Нямате поща

Алекс се прибра от фитнеса към четири следобед. Изхлузи обувките си насред стаята, хвърли ароматните си чорапи на масата, точно в чинията, останала там след снощната късна вечеря – кюфтета по чирпански с рядък сос, после отиде до стария, продънен, пожълтял хладилник, от чиито шум ставаше ясно, че вътре има хеликоптер, който се готви всеки момент да излети, извади вратата, остави я встрани, взе си бира и просна мускулестото си тяло на дивана, като качи крака върху една камара с учебници, с които имаха навика да се излежават заедно. Включи телевизора с шоколадовото дистанционно, поръсено с пудра захар и започна да прещраква каналите – нищо интересно. Загледа се в един мач от Световното първенство за девойки до 17 години – САЩ и Германия играеха при нулево равенство. Алекс се въодушеви, какво като играеха момичета – спортът си е спорт, и дори запрати празното кенче от бира по телевизора, когато съдията не отсъди нарушение за Германия в близост до наказателното поле на противника. Докато псуваше, изведнъж се стресна – след час трябваше да вземе гаджето си от другия край на града и след това да го заведе на вечеря. Жалко, защото Алекс искаше просто да си остане вкъщи и да поиграе League of legends или може би World of Warcraft. Но нямаше начин – днес с Габи имаха годишнина – 3 месеца заедно, затова трябваше да се примири с романтичната вечеря.

Алекс стана от дивана, мощно изпусна въздух под налятане от стегнатия си задник, влезе в банята и си направи бърз душ. Погледна се в огледалото: „леле, бицепсът ми е станал по-голям от мозъка, а на корема вече имам повече плочки, отколкото има на централния площад!” Взе телефона, направи си селфи, качи снимката във Фейсбук, чувствайки се power, и гордо започна да регистрира лайк след лайк.

В същото време, в спретнат апартамент на другия край на града Габи нервничеше пред гардероба с вечния въпрос „какво да облека довечера”. Имаше цял ден на разположение, за да реши тази задача с по-висока степен на сложност от двоен интеграл, но така и не успя, защото първо имаше час при козметик, после - за маникюр в „Орлов нокът”, а накрая трябваше да отиде на фризьор. За нещастие обаче претърпя ужасен инцидент при маникюристката – вместо френски маникюр получи френска любов. Това преживяване много разстрои Габи и замъгли ясната представа за мода, която по принцип притежаваше. Сега, когато вече се поуспокои, Габи започна собственоръчно да си изправя косата, защото си пропусна часа при фризьорката. Започна един по един да подрежда изрусените си кичури пред огледалото, но заради неприятното преживяване по-рано днес, не беше в настроение за селфи от рода „преди и след”.

Точно в шест Алекс беше пред красивото панелно здание, в което живееше Габи. Блокът беше истинско произведение на съвременното изкуство, по което модерните художници рисуваха с телесни течности; беше като една книжка с илюстрации, в която стиховете за възхвала на ЦСКА бяха придружени от рисунки, дело на левскари. Ето това се казва феърплей. Но сградата не приличаше само на изложбен каталог, тя спокойно можеше да бъде одобрена от Министерството на образованието, младежта и науката за учебно помагало по анатомия в средното училище. Самият Леонардо Да Винчи би завидял на реалистичните изображения на човешки органи, намиращи се в долната част на корпуса на мъжките индивиди, много често поставени в „отвора на лицевата част на главата, който служи за поемане на храна, говорене и дишане” (български тълковен речник – б.а.), а в конкретния случай – за създаване на въздушно течение в областта, намираща се в централната част на човешкото тяло, с леко южно изложение.

Алекс звънна на звънеца. Показа се една готина мадама с тясна блузка – най-вероятно сестрата на Габи, която обясни, че Габи слиза след минутка. Докато чакаше, Алекс запали цигара... после втора... почеса се между краката... трета... изхвърли секрет от носа върху тротоара... цяла кутия... започна втора...а Габи не излизаше. Алекс започна леко да се изнервя. Реши да звънне по телефона. Габи не вдигна. Опита отново. Този път Габи затвори. Алекс се ядоса, но не си изпусна  нервите, изпусна само няколко люти македонски псувни и красива, бяла, плътна храчка, която се залепи на съседния тротоар.

След около час Алекс усети аромат на парфюм, после видя светлина, идваща от излъсканите обувки и лакът за коса, а накрая на входа се показа фината фигура на Габи, облечена в нежно розово. Алекс пристъпи напред и подаде на гаджето си поовехналия букет от лилави зюмбюли, които нашмули нагло от градинката пред блока.

– Заповядай, мило, за теб са! – изрече галантно с дрезгавия си глас Алекс.

– Ооо, котее, много са красиви! Обичам те, обичам те... – Габи лигаво се хвърли върху Алекс и двамата започнаха да си обменят червилото.

– Яка прическа! Така ме кефиш! Повече ти ходи от старата. – започна с комплимент Алекс.

– Ох, че си... нищо не забелязваш. – нацупи се Габи. – Прическата е същата, само че сега я изправих не с черна, а с бяла преса. Виж колко по-добре изглежда, нали?

–      Аха. Нали т`ва викам и аз.

–      Милооо, много те обичам... – Габи отново се хвърли да целува Алекс.

–      Ай стига сега. Довечера. Имаме резервация и ако не се замъкнем бързо, ще го духаме.

