM00dcfS5zTbJU4PiRSA_aem_3mK74VdztPMfycsHKxBy7Q

 

Импровизирано за Вазов

България му беше драга, мила,

а днес за нея е немил -недраг

и в "тренда" ревностно да го отрича

се впусна не един глупак.

Единствено чрез словото обичал

родината, но без да е борец

с оръжие, той пак е равен с Бога -

по негово подобие творец.

"13 за късмет" с Георги Връбчев

Снимка: Стойо Геров

 Георги Връбчев се нареди сред любимите ми родни автори, след като прочетох сборника му с разкази „Акорди“. Обичам красотата в неговото писане, героите мечтатели, жаждата за приключения. Дори когато пише по теми, които са далечни от мен, четенето е истинско удоволствие. Радвам се, че точно за Джулая имам възможността да ви представя неговите късметлийски 13. 😊

1.      Знае ли Ерик за съществуването на „Ерик“? 😉

Отг.: Да, знае. J

2.      Да очакваме ли и „Джоуи“? 😉

Отг.: Вече има. Във втората от двете новели в първата ми книга – „Някъде…там…някъде”. Историята се казва „Странни магистрали”, посветена е на него.

3.      Владееш ли някои акорди?

Отг.: Писмено, с думи J Иначе сериозно – уча се да свиря на пиано, любител барабанист съм през целия си съзнателен живот, имам барабани и прадядото на бас китарите J, споменат в разказа „Рокендрол” – финалният от „Акорди” - тъмночервена „Кремона” с огромен гриф. На нея „подрънквам”, както е прието да се казва в музикалната теория. Шегувам се за последното, естествено.

4.      Истински ли са историите в „Акорди“?

Отг.: Има истински елементи, но няма история, която да съм взел директно от Живота и да съм я облякъл или маскирал J в думи.

5.      Каква роля би избрал за себе си в една рок група?

Отг.: Вокалист, басист или барабанист.

6.      Да очакваме ли песен на Manowar по твой текст?

Отг.: Мечтите ми със сигурност се простират до там, но не и реалността J

7.      В прозата или поезията се чувстваш по-уверен?

Отг.: Зависи от историята, зависи и от житейския момент, в който пиша. В началото на „Жените на другите” не бях сигурен дали ще се справя да поддържам свежестта на хумора и динамиката на повествованието, каквито бяха в началото. Оказа се, че ще успея J През последната половин година се занимавах предимно с поезия, поради стихосбирката ми „На Майка България” и от инерцията в момента все още тя ми е по-удобна J

8.      Има ли общо между Тони Кис и Жоро?

Отг.: И двамата гледаме на жените като на картина на изящна скулптура в музея на Живота  - цитирам по памет от книгата J. И аз като него по принцип съм весел и обичам да имам позитивна гледна точка и начин на възприемане на реалността. Обичам и морския бриз, обичам и да се забавлявам с приятели.

9.      Харесваш ли професията си на нотариус?

Отг.: Да.

10.  Нарушавал ли си някога закона? 😉

Отг.: Да. Карал съм с превишена скорост на моменти, за което съм си платил в буквалния смисъл на думата.

11.  Четат ли децата ти твоите книги?

Отг.: За сега не, тематиката на прозата още не е подходяща за тях. Знаят стихотворението „На Майка България”, познават историята на личностите, на които са посветени останалите стихотворения в стихосбирката. Обещал съм им детско – юношеска история, имам основа, записки и работно заглавие и се надявам да не пораснат прекалено много, докато ѝ дойде реда J

12.  Работиш ли по нов роман в момента?

Отг.: Да. Казва се „Рамо до рамо”.

13.  За кой герой от българската история би написал роман?

Отг.: За Кан Крум – опитвам се да намеря извори за законите му, защото това, което се знае е оскъдно, както и/или за Васил Левски.

"13 за късмет" с Ким Джаксън

Снимка: Ким Джаксън

В наши дни не смятам, че е задължително да си издал книга, за да си истински писател, стига да вълнуваш с творчеството си. В този смисъл Ким Джаксън (или Боряна) напълно заслужено може да бъде отнесена към съсловието. Историите в блога ѝ са трогателни и искрени, с което ме спечели като читател. Надявам се някой ден да видя прекрасните ѝ разкази в книжарниците и съм сигурна, че е само въпрос на време. 😊

1.      Различна ли е реалността на Ким Джаксън от тази на Боряна Христова?

