Маловажното е много важно

„По-важен е блурбът на книгата, отколкото самата книга,

по-важна е снимката на автора върху корицата на книгата,

отколкото съдържанието ù, по-важно е авторът да влезе

 в някой многотиражен вестник или ТВ шоу,

отколкото това, което е написал”

Дубровка Угрешич

Съвременната масова книга е като съвременната масова жена – една кифла с красива визия, но без никакъв пълнеж. Важното е да изглежда добре и да е приятна на допир, така че да може да бъде показвана с гордост на приятелите. Какво като е леко тъпичка, нали е лъскава? Говоря за книгата, не за жената. Макар че нещата се припокриват. Колкото по-предизвикателна е тя (книгата), толкова повече се продава: цветът на корицата, заглавието, шрифта – тези неща са точно толкова важни, колкото гримът, прическата и облеклото на жената.

Книгоиздаването отдавна е станало по-скоро част от шоубизнеса, отколкото от културата; книгите не са произведения на изкуството, а продукт, който трябва да донесе печалба. С такава книга, попаднала в ръцете на читателя, той изживява само една мимолетна авантюра, тя е „книга за една нощ”, която го забавлява в момента, но която бива забравена веднага щом е свършил с нея. Защото насладата е предимно физическа, но не оставя траен отпечатък в съзнанието. Защото външният вид на книгата привлича, но съдържанието е това, в което читателят се влюбва.

И изобщо не смятам за пресилено да се говори за отношението с книгата като за любовна история. То е такова по своята същност – когато той (читателят) е влюбен, мисли за нея (книгата), дори когато я няма, а когато е при него, не иска да се откъсне и за един миг. И когато всичко приключи, когато сложи точката накрая, си спомня дълго след това за изживяното и му се иска да се върне при нея, за да изживее всичко отначало. За любовта ли говоря сега или за четенето? Няма разлика, едно и също е да се влюбиш в хубава жена (може и мъж, зависи от собствения ти пол или по-скоро от предпочитанията ти) и да се влюбиш в хубава книга.

Ако се чудиш как един повърхностен парцал все пак си пробива път до читателите, отговорът е следният: с връзки. Да, книгата в наши дни не разчита на собствените си (литературни) достойнства, а на своя баща, така де – автор, и в двата случая става дума за създател. Съвременният писател вече не е онзи стар, брадат отшелник, който страни от хората и иска те да го опознаят единствено през неговото творчество. Днешният писател е добре облечено конте със статут на секс символ; споделя с феновете си в социалните мрежи свои голи снимки, тагва се от всяка точка на света, така че да може да бъде открит от медиите и вманиачените тийнейджърки, които си купуват всяка негова книга преди да си купят спирала за екстремен обем на миглите и червено червило за по-сочни устни, с които биха могли да омаят своя идол.

Литературата се е превърнала в евтин бордей, (не) извинявайте за поредното вулгарно сравнение, но подобно на платената любов, и тук целта е да се получи лесна печалба, а накрая са ощетени и трите страни: авторът, който е проституирал, като е използвал таланта си не за това да създаде нещо стойностно, а за да създаде нещо, което да задоволи и най-долните читателски извратености, а читателят от своя страна е принизил себе си, като е платил за една „лека” книга, която не е насочена лично към него, която не иска с нищо да го обогати, а чисто и просто да донесе печалба на своя автор-сводник. И най-потърпевша от всичко това е книга, която бива разтваряна от всеки празноглавец, който иска единствено да се изфука, че я има, че е бил с нея, подмята я по автобуси и градинки, за да го видят с нея и да му завидят, а интелектуалците я заклеймяват с определения като „боза”, „боклук” или чисто и просто я наричат снисходително „комерс”. А вината на горката книга е единствено в това, че се е появила (случайно) заради едни греховни, сбъркани отношения между автор и читател в съвременния свят – единият, преследващ лесна слава и пари, а вторият – поддал се на желанието да опита от това, което е модерно, за да може да говори след това с вдъхновение за тази книга и за да си спечели престижа в очите на другите и собственото си уважение, че и той се е докоснал до голямото изкуство.

