вторник, 26 януари 2016 г.

Пол Нюман



Да пиша за най-най-най-любимия ми актьор, и то точно в годината, когато той трябваше да навърши 90 – това занимание щеше да ми бъде много приятно, ако не ме беше страх. Ами да, точно така – страхът е единственото чувство, което изпитвам в този момент. Защото ако не напиша нещо безупречно, това за мен ще означава, че съм се подиграла с един човек, на когото се възхищавам изключително много.
Първият ми проблем се появява още с избора на заглавие. Размишлявам върху хиляди варианти, но всички ми се струват прекалено банални и така ги отхвърлям един по един, за да остане накрая най-баналното заглавие, което можа да роди фантазията ми. Наистина не проявих никакво въображение при озаглавяването на този текст, но след като опитах безкраен брой комбинации от думи осъзнах, че най-хубавото словосъчетание, с което мога да опиша Пол Нюман, е самото му име. Иска ми се да измисля нов език, за да мога да говоря за него без досадни клишета, за да не омаловажавам величието му с обикновени прилагателни, които вече са използвани за някой друг. Искам да кажа неща, които никой преди мен не е казвал и те да са най-хубавите, най-точните и най-ефектно произнесените досега. Но ако наистина си създам за случая нова езикова система, ще остана неразбрана и така няма да постигна целта си. Затова все пак ще се придържам към установените изразни средства, колкото и изтъркани да са те, като ще вложа цялото си старание да създам портрета на този велик актьор и човек, такъв какъвто го виждам и усещам, за да го видите през моите очи и да усетите обичта ми към него чрез собствените си сърца.
Леко нацупени устни, по които винаги прибягва една незабележима усмивка, многозначително повдигната лява вежда и прозрачносини очи в съчетание с елегантна фигура и характерен дрезгав глас – Пол Нюман е единственият, за когото словосъчетанието „красив мъж” не звучи нелепо. Той притежава най-изящно изписаното лице, което някога се е появявало на екрана, но това по никакъв начин не прави по-малко мъжествена неговата горда осанка. Съвършената визия обаче едва ли би била достатъчна да превърне красавеца, в чиите вени тече славянска кръв (майка му е словачка, а баща му – евреин, от когото наследява търговския си нюх) в една от най-големите кинозвезди на всички времена, ако не беше божественият му талант.
Пол Нюман започва да учи актьорско майсторство в Йейл, а след това посещава школата на Лий Страсбърг, където с него работи и Елиа Казан. Изглежда буйният младеж най-после е открил своето истинско призвание, след като вече е изключван от няколко университета заради лошо поведение. Актьорската му кариера започва на сцената на „Бродуей”. За първи път се снима в киното през 1954 година в неуспешния филм на Виктор Савил „Сребърният потир”. Големият му пробив идва две години по-късно, когато Робърт Уайз го кани да замести трагично загиналия Джеймс Дийн в  „Там горе някой ме обича”. Биографичната драма разказва историята на Роки Грациано, който от разглезен хлапак се превръща в легендарен боксьор, а за тази роля Пол Нюман печели и първата си награда като актьор.
През следващата година той отново получава отличие, този път за участието си в „Дългото горещо лято”. Освен журито в Кан, младият актьор успява да  впечатли и режисьора Мартин Рит, който през следващите години заснема още два филма с негово участие – „Хъд” (1963) и „Той се казваше Омбре” (1967).
Една от най-запомнящите се роли на Пол Нюман е тази на Брик Полит в екранизацията по пиесата на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив” (1958). Неговият герой е пияница със сложен характер, чийто чар и мъжкарско поведение пленяват както зрителите, така и главната героиня (в ролята Елизабет Тейлър). Нюман успява убедително да се превъплати в образа на кипящия от емоции Брик, в очите му се отразява цялата тази буря от чувста (за щастие филмът е цветен и това допълнително допринася за ефекта от пронизващия му поглед), а всеки негов жест излъчва елегантност и класа. Двамата с Елизабет Тейлър са може би най-красивата екранна двойка в историята на киното, което се дължи на тяхната обаятелност и първокласна актьорска игра. И ако до този момент е имало някой в Холивуд, който да смята, че новоизгряващият актьор залага единствено на външността си, след това негово изпълнение със сигурност не е останало съмнение, че природата го е надарила с красота и талант в еднаква степен.