За начало искам да кажа, че отговарям с голямо вълнение на въпросите. Питали са ме какво ли не, но тринадесет интересни въпроса накуп до сега не съм получавала. Ако сбъдна мечтата си да стана много четена авторка, да ми вземат безброй интервюта, обещавам да не забравя, че първа си ми обърнала внимание ти!

Зашемети ме още с първия въпрос! Краткият отговор е: да и не. А с дългата версия ще споделя, че Ким го възприемам като името на моята душа, а Боряна ми е дадено да ме представя в този живот, в земната реалност. Обичам си и двете имена, с които нося фамилиите на най-обичаните от мен мъже. В реалността на Ким има много повече радост, музика и фантазията се разгръща до безкрайност. Реалността на Боряна е осеяна с невероятни трудности и загуби, но и с още толкова щастливи моменти. Ким черпи сила и опит от преживелиците на Боряна и ги описва понякога в историите си. Сега си представям реакцията на хората: „Тя защо говори за себе си в трето лице?“

2.      В поезията или в прозата се чувстваш по-силна?

В шести клас, по зададено домашно, написах приказка за извънземни. Тогава получих най-големият комплимент в живота си, от учителката ми: „Имаш талант, моето момиче! Не спирай да пишеш!„ Явно не съм ѝ повярвала достатъчно, защото в късното ми юношество и младите години имах тетрадка в която си пишех стихове, но не ги показвах на никого. Може би на някоя и друга приятелка. На 19 години, спонтанно една вечер, вдъхновена от Майкъл, написах разказа "Самота". Години след това не се осмелявах да пиша истории, защото не вярвах, че мога да се справя с описанията. Четях велики автори и си мислех: “Какво си въобразявам аз?” Дойде 2020 година, света си даде почивка, спряха ми достъпа до Фейсбук за седмица и вдъхновението се настани трайно в живота ми. За проза и за поезия. Отплеснах се, но мисля, че се изразявам най-добре в проза.

3.      До каква степен историите ти са лични?

Нямам история, която да не усещам като лична. Независимо дали в основата ѝ е реална моя случка, мой сън или просто е плод на фантазията ми. Понякога разказвам истории, които са преживени от мои приятели или познати. Тях също ги усещам като лични, защото минават през моята реалност и ги споделям по мой начин.

4.      Мечтаеш ли си да издадеш книга?

Виждам се сега като десетгодишно дете, застанало до прозореца на детската си стая, наслаждаващо се на красива и любима гледка, завладяно от една мисъл: „Когато порасна искам да пиша книги!“ Моето сегашно аз мечтае за същото!

5.      Мислила ли си за заглавие на бъдещата ти книга?

И още как! За първата ми книга (осмеля ли се за първа, ще има и други след нея ) има няколко варианта, защото все още не знам дали ще е с разкази или ще е роман. Ако събера първо някои от разказите си в книга, то съм мислила заглавието да го даде един от разказите: “Неканени гости”. Първият ми роман пък със сигурност ще се казва “Дарбата на Даниел”. Базира се на един много ярък и интересен сън отпреди години, историята е започната, но Даниел трябва да ми я доразкаже. Ето, вече си споделям и тайните!

6.      Кога се влюби в Майкъл Джаксън?

Много любим въпрос! Историята за началото на любовта ми към Майкъл е дълга и вълнуваща, поне за мен. Ще се опитам да разкажа с няколко изречения, но повярвай ми, сложна задача е. През далечната 1988 година майка ми донесе касетки на световни изпълнители, от Сирия. Сред тях бяха на вече любимите ми A-ha и Мадона, но прослушвайки две от касетките с малко, чернокожо момче на обложките, бях тотално запленена. Превъртах на уокмена си отново и отново песните Ben, To Make My Father Proud и Farewell My Summer Love без да знам и дума на английски, но с наслада в душата. Така, че първо малкият Майкъл ме влюби с гласа си! По-късно, благодарение на приятелки, добивах някаква представа за големият Майкъл Джаксън (някой ден ще ти разкажа тези случки) и за първи път чух гласът му по телефона, с песните I Just Cant Stop Loving You и Dirty Diana. Плаках като малко дете, от силната емоция! И не, не ми се е обадил Майкъл, а приятелка ми го пусна, подготвяйки ме за прожекцията по кината на филма „Лунен пътешественик“ (Moonwalker). Отидохме с приятелка да гледаме филма, през февруари 1990-а, разпищяхме се още на първият кадър в който се появи Майкъл и... останалото е история. Най-важната история в моя живот.