Нямате поща

Алекс се прибра от фитнеса към четири следобед. Изхлузи обувките си насред стаята, хвърли ароматните си чорапи на масата, точно в чинията, останала там след снощната късна вечеря – кюфтета по чирпански с рядък сос, после отиде до стария, продънен, пожълтял хладилник, от чиито шум ставаше ясно, че вътре има хеликоптер, който се готви всеки момент да излети, извади вратата, остави я встрани, взе си бира и просна мускулестото си тяло на дивана, като качи крака върху една камара с учебници, с които имаха навика да се излежават заедно. Включи телевизора с шоколадовото дистанционно, поръсено с пудра захар и започна да прещраква каналите – нищо интересно. Загледа се в един мач от Световното първенство за девойки до 17 години – САЩ и Германия играеха при нулево равенство. Алекс се въодушеви, какво като играеха момичета – спортът си е спорт, и дори запрати празното кенче от бира по телевизора, когато съдията не отсъди нарушение за Германия в близост до наказателното поле на противника. Докато псуваше, изведнъж се стресна – след час трябваше да вземе гаджето си от другия край на града и след това да го заведе на вечеря. Жалко, защото Алекс искаше просто да си остане вкъщи и да поиграе League of legends или може би World of Warcraft. Но нямаше начин – днес с Габи имаха годишнина – 3 месеца заедно, затова трябваше да се примири с романтичната вечеря.

Алекс стана от дивана, мощно изпусна въздух под налятане от стегнатия си задник, влезе в банята и си направи бърз душ. Погледна се в огледалото: „леле, бицепсът ми е станал по-голям от мозъка, а на корема вече имам повече плочки, отколкото има на централния площад!” Взе телефона, направи си селфи, качи снимката във Фейсбук, чувствайки се power, и гордо започна да регистрира лайк след лайк.

В същото време, в спретнат апартамент на другия край на града Габи нервничеше пред гардероба с вечния въпрос „какво да облека довечера”. Имаше цял ден на разположение, за да реши тази задача с по-висока степен на сложност от двоен интеграл, но така и не успя, защото първо имаше час при козметик, после - за маникюр в „Орлов нокът”, а накрая трябваше да отиде на фризьор. За нещастие обаче претърпя ужасен инцидент при маникюристката – вместо френски маникюр получи френска любов. Това преживяване много разстрои Габи и замъгли ясната представа за мода, която по принцип притежаваше. Сега, когато вече се поуспокои, Габи започна собственоръчно да си изправя косата, защото си пропусна часа при фризьорката. Започна един по един да подрежда изрусените си кичури пред огледалото, но заради неприятното преживяване по-рано днес, не беше в настроение за селфи от рода „преди и след”.

Точно в шест Алекс беше пред красивото панелно здание, в което живееше Габи. Блокът беше истинско произведение на съвременното изкуство, по което модерните художници рисуваха с телесни течности; беше като една книжка с илюстрации, в която стиховете за възхвала на ЦСКА бяха придружени от рисунки, дело на левскари. Ето това се казва феърплей. Но сградата не приличаше само на изложбен каталог, тя спокойно можеше да бъде одобрена от Министерството на образованието, младежта и науката за учебно помагало по анатомия в средното училище. Самият Леонардо Да Винчи би завидял на реалистичните изображения на човешки органи, намиращи се в долната част на корпуса на мъжките индивиди, много често поставени в „отвора на лицевата част на главата, който служи за поемане на храна, говорене и дишане” (български тълковен речник – б.а.), а в конкретния случай – за създаване на въздушно течение в областта, намираща се в централната част на човешкото тяло, с леко южно изложение.

Алекс звънна на звънеца. Показа се една готина мадама с тясна блузка – най-вероятно сестрата на Габи, която обясни, че Габи слиза след минутка. Докато чакаше, Алекс запали цигара... после втора... почеса се между краката... трета... изхвърли секрет от носа върху тротоара... цяла кутия... започна втора...а Габи не излизаше. Алекс започна леко да се изнервя. Реши да звънне по телефона. Габи не вдигна. Опита отново. Този път Габи затвори. Алекс се ядоса, но не си изпусна  нервите, изпусна само няколко люти македонски псувни и красива, бяла, плътна храчка, която се залепи на съседния тротоар.

След около час Алекс усети аромат на парфюм, после видя светлина, идваща от излъсканите обувки и лакът за коса, а накрая на входа се показа фината фигура на Габи, облечена в нежно розово. Алекс пристъпи напред и подаде на гаджето си поовехналия букет от лилави зюмбюли, които нашмули нагло от градинката пред блока.