През същата тази 1958 година Пол Нюман играе и в първия си уестърн – „Несръчният бандит”, където изпълнява ролята на Били Хлапето. През 1963 година се снима в „Хъд” на Мартин Рит – филм, който представя съвременния каубой. Героят му е заядлив скандалджия, безкрупулен, арогантет, вулгарен грубиянин с огромно его, който на моменти отблъсква с поведението си, а Пол Нюман е великолепен дори в тази негативна светлина.
Участието му в екранизации за дивия запад допълват „Той се казваше Омбре” (1967) и „Бъфало Бил и индианците” (1976) – филми, в които е засегната темата за коренното население на САЩ. Отново под режисурата на Мартин Рит, в „Той се казваше Омбре” Нюман влиза в ролята на Джон Ръсел – бял мъж, отгледан от индианци. За разлика от комедийните уестърни, в които се снима по-късно, тук изгражда един хладен, лишен от емоции образ. Героят му остава статичен и хладнокръвен в ситуации, които не го засягат лично, но с напредването на действието претърпява развитие и накрая спасява пленената жена, като за тази си постъпка заплаща с живота си. Пол Нюман изиграва финалната сцена гениално –  той върви с уверена крачка към своята гибел, а лицето му остава каменно, езикът на тялото не издава никакви вълнения. Смъртта му е красива, защото той загива като герой – изправя се срещу врага, за да спаси непозната жена, когато дори собственият ù съпруг няма куража да го направи. За разлика от изпълнението му в „Котка върху горещ ламаринен поглед”, където можем да разгадаем душевността на Брик Полит без никакво усилие, тук Пол Нюман не ни позволява да се докоснем дори мъничко до вътрешния свят на героя му Джон Ръсел. Това преобразяване в типажи, които нямат нищо общо помежду си, е доказателство за неговите неограничени възможности като актьор.
През 1969 година, след като вече е играл Били Хлапето, поверява ръката си и на друг известен стрелец и престъпник от Дивия Запад – Буч Касиди в „Буч Касиди и Сънданс Кид” на Джордж Рой Хил. В този забавен филм Нюман изгражда образа на безгрижен банков обирджия, който се наслаждава на живота, приема го като приключение и нищо не е в състояние да помрачи доброто му настроение. В тази лента той поднася поредната изненада – разкрива своя комедиен талант и вроденото си чувство за хумор. Незабравима е сцената, когато Буч, на фона на весела песничка, изпълнява акробатични номера върху старо колело, като по този начин се опитва да впечатли момичето на своя приятел Сънданс. Целувката, която изпраща на ядосаната крава след сблъсъка с оградата е толкова непринудена, че няма как да не предизвика смях, а лъчезарната усмивка, която не слиза от лицето му, го прави още по-убедителен. Очевидно Пол Нюман може да бъде любимец на жените не само като трагичен герой, а и като непохватен и глупават разбойник.
Присъствието на Робърд Редфорд  в този филм допринася съществено за начина, по който „стои” на екрана героят на Пол Нюман. Сънданс Кид е пълен антипод на вятърничавия Касиди – той е мрачен, мълчалив и трезвомислещ. Именно този сблъсък на различните характери придава очарование на цялата атмосфера. Финалната сцена е толкова умилителна и симпатична, че не бих могла никога да я забравя: двамата главни герои лежат ранени в изоставена колиба и водят спор за това кой е виновен за положението, в което се намират, а междувременно, докато сипе обвинения по адрес на безотговорния и неразумен Буч, Сънданс Кид грижовно превързва простреляната му ръка. Мила и сладка картинка, която предизвиква едновременно смях и съчувствие към тези симпатични нарушители на закона.
