За кого бие звънецът

По улицата върви траурно шествие от ученици, понесли букети цветя за своите учители, отдавна погребани от обществото под калта на презрението, неразбирането, завистта и  унижението, а метален звън се носи из целия град, призоваващ към училищния двор, където се извършва тъжната церемония, с която се слага началото на новата учебна година. Бог да прости българския учител, защото пак е 15. септември.

Малко пресилих с това романтично начало. Всъщност отдавна вече няма нито шествия към училище, нито пък цветя за учителите. Истината е, че в много училища класните стаи пустеят и най-страшното е, че това не е само на първия учебен ден, а през цялата учебна година. Но кое пък му е плашещото, като се замисля? Така или иначе в училище никой не учи децата как да се справят в реалния живот. Учителите дискриминират неотменимото ученическо право на невежество и откровена простотия и ги занимават с ненужни и безполезни неща. На кого ще потрябват формулите от математиката, химичните уравнения, физичните закони и на кого ще се наложи в реалния живот да анализира творчеството на който и да е писател? Вероятно на никого. Затова тези предмети могат спокойно да бъдат заменени с по-прости, практически занимания, с които със сигурност учениците ще се сблъскат в живота. Например скоростно пиене на литър водка, вместо скучните часове по литература, защото най-силните аргументи се вадят на маса с бутилка, а не от книгите. Мога да дам още много подобни предложения, но се страхувам, че някой служител от Просветното министерство ще прочете гениалните ми размисли, ще ги одобри и от следващата година ще влезе в сила нов, безумен учебен план.

Че човек излиза напълно неподготвен от училище за живота, спор няма. Но така или иначе всеки има вроден инстинкт за оцеляване и усет как да се справя в различните ситуации, затова няма нужда сървайвърството да се преподава в училище. Пък и е доста животинско и примитивно, не мислите ли? Все ми се иска да вярвам, че човечеството е достигнало етапа от развитието си, в който може да предостави на училището по-важни задачи – да възпита културата на подрастващото поколение и да го накара да разсъждава самостоятелно, например. Вярно е, че и ролята на семейството е много важна. За съжаление обаче не всяко дете може да разчита на добро семейство, в което, освен парите, се ценят знанието и морала и в което се възпитават „рицарски” качества. Не във всяко семейство се говори за изкуство и се коментират възвишени теми, така че как едно дете, израснало в среда, в която културните мероприятия се свеждат до посещения на кръчмата в петък вечер, ще изпита потребност от хубава книга, красива картина и класическа музика? Естествено, може да се окаже, че то наистина няма такава потребност, но поне ще е имало шанса да опита и да каже „не ми хареса”, след което може да продължи да опитва ракията на баща си.

Учителите не могат да заместят родителите и никой не трябва да изисква това от тях. Нашето общество обаче не само го изисква, то очаква нереални резултати, без по никакъв начин да съдейства на учителите. На всичкото отгоре обществото дори им пречи  да вършат работата си. И най-малката пречка в случая са учениците, които или изобщо не влизат в часове, или се държат като създания от джунглата, когато благоволят все пак да удостоят с присъствието си класната стая. Родителите са може би най-голямото препятствие пред учителската работа, защото са свикнали за неуспехите на своите мързеливи (и глупави) деца да обвиняват „некомпетентните” и „заядливи” учители. Или просто така предпочитат да мислят. До голяма степен затова имат вина и мошениците от „Заедно в час”. Симпатични млади хора, участвали в програмата, споделят как са влезли в училище, без никакъв опит, и само за една година са постигнали по-добри резултати от колегите си с дългогодишен стаж. „Заедно в час” е една манипулираща общественото мнение инициатива, която трябва да бъде разобличена и спряна. Защото целта ù изобщо не е да върне уважението към учителя, да образова децата и  тем подобни фантасмагории. Трябва да е ясно на всички, че подбудите на повечето участници са чисто икономически и те с нищо не преъзхождат обикновените преподаватели, завършили образованието си в университет. За да станеш част от тази програма, не е нужно нито да ти пука за учениците, нито да имаш реална представа в какво състояние се намира образованието в момента. Напротив, последното даже ще ти попречи, защото ще отговориш истината в предварителната анкета и няма да те допуснат до класната стая. За да те одобрят и да разпознаят в теб бъдещ ментор, трябва единствено да  умееш да лъжеш и да разказваш сладки приказки за това как само с желание и вяра (трудът не е задължителен) можеш да вкараш в „Харвард” двойкаджията на класа. Само че тези симпатични млади разказвачи на приказки –  наивни будали, които сами вярват на думите си или пък изпечени лъжци, от които биха излезли отлични адвокати на дявола, не ходят при двойкаджиите, защото имат право да си изберат къде да преподават и да се насочат към елитните училища. Едва ли резултатите им щяха да са толкова впечатляващи в някое китно малко селце, в което българският език не е роден на по-голямата част от учениците. Ясно е, че когато те направят треньор на Барселона, дори самият ти да не си чак толкова добър, шансовете ти за успех са хилядократно по-големи, отколкото ако отидеш в „Спортист” Голям Чардак. Само че хората, които не са пряко свързани със сферата на образованието, са склонни да повярват на тези врели-некипели, които говорят младите ментори, така както феновете на Интер вярват вече пет сезона, че проблемът идва от слабите треньори, а не от некадърните футболисти. Затова е напълно естествено една красива икономистка, да речем, която зарязва кариерата си не защото пазарът на труда предлага прекалено много икономисти (?) (вероятно по-добри от нея), а за да постъпи на работа в училище и да вземе в свои ръце възпитанието и образованието на следващото поколение (както и стартовата заплата, която е по-висока от заплатата на един квалифициран учител), да успее да убеди хората, че проблемът наистина е в „треньора”, а не в „играчите”. И когато учителите поискат нормални работни условия и възнаграждение, цялото общество им се нахвърля, готово да ги линчува, защото те само знаят да искат, без да вършат нищо полезно. Накрая, да не забравя да спомена, че цялата тази  идиотщина в българското училище се осъществява с любезното съдействие на Министерството на образованието. Защото за тези, които са във властта, качественото образование е опасно.