– Заповядай, мило, за теб са! – изрече галантно с дрезгавия си глас Алекс.

– Ооо, котее, много са красиви! Обичам те, обичам те... – Габи лигаво се хвърли върху Алекс и двамата започнаха да си обменят червилото.

– Яка прическа! Така ме кефиш! Повече ти ходи от старата. – започна с комплимент Алекс.

– Ох, че си... нищо не забелязваш. – нацупи се Габи. – Прическата е същата, само че сега я изправих не с черна, а с бяла преса. Виж колко по-добре изглежда, нали?

–      Аха. Нали т`ва викам и аз.

–      Милооо, много те обичам... – Габи отново се хвърли да целува Алекс.

–      Ай стига сега. Довечера. Имаме резервация и ако не се замъкнем бързо, ще го духаме.

След петнайсет минути таксито спря пред един лъскав ресторант с пердета от мухи по прозорците и килим от хлебарки на пода. Алекс отвори вратата на Габи, за да слезе от таксито и двамата влязоха –  с дясната ръка Алекс държеше ръката на Габи, а в лявата – дръжката от вратата на жълтата кола, която ги докара дотук. Иначе тази вечер Алекс се държа изключително мило – придърпа стола на Габи, помогна за палтото, напълни чашата на Габи (и скута на Габи) с вино... направи всичко възможно да предразположи гаджето си и тази вечер най-после да преспят. Бяха се запознали преди повече от година в интернет, пишеха си денонощно по Вайбър и Фейсбук, пращаха си съобщения по телефона, дори веднъж Алекс изпрати на Габи истинско писмо по пощата, което пристигна чак след седмица, тъй като Габи живееше много далеч – чак в другия край на града. Накрая, след дълги увещания Габи събра смелост за среща лице в лице, въпреки опасенията, че на нея вместо Алекс ще дойде Цветанка Ризова. Страховете обаче останаха безпочвени и така Алекс и Габи ходеха вече три месеца, но Габи все още не можеше да се реши да направи тази важна крачка – да обича Алекс с тялото си. Не че нямаше опит в секса, напротив, но искаше първо да се увери, че с Алекс имат дълбоки чувства един към друг, искаше да излизат известно време, да се опознаят и чак тогава да правят любов. Алекс проявяваше разбиране и докато изчакваше да прави любов със собственото си гадже, правеше секс с чуждите.

След вечерята Алекс изпрати Габи до вкъщи.

–      Лека нощ мило. – Алекс предчувстваше, че и тази вечер няма да извади късмет или с други думи – оная работа от гащите. Габи дори не даде знак, че има готовност.

–      Лека нощ? Няма ли да ме изпратиш до вратата, страх ме е да се кача в тъмното.

–      Хубаво – Алекс се качи с Габи до вратата, въпреки че вече нищо не очакваше. – Лека нощ. – каза отново.

–      Лека нощ? А няма ли да влезеш и да ме завиеш? – палаво прошепна Габи в ухото на Алекс.Очите на Алекс светнаха. Най-после нещо обнадеждаващо. Влязоха. Но вместо покана за спалнята, Алекс получи покана за филм:

–      Мило, хайде да гледаме любимия ми филм. – лигаво се помоли Габи.

–      Ами...

–      Искам да гледам с теб любимия ми филм тази вечер – продължи да се глези Габи.

–      Пфф, ок, дано поне да е „Терминатор”. – Алекс вече изгуби всякаква надежда, че вечерта ще завърши в спалнята.

–      Неее, нее. Пак го забрави. За последен път ти го припомням – „Отнесени от вихъра”.

–      Ааа, сетих се, с една руса кака и един къдрав мухльо, дето си пращаха мейли сума ти време и накрая се видяха и се праснаха още на първата среща. – Алекс въздъхна, защото героят все пак беше дочакал момента, а тук нещата никак не вървяха към секс, а този намек беше последния отчаян опит да получи това, за което чакаше вече толкова дълго време.

– Неее... не е този. Това е „Имате поща”. И какво отношение имаш към изкуството само – как може да наречеш носител на Оскар „къдрав...” боже, даже не мога да го произнеса. Засрами се!

Алекс се засрами.

