Битовият алкохолизъм в творчеството на Джон Стайнбек

Джон Стайнбек е един от най-популярните и обичани писатели. Със своя талант той успява да угоди дори на изтънчения и претенциозен литературен вкус на манекенките, които правят изключение и допускат неговите скромни книги да стоят в книжните им храмове редом до двете големи литературни икони – Паулу Коелю и Е.Л. Джеймс.  Обичат го както на изток от Рая, така и на запад. Критиците твърдят, че той успява да омае читателите със социалната ангажираност на произведенията си, на изток го величаят заради прокарването на комунистическата идеология в капиталистическа Америка, на запад пък го забраняват заради това – казано накратко, Стайнбек остава неразбран и от властта, и от критиката. Слава богу, за разлика от вечно мнителните управляващи, които търсят във всичко скрити заплахи за своята лидерска позиция , читателите лесно откриват основната тема в творчеството на Стайнбек. Той не пише за бедния, онеправдан, малък човек, смазан от капиталистическата машина за пари, както смятат романтично настроените вещи литератори, не иска да смени една власт с друга, нито пък се опитва да направи нов, съвременен прочит на Библията.

Темата, която вълнува писателя и която е застъпена в три от най-големите му произведения, е битовият алкохолизъм. Иначе как по друг начин да си обясним популярността на Стайнбек в СССР? Какво вълнува руската душа повече от чаша алкохол? Комунизмът? Заблуда. По-вълнуващи от чаша пиячка за руснака могат да бъдат само… две чаши пиячка… или още по-добре – цяла бутилка.

През 1929 година Стайнбек пише „Златната чаша” – един тъжен роман за красива, но празна чаша от времето на „Сухия режим” в САЩ. Вече 9 години чашите на хиляди американци събират прах по рафтовете и този роман е смел, открит упрек срещу нелепата забрана на естественото право на всяка чаша, била тя стъклена, кристална, порцеланова или златна, да бъде запълнена с алкохол. Всичко на този свят има предназначение, своя мисия и ако човекът, по подобие на Бога-творец, е създал чашата, като я е натоварил с мисията да бъде пълна с уиски, тогава никоя власт няма моралното право да отменя древните неписани закони на човечеството. Не случайно „Сухият режим” пада само 4 години, след като Джон Стайнбек издава своя роман – Франклин Рузвелт вдига наздравица, а „Златната чаша” трябва да бъде възприета като своеобразен манифест на любителите на чашката. За съжаление нито един критик не успява да разтълкува правилно посланието в книгата и така тя остава недооценена, макар че е може би най-влиятелното литературно произведения в историята, успяло действително да промени света, а Стайнбек е единственият автор, който вместо да се съобразява с позицията на президента, кара президента да се съобрази с неговата позиция, т.е. да се пие алкохол.

През 1939 година „Златната чаша” се запълва с „Гроздовата на гнева”. Цели десет години чашата стои празна и чака момента, в който гроздовата на Стайнбек ще отлежи и ще стане достатъчно пивка за отвикналите от консумацията на спиртни напитки американци.

 Интересна е историята с превода на заглавието на тази книга. У нас тя се появява под заглавие „Гроздовете на гнева”, вместо с истинското „Гроздовата на гнева”. Печатна грешка, която на пръв поглед не изглежда фатална – гроздовата се прави от грозде – за печатаря сигурно няма голямо значение. Само че има. Защото гроздето е само суровина, а гроздовата вече е готов продукт; гроздовете са все още непреработени и от тях може да се направи отлична ракия, стига да попаднат в правилните ръце, докато гроздовата е качествено нов продукт, който само напомня за гроздовете, запазвайки техния аромат. И ако се опитаме да вложим повече смисъл в заглавието, отколкото самият писател е вложил и приемем, че гроздовете или гроздовата са метафора на американското общество, в първия случай излиза, че обществото все още е във вид на суров материал и единствено от производителя на ракия, т.е. от властта, зависи дали ще стане качествено питие , т.е. общество. Вторият превод, който е и правилният насочва към това, че обществото отдавна вече е ферментирало и е станало такова, каквото е и колкото и да е лошо, процесът е необратим. Както е и с ракията – веднъж преминала през алкохолна ферментация, вряла в казани и налята в бутилки, няма как да придобие по-добър вкус. Остава само да отлежава и единствено времето може да добави мъничко благост и да поправи частично последиците от несполучливия процес на производство, така както годините винаги добавят по малко разум дори и в най-празните глави.

Разбира се, Стайнбек изобщо не е имал това предвид, но се заразих от примера на литературните критици и поех в измамна посока. Всъщност заглавието „Гроздовата на гнева” има много елементарно значение – когато човек се напие, става нервен и се стига до пиянски свади. Такива като в „Тортила Флет” – известна кръчма близо до границата с Мексико, населена с пропаднали алкохолици, чието единствено занимание е да се наливат до припадък. „Тортила Флет” веднага става любима на американските читатели. Критиката обаче не улавя тънкото идеологическо вербуване на задокеанския читател и си мисли, че е така добре приета, защото има развлекателен характер. „Тортила Флет” излиза през 1934 година – само година след отмяната на „Сухия режим” в САЩ. В тази своя творба Стайнбек показва шайка пияници-мексиканци и жалкият им начин на съществуване. Дали е случайно обаче, че героите са чужденци? Моля ви, в литературата случайности няма. Авторът избира героите да са мексиканци по народност, но всъщност говори за Съветския съюз – страната на пияниците – и поставя въпрос пред американците такива ли искат да бъдат. По този начин много хитро Стайнбек убива с един куршум два заека. От една страна, успява да внуши на американците, че ако пиянството стане важна част от живота им, ще се превърнат в същата изпаднала нация като руснаците и, от друга страна – успява да осигури забавление на съветския читател с истории, които му напомнят за родината.

Ако може да се каже, че в творчеството на Стайнбек има закодирана библейска притча, то това е притчата за забранения плод. „Златната чаша”, „Тортила Флет” и „Гроздовата на гнева” са свързани в цикъл романи, в които той показва трите етапа, през които преминава едно общество, над което тегнат забрани. В „Златната чаша” той воюва за правото да се пие алкохол и успява да се пребори. В „Тортила Флет” поставя сериозен акцент върху това, че трябва да се пие с удоволствие и мярка. „Тортила Флет” е критика към властта, която чрез забраната на елементарни свободи, като пиенето на едно малко след работа, изостря още повече желанието за алкохол и когато най-накрая забраната пада, народът масово се отдават на алкохолизъм. И макар Стайнбек да се опитва да събуди у порядъчните до вчера хора отвращение към пиянството, те не могат да преодолеят нуждата да задоволят една дълго подтиската потребност. В последната книга от цикъла –  „Гроздовата на гнева” – се виждат последиците от „Сухия режим”, чийто продукт е и литературната критика. Литературните критици са хора, които прекаляват с чашката, въпреки че не носят на пиене и под влияние на алкохола си задават философски въпроси за творчеството на Стайнбек и си дават сами философски отговори. Затова, деца, не четете какво пишат литературните критици и не си съставяйте мнение за книгите по техните анализи. Ако искате да опознаете Стайнбек като автор, или четете книгите му, или изобщо не четете за него. Ако ще четете критика, по-добре пийте гроздова. По-малко вредна е за мозъчните клетки.