След петнайсет минути таксито спря пред един лъскав ресторант с пердета от мухи по прозорците и килим от хлебарки на пода. Алекс отвори вратата на Габи, за да слезе от таксито и двамата влязоха –  с дясната ръка Алекс държеше ръката на Габи, а в лявата – дръжката от вратата на жълтата кола, която ги докара дотук. Иначе тази вечер Алекс се държа изключително мило – придърпа стола на Габи, помогна за палтото, напълни чашата на Габи (и скута на Габи) с вино... направи всичко възможно да предразположи гаджето си и тази вечер най-после да преспят. Бяха се запознали преди повече от година в интернет, пишеха си денонощно по Вайбър и Фейсбук, пращаха си съобщения по телефона, дори веднъж Алекс изпрати на Габи истинско писмо по пощата, което пристигна чак след седмица, тъй като Габи живееше много далеч – чак в другия край на града. Накрая, след дълги увещания Габи събра смелост за среща лице в лице, въпреки опасенията, че на нея вместо Алекс ще дойде Цветанка Ризова. Страховете обаче останаха безпочвени и така Алекс и Габи ходеха вече три месеца, но Габи все още не можеше да се реши да направи тази важна крачка – да обича Алекс с тялото си. Не че нямаше опит в секса, напротив, но искаше първо да се увери, че с Алекс имат дълбоки чувства един към друг, искаше да излизат известно време, да се опознаят и чак тогава да правят любов. Алекс проявяваше разбиране и докато изчакваше да прави любов със собственото си гадже, правеше секс с чуждите.

След вечерята Алекс изпрати Габи до вкъщи.

–      Лека нощ мило. – Алекс предчувстваше, че и тази вечер няма да извади късмет или с други думи – оная работа от гащите. Габи дори не даде знак, че има готовност.

–      Лека нощ? Няма ли да ме изпратиш до вратата, страх ме е да се кача в тъмното.

–      Хубаво – Алекс се качи с Габи до вратата, въпреки че вече нищо не очакваше. – Лека нощ. – каза отново.

–      Лека нощ? А няма ли да влезеш и да ме завиеш? – палаво прошепна Габи в ухото на Алекс.Очите на Алекс светнаха. Най-после нещо обнадеждаващо. Влязоха. Но вместо покана за спалнята, Алекс получи покана за филм:

–      Мило, хайде да гледаме любимия ми филм. – лигаво се помоли Габи.

–      Ами...

–      Искам да гледам с теб любимия ми филм тази вечер – продължи да се глези Габи.

–      Пфф, ок, дано поне да е „Терминатор”. – Алекс вече изгуби всякаква надежда, че вечерта ще завърши в спалнята.

–      Неее, нее. Пак го забрави. За последен път ти го припомням – „Отнесени от вихъра”.

–      Ааа, сетих се, с една руса кака и един къдрав мухльо, дето си пращаха мейли сума ти време и накрая се видяха и се праснаха още на първата среща. – Алекс въздъхна, защото героят все пак беше дочакал момента, а тук нещата никак не вървяха към секс, а този намек беше последния отчаян опит да получи това, за което чакаше вече толкова дълго време.

– Неее... не е този. Това е „Имате поща”. И какво отношение имаш към изкуството само – как може да наречеш носител на Оскар „къдрав...” боже, даже не мога да го произнеса. Засрами се!

Алекс се засрами.

Накрая, след като преживя мъчението да изгледа последователно двете части на „Отнесени от вихъра”, Алекс най-после получи позволение да свали със силните си космати ръце дрехите на Габи и след минутка двамата вече бяха в леглото, където атлетичното, загоряло от слънцето тяло на Алекс мощно се притискаше в крехкото, гладко епилирано тяло на Габи.

...

–  ... а тя излезе такава кучка. – плачеше той пред своите приятели, с които всеки ден обикаляше моловете. – Подарих ù най-скопото ми...... а тя си поигра с него и повече не се обади... нито писа... нито пък отговори на съобщенията, които ù оставих във фейса... даже имейл ù писах... нищо. – той шумно се изсекна в копринената си кърпичка, след това избърса с нея зачервените си от плач очи.

–      Сърцето си ли ù даде? – опули очи един от приятелите.

–      Нее, още по-ценно – дадох ù... мъжеството си. –  той избухна в неутешим плач и дори промоцията на слънчеви очила не можа да го успокои.

В същото време, в една хладна бирария, тя пиеше вече трета бира, нищо че беше едва десет сутринта и че беше сама. Беше ù готино, защото пак беше свободна, нямаше го вече досадното гадже, с което загуби цели три месеца от живота си. Мислеше си как вече няма да получава по 50 съобщения на ден, как няма да вижда досадните обяснения в любов на стената си във Фейсбук, нито ще има обаждания за „добро утро”, „лека нощ” и „приятно къпане”. Извади телефона и започна да рови безцелно из Фейсбук – беше прелял от публикациите на бившето ù гадже, но най-впечатляваща беше песента Love hurts на „Назарет”, придружена от статус: „Жените са жестоки: колкото повече им даваш, толкова повече взимат; колкото повече ги обичаш, толкова повече те нараняват.”

„Мъжете са такива жени” – оригна се Алекс, докато отпиваше от бирата си. Тя беше толкова щастлива, че се отърва от тази напаст, от тази кифла, от този ревльо Габи, че си поръча още една бира, този път с порция уши и доволно замляска, а от устата ù се носеха парченца месо и букет от аромати – чесън, алкохол и цигари.