Накрая, след като преживя мъчението да изгледа последователно двете части на „Отнесени от вихъра”, Алекс най-после получи позволение да свали със силните си космати ръце дрехите на Габи и след минутка двамата вече бяха в леглото, където атлетичното, загоряло от слънцето тяло на Алекс мощно се притискаше в крехкото, гладко епилирано тяло на Габи.

...

–  ... а тя излезе такава кучка. – плачеше той пред своите приятели, с които всеки ден обикаляше моловете. – Подарих ù най-скопото ми...... а тя си поигра с него и повече не се обади... нито писа... нито пък отговори на съобщенията, които ù оставих във фейса... даже имейл ù писах... нищо. – той шумно се изсекна в копринената си кърпичка, след това избърса с нея зачервените си от плач очи.

–      Сърцето си ли ù даде? – опули очи един от приятелите.

–      Нее, още по-ценно – дадох ù... мъжеството си. –  той избухна в неутешим плач и дори промоцията на слънчеви очила не можа да го успокои.

В същото време, в една хладна бирария, тя пиеше вече трета бира, нищо че беше едва десет сутринта и че беше сама. Беше ù готино, защото пак беше свободна, нямаше го вече досадното гадже, с което загуби цели три месеца от живота си. Мислеше си как вече няма да получава по 50 съобщения на ден, как няма да вижда досадните обяснения в любов на стената си във Фейсбук, нито ще има обаждания за „добро утро”, „лека нощ” и „приятно къпане”. Извади телефона и започна да рови безцелно из Фейсбук – беше прелял от публикациите на бившето ù гадже, но най-впечатляваща беше песента Love hurts на „Назарет”, придружена от статус: „Жените са жестоки: колкото повече им даваш, толкова повече взимат; колкото повече ги обичаш, толкова повече те нараняват.”

„Мъжете са такива жени” – оригна се Алекс, докато отпиваше от бирата си. Тя беше толкова щастлива, че се отърва от тази напаст, от тази кифла, от този ревльо Габи, че си поръча още една бира, този път с порция уши и доволно замляска, а от устата ù се носеха парченца месо и букет от аромати – чесън, алкохол и цигари.

Джон Сноу се стопи – Калуньо е новият литературен секссимвол и модел за подражание

Ако искате да прочетете нещо, изпълнено със секс и насилие, тогава вашата книга е „Игра на тронове”, но ако вместо нея изберете „Калуня-каля”, ще получите не само бой и секс, а и философски размисъл за живота като бонус (вместо сръбска музика). Със своите скромни триста и няколко страници романът на Георги Божинов не може да се мери по обем с нашумялото фентъзи, затова пък не му отстъпва по отношение на история, драматизъм и колоритни герои (че даже и го превъзхожда).

Авторът не е посочил конкретен исторически период, в който се развива действието, но присъствието на каймакамина и на бея е ясен маркер за турско присъствие, а етническата принадлежност на героите локализира сюжета в Родопите. Главният герой – българо-мохамеданинът Калуньо е интересна смесица между Дон Жуан и Робин Худ, между обикновен човек и супер герой, между доброто и злото. Неслучайно дори произходът му не е чист – той е помак – от една страна, свързан кръвно с потиснатите и от друга – духовно с потисниците; чужд колкото на едните, толкова и на другите, защото е мюсюлманин сред българите и българин сред турците; той е различният, осъден цял живот да живее в противоречие със самия себе си и със света.

В началото на историята виждаме, че Калуньо в действителност е човек – и тялото, и душата му са уязвими, въпреки че заради своята нечовешка сила и начина, по който се справя всеки път с многократно превъзхождащия го числено враг – сам и с голи ръце, той е по-скоро хуманоид, на когото би завидял всеки екшън герой. Всичко, което иска е да живее в мир, на село, сред природата, да коси трева и да се отдава на плътски страсти. Постепенно той осъзнава, че за мира трябва да се пролее кръв и той се преобразява като в „Трансформърс”– от кротък селянин се превръща в кръвожаден войн, който убива безмилостно враговете и раздава справедливост. За да разбере накрая, по болезнен начин, че единственото, което носи щастие и удовлетворение на човека е любовта.