Пол Нюман се е снимал с повечето холивудски звезди, сред които се открояват имената на Джийн Хекман, Том Крус, Том Ханкс, Брус Уилис, но най-добре си партнира с Робърд Редфорд. Очевидно режисьорът  Джордж Рой Хил е на същото мнение, защото през 1973 година тримата се срещат отново в „Ужилването”, където Нюман се справя блестящо с поредната роля на престъпник. Героят му Хенри Гондорф е ментор на младия Джони, който все още прохожда в занаята с измамите. С много чувство за хумор той се превъплащава в образа на безочливия крадец с поведение, което далеч не е пример за подражание. Тънките мустачки, които му стоят някак странно, му придават почти комичен вид. Макар че изглежда и говори смешно през повечето време, самият Нюман е изключително сериозен и това е доказателство за неговия голям професионализъм. За убедителното изпълнение на роли като тази може би му помага собственото му минало на хулиган, който не веднъж е нарушавал правилата в университета и в отбора по американски футбол.
Въпреки че е толкова добър комик, все пак неговата голяма сила е в драматичните изпълнения. В „Мошеникът” (1961) Нюман за първи път играе ролята, която 26 години по-късно ще му донесе най-важната и най-дълго чакана награда – „Оскар”. Бързия Еди е талантлив играч на билярд, наивен и емоционално нестабилен младеж, уязвим и податлив на манипулации. Не бих казала, че „Мошеникът” е сред любимите ми филми с негово участие, но пък ирата му е великолепна, както винаги.
Срещаме се отново с Бързия Еди през 1986 година, благодарение на  Мартин Скорсезе. Героят сега е по-зрял и улегнал (както и самият актьор), станал е по-прагматичен и... вече не играе билярд. Изпълнението на Нюман е пестеливо откъм емоции, за разлика от по-старата лента, и така зрителят вижда колко много се е променил Еди през годините. Само любимото уиски J.T.S. Brown и неизменният му чар са си същите като едно време.
Странен е фактът, че Академията номинира Пол Нюман за „Оскар” цели 10 пъти, но му присъжда наградата само веднъж, чак през 1987 година именно за ролята на Бързия Еди в „Цветът на парите”, която в никакъв случай не е най-запомнящата се в кариерата му.  Най-съвършеното му изпълнение остава недооценено от Академията, след като през 1968 статуетката отива при Род Стайгър за филма „Среднощна жега”.
Непокорният Люк – това е образът, който се появява спонтанно в съзнанието ми всеки път, когато се сетя за Пол Нюман. Героят от едноименния филм е невъзможен за пресъздаване, защото не подлежи на типологизиране. Люк съчетава в себе си качествата на всички герои, които актьорът е играл в кариерата си – той е емоционалнен като Брик Полит, но и  непукист като Джон Ръсел, а за още повече колорит е и шегобиец като Буч Касиди („Той се казваше Омбре” и „Буч Касиди и Сънданс Кид” не са заснети по това време). Комични ситуации се сменят с драматични и тежки сцени, но нито за миг Пол Нюман не губи най-важната черта в характера на своя герой – неговото упорство, граничещо с твърдоглавие и даже чист инат – той отказва да се подчинява, въпреки че това негово поведение никога не остава ненаказано. Люк е човек, който винаги си поставя налудничави цели извън границите на човешките възможности, сякаш сам търси провала. Той се бие с очевидно по-силния от него Драглайн и въпреки, че знае, че не може да го победи, продължава да се изправя всеки път, за да получи нов, още по-силен удар. Обзалага се, че ще изяде 50 яйца и самият той остава изненадан, когато успява. Продължава да бяга от затвора отново и отново, макар да знае отлично как завършва всеки път тази дързост. Пол Нюман безупречно улавя и пресъздава решителността и хладнокръвието на героя, като същевременно успява да разкрие неговата чувствителност. Непокорният Люк е може би най-сложният образ в киното, интересен със своята богата душевност, но и труден за интерпретация. А Пол Нюман се справя безпогрешно, сякаш без никакво усилие. Това, което той прави като актьор в този филм, е съизмеримо с изяждането на 50 яйца. Филмовата Академия обаче преценява, че не е бил достатъчно добър, за да получи „Оскар” и по този начин извършва едно от най-големите престъпления в историята на киното.