Дали е дело на изключително хитри хора, които умишлено саботират просвещението на децата ни, или пък е сътворена от малоумници, които не знаят какво правят, не мога да съм сигурна кое от двете твърдения е вярно, но е факт, че в момента действа една глупава и порочна система още от началния курс, която продължава да става все по-скапана и по-скапана, като не подминава висшето образование. Не знам доколко е известно, че учениците от 1. до 4. клас не могат да повтарят годината. И още оттук идват проблемите. Защото, от една страна, каква мотивация ще има едно дете да учи, ако знае, че дори да не може да чете и да пише, то ще премине в следващия клас. Тук децата нямат вина, защото са все още прекалено малки, за да разберат колко вредна е тази практика за самите тях. Родителите, от друга страна, не желаят да се занимават с децата си, когато те видимо имат затруднения в училище, защото смятат, че щом учителите получават толкова много пари за малкото работа, която вършат, поне трябва да я вършат добре. Обаче как един учител да има мотивацията да работи, след като знае, че няма право да оставя неграмотните мързеланковци на изпит, да се кара на калпазаните, които не внимават в час и пречат на всички останали и изобщо, как да работи, когато няма никакви права? Друг е въпросът, че със сигурност има и такива учители, които наистина не полагат усилия да помогнат на изоставащите ученици. Но със или без усилия от тяхна страна – резултатът е същия – деца, които не могат да четат, да пишат и да смятат, преминават в следващата образователна степен. И тук става още по-страшно. Как може учителят в пети клас да научи децата да решават задачи с дроби, след като колегата в началния курс е свършил немърливо работата си, по една или друга причина? Как да ги научи да пишат съчинения, след като те изобщо не могат да пишат? Решенията са две – или трябва да се върне към таблицата за умножение, кукичките и чингелчетата и след това да надгражда, като междувременно вече половината срок е изминал, или да започне направо да гради, но върху нестабилни и направо липсващи знания. И двете решения в случая са грешни. В горните курсове е по-лесно. Там вече се води борба за всеки ученик, особено в малките населени места, защото от броя на учениците зависят сформирането на паралелките и размерът на учителските заплати. Тези т. нар. „делегирани бюджети” доведоха до абсурда учителите, отново най-вече в дълбоката провинция, да обикалят околията в търсене на ученици, за  да успеят да запазят работното си място и да ги молят (да, „молят” е думата) да се запишат в училище, сякаш не учителят е нужен на ученика, а обратното. Ситуацията не е просто унизителна за учителите, тя е толкова ненормална, че ние – всички граждани на тази страна, трябва да бъдем освидетелствани от психиатър, защото заради нашите болестноизкривени представи българското образование виси обесено с главата надолу.

И тъй като всичко в училище зависи от учениците, те се превърнаха в терористи, които могат да изнудват учителите за оценки, защото, ако не получат това, което искат, просто ще се преместят да „учат” другаде и така инатящият се даскал ще загуби работата си. Затова учителите са принудени да подсказват на матури или, ако не това, то поне да оставят преписвачите на спокойствие да се вживяват в ролята на Паисий. Недай боже да се разминат резултатите от външното оценяване и годишната оценка на някой ученик, и се почва с едни писмени показания, каквито не се е налагало да дава дори на заловен от Гестапо съветски шпионин. Тройки се пишат за присъствие, за добро поведение – може да се изкара даже отличен. Няма смисъл от поправителни изпити – така или иначе ученикът трябва да ги вземе, за да спаси класа си от разпадане.   Отсъствията в дневника докарват до ужас единствено класните ръководители, защото наказанието е за учителя, който не може да накара учениците да идват на училище, а не за мърляча, който хайманосва по улиците по цял ден. Учениците знаят, че не могат да бъдат изгонени, забележката в бележника не ги стряска (за разлика от стихчето за плесничката), така че всеки учител би предпочел изобщо да не пише отсъствия. И така, всяка двойка и всяко отсъствие, които учителят нанася, всъщност не са наказание за учениците, а за самия него.

Затова, учителю, не питай за кого бие камбаната... прощавай, звънецът. Той бие за теб.