Трудно е да се определи дали Калуньо е положителен или отрицателен герой. Той ловко маневрира между нивата, където го чака неокосената трева, бойното поле, където го чака врага и леглото, където пък винаги го чака жена. Виждаме го като сладострастен женкар и жесток убиец, като човек, който в един момент се опиянява от своята власт – власт, която се опира на неговото богатството и на неговата сила, внушаваща страх. Но в същото време виждаме, че Калуньо е смел човек, отстояващ принципите си и борещ се за справедливост, и то не за себе си – той е заможен чорбаджия и живее богато, а за другите, за каурите, и подобно на вманиачен в каузата си психопат от трилърите на Дан Браун, той погубва всички, които по някакъв начин са нарушили установения от природата ред, който той връща чрез насилие и го налага отново чрез насилие – такъв, какъвто според неговите разбирания трябва да бъде редът. Но от страниците на книгата не изтича само обилно количество кръв и макар че главният герой води активен сексуален живот, половите сношения не са единственото му занимание. Калуньо показва, че може да използва и главата на раменете си и да размишлява философски както за дребните, така и за важните неща в живота, достигайки в един момент до извода, че те се препокриват.

В едно интервю Деян Енев определи „Калуня-каля” като „роман-шедьовър”, аз бих казала, че е „мега як роман”, а както изглежда, според читателите  е „мега як шедьовър”, тъй като откакто се завърна на пазара след 26 години в изгнание, неизменно присъства сред десетте най-продавани романа в месечната класация на „Хеликон”. Така че какъвто и въхваляващ епитет да му прикачим, няма да прекалим. И въпреки че критиците датират случката във времето – тя се развива през Априлското въстание и малко след това, историята може да бъде извадена от контекста и от времето, защото е универсална човешка история – може да се случи в Родопите, в далечна Австралия и дори на Луната; да се развие през последните години от турското робство, по време на Каменната ера или в далечното бъдеще, когато героите вероятно ще бъдат киборги. Романът е написан преди почти 30 години, за отдавна отминали времена, но хората изобщо не са се променили оттогава – те се обичат, любят се, прелюбодействат и страдат по изгубената любов и всъщност любовта е най-важната, най-открояващата се тема, любовта е тази непреходна сила, която крепи човека и в най-страшните дни и му носи радост, когато няма нищо радостно в света около него. Виждаме, че развратът не е запазена марка на „Дързост и красота” – в „Калуня-каля” се заплитат сложни любовни отношения и ако Форестър и Лоугън винаги са въвлечени в любовен триъгълник, то тук геометричната фигура е с пет ъгъла – Калуньо, първата му жена Гюла, любовницата му Костанда, която си има мъж, и двете деца, които той отглежда като свои – Нанко и Ленке. И въобще Калуньо се проявява като ненаситен любовник, който обича възрастовото и етническото разнообразие. Това, че той се люби с еднаква наслада и с помакинята, и с каракачанката, и с циганката и непреодолимото, мъчително желание да прегреши с невръстната българка, подсилва идеята, че за любовта няма граници – тя няма възраст, нито религия, нито цвят и в този контекст Калуньо в никакъв случай не може да бъде заклеймен като развратник, а напротив – той е човек, който се стреми към любов и красота.

„Калуня-каля” не е типичен български роман, не е тясно свързан с народа ни като други романи, описващи периода преди Освобождението, документалното е само основата, върху която увлекателно, с колоритен език Георги Божинов охудожествява и интерпретира фактите. В „Калуня-каля” зрелищните събития се редуват с моменти на пълно спокойствие, граничещи със скука, когато героят размишлява за постъпките си, за чувствата си, за света, в който живее, а после рязко се пренасяме в леглото с него, където го виждаме възбуден и разгорещен в компанията на някоя привлекателна жена. Когато свърших с прочита, след последната целувка и последното заровено в земята тяло, изпитах огромно желание да подаря тази книга. Да я подаря на известния режисьор Ридли Скот, защото тази книга заслужава да се превърне в епичен филм, а не се сещам кой друг би го направил по-добре от създателя на „Гладиатор” и „Робин Худ”. И не знам коя друга история би могла да свали от трона „Игра на тронове”, ако не историята на един смел и силен мъж, който убива не защото по природа е жесток, а защото, както самият той казва: „има страшни човеци на тоя свет, момче. Но срещу тях трябва да се изправят още по-страшни, за да ги довършат.”