Пол Нюман е от онези актьори, които само с присъствието си вдигат класата на филмите, в които участват. В „Писмо в бутилка” (1999) той играе второстепенна роля – бащата на главния герой (Кевин Костнър). За разлика от повечето филми с негово участие, тук героят му не се отличава с ярка индивидуалност – той е просто един симпатичен старец, който обича сина си и желае неговото щастие. Пол Нюман изгражда един почти безличен образ, като оставя зрителя да се съсредоточи върху сюжета и любовната история между Робин Райт Пен и Кевин Костнър. Никакъв егоцентризъм и желание да „засенчи” останалите актьори – поведение, присъщо само на великите хора. Една от малкото сцени, в които неговият герой попада в центъра на вниманието, остава незабравима заради начина, по който стария Додж съобщава по телефона за смъртта на сина си Гарет с равен глас, който не трепва, въпреки огромната болка, която изпитва в този момент.
Със същия този басов глас старият шампион Хъдзън Хорнет издава присъдата на наперения младок МакКуин Светкавицата в анимацията на „Дисни” „Колите” (2006), която е един от последните му проекти. В тази роля има и биографичен характер – Пол Нюман е известнен със страстта си към ралитата, освен това е бил не лош автомобилен състезател.
Самият актьор е не по-малко интересна личност от героите, в които се превъплъщава. Като млад се увлича по спорта и известно време играе американски футбол – странен избор предвид неговата „скромна” физика. Искал да стане летец, но когато служи в армията през Втората Световна война, му откриват далтонизъм и така се разделя с тази своя мечта.  Занимава се с политическа и обществена дейност. Заради демократските си убеждения е бил обявен за враг на президента Никсън. През 1970 година участва в първата демонстрация по случай Денят на Земята, която се провежда в Манхатън на 22 април. Има собствена компания за храни – Newman`s Own, приходите от която дарява за различни благотворителни каузи. Никога няма да забравя едно негово интервю, в което споделя мнението си относно гейовете, защото то е толкова разумно, логично и дяволски правилно, че неволно го цитирам винаги, когато се дискутира темата. Ето какво казва Пол Нюман: „Човешките същества имат толкова качества. Когато свърша прегледа на всичко, от което наистина се възхищавам при даден човек, онова, което той прави с интимните си части се оказва толкова назад в списъка, че няма никакво значение.”[1]
Финалните надписи наближават,  т.е. заключителните изречения, а аз така и не споменах кои всъщност са значимите филми в кариерата му, просто защото един филм не може да бъде незначителен, щом е с участието на Пол Нюман. Освен това почти не казах нищо за наградите, които е спечелил в своята богата кариера. Дано заради това някой не остане с впечатлението, че той няма такива, напротив. Само че не наградите правят един актьор обичан от хората, а ролите, с които ги е развълнувал. Затова го представих не чрез „Оскар”, „Еми” и „Златен глобус”, а чрез Непокорният Люк, Брик Полит и Буч Касиди. Казано накратко – май не успях да „нарисувам” истински портрет. Вместо това надрасках само груби щрихи, които дават най-бегла представа за това, което представлява Пол Нюман като актьор и като личност. Мислех си, че ще бъде лесно, защото пред себе си имах съвършения модел. Но сгреших. Лесно щеше да бъде, ако обектът имаше някакъв недостатък, на който да наблегна. В този случай, дори да сгрешах за останалата част, дефектът, който щях да открия и да извадя на показ, щеше да направи изображението разпознаваемо и близко до реалността.  Но когато насреща ми стои някой толкова идеален, осъзнавам, че нито човешката ръка, нито думите могат точно да пресъздадат перфектните линии и накрая образът върху хартията винаги ще е по-грозен от действителния, което означава провал.
И накрая, когато се очаква да отговоря на въпроса в какво всъщност се изразява приносът на Пол Нюман към киното и доколко той e значим наистина за изкуството и човечеството, аз няма да го направя, защото това означава да се позова на суха статистика и претенциозни анализи. Вместо това ще дам за пример красноречивия начин, по който го оценява публиката – актьорът вече е там горе, но тя продължава да го обича.


[1] http://www.dnes.bg/world/2008/09/27/pochina-pol-niuman.58021

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.