7.      Писала ли си текст, който е бил предназначен за песен на Краля?

Сега ми се иска да бях написала подобен текст! През годините съм писала стихове, които са посветени на MJ, дори единият се нарича „Песен за Майкъл“, но не ми е хрумвало желанието да изпее песен с мой текст. Не съм си вярвала толкова, че да имам подобни мисли, а пък и английският ми не е на високо ниво.

8.      Как си представяш един твой ден с него?

През всичките тези години имах една много голяма мечта. Една от многобройните, свързани с Майкъл, но струваща ми се най-осъществима. Исках да се грижа за децата му, за да мога да му бъда истинска приятелка! В първите години фенство си мечтаех той да има деца, защото са ни голяма любов и на двамата. Когато се появиха все си се представях в ранчото „Невърленд“ как тичам по поляните с малчуганите и татко им. Така си представям един и много дни – в игри, смях и много разговори. И прослушване на някое и друго демо в студиото, хи-хи.

9.      Ще напишеш ли роман, чието действие се развива на Тенерифе?

Даваш ми много добра идея! Всъщност, от няколко години ми се върти една история в главата, в която главната героиня се озовава на съседния ни остров La Gomera. Той е по-малък и по-добър за замисъла. Кой знае, може да увековеча и Тенерифе в някой роман?

10.  Пишеш ли и на испански?

Не, за сега. Мисля си когато се реша да издам книга на български, и някое издателство да повярва в мен за тази цел, да я преведа на испански. Дали аз или професионален преводач, не знам, но искам да се случи. Бях намерила сайт, в който превеждах и споделях кратките си историйки на испански. Ако питаш дали мога да напиша нещо първо на този език, да, бих могла. Вярно, изразявам се по-лесно на български, и това е нормално, но мисля и на испански, така че не би ми било проблем.

11.  Вярваш ли в паранормалното?

Дали вярвам? Изживявала съм го. Сбъдват ми се много сънища. Случват се неща, които изричам и дори се плаша понякога от казаното. Усещала съм когато близък човек напуска този свят. Случващото се в разказа ми “Сенките” реално го изживяхме с приятели. Те го изживяха с мен, по-точно. Сега като се замисля, с мен не е скучно. /усмивка/

12.  Умееш ли да прощаваш като героите ти?

Мисля, че част от мисията ми в този живот е да се науча да прощавам. Не знам дали съм способна чак на такова благородство, като героите ми, но съм простила много неща, на много хора. На някои пък не съм и не мога да простя. Тежи ми, но душата ми не е готова. Най-трудно ми е, обаче, да простя на себе си. Не съм ангелче, никак дори, та има какво да ми се прощава. Колко пъти повторих думата “прощавам”?

13.  Любовта или приятелството би избрала?

Често животът ме е поставял пред такъв избор. За мен винаги приятелството е било на първо място. Независимо какво се случва, правила съм всичко възможно да запазя приятелството. Когато приятелка ми е “отнемала“ момче, когато аз съм избирала да бъда с някого, въпреки че приятелка го е обичала, винаги съм запазвала отношенията си и с двете страни. Получавало се е леко, естествено. Днес или утре, ако ми се наложи да избирам, убедена съм, че ще избера приятелството. То е по-трайно и искрено.

Знаех си, че няма да мога да дам кратки отговори. Надявам се някой да е прочел това своебразно интервю до края! А на теб, Райна, от сърце ти благодаря за възможността да споделя част от мислите и чувствата си! Въпросите са уникални, забавни и се заредих с положителна енергия докато пишех! Бъди вдъхновена!