Фалшивите герои и послания в приказките… и политиката

Откакто е почнала предизборната кампания, имам чувството, че съм се върнала в детството, защото непрекъснато слушам сладки фантасмагорични приказки, в които главни герои са все честни и почтени люде, които в своите фантазии накрая побеждават злото и благодарение на тях справедливостта най-после възтържествува. От телевизионния ефир и социалните мрежи Корнелия Нинова, Бойко Борисов, Радан Кънев, Евгений Михайлов, Веселин Марешки и останалите мераклии за власт, подобно на ония мошеници Шехерезада, Братя Грим, Шарл Перо, Андерсен и Ран Босилек се опитват да ни убедят, че доброто винаги побеждава и че след 26-и март ще заживеем в един по-добър свят (ако изберем определена партия, разбира се). Обаче ние не сме толкова прости и знаем, че доброто побеждава само в приказките. Да не говорим, че и там е спорно кои всъщност са добрите и кои – лошите и какво значи справедливост.

Изглежда, „Али Баба и четиридесетте разбойници” е била любимата приказка на повечето партийни лидери (и претендиращите да бъдат такива). В нея на пръв поглед е лесно да се определят положителните и отрицателните герои. Естествено, лошите са тези, които са забогатели по незаконен начин чрез кражби, убийства и какви ли не престъпления. Затова и в приказката са наречени разбойници. Автоматично бедният Али Баба се превръща в техен антипод и печели симпатиите на читателите с това, че накрая надхитря разбойниците, взима им богатството и така тези богатства се предават „от внуци на правнуци и много поколения живели щастливо от тези неизброими богатства”, както пише в приказката.

Читателите са добродушни будали, които понякога нямат навика да мислят и се радват, че Али Баба успява да прецака разбойниците, вместо да си зададат въпроса доколко е морална постъпката му и има ли право той да се разпорежда с крадените пари. Според него „не е кражба да вземеш това, което другите са откраднали”. Ако анализирате по-задълбочено постъпката на Али Баба, когото може би сте харесвали като деца, сами ще стигнете до извода, че той е един хитрец, намерил начин да забогатее лесно. Али Баба не се противопоставя на разбойниците, защото иска да възстанови реда; той не се ръководи от благородство, като Робин Худ, който също краде от крадците, но само за да върне откраднатото на обикновените хора. Али Баба  е прагматичен и безкрупулен – за да запази за себе си незаконно придобитото имущество той стига до там да прикрива убийството, което извършва неговата прислужница Моргиана. В крайна сметка, народът няма никаква полза от това, че Али Баба разбива престъпната групировка, защото благата остават единствено за него и наследниците му.

В този ред на мисли, ако анализирате мотивите на лидерите на новопоявилите се партии, след първоначалната емоционална реакция и одобрение със сигурност ще се появят съмнения, че и те, подобно на Али Баба искат да унищожат шайката разбойници БСП – ДПС… и на свой ред да присвоят това, което проруската коалиция е окрала и натрупала в пещерата със съкровищата. И ако, да речем партията на Местан спечели изборите, гласувалите за ДОСТ ще забогатеят, толкова колкото и тези, които искрено се радват на успеха на Али Баба.

Оставям настрана предизборната надпревара. Ще разгледам сега няколко известни приказки през призмата на закона, за да докажа още по-ясно, че са сбъркани от морална гледна точка, а оттам са се сбъркали и нашите представи за това кое е редно и кое – не.

Най-напред давам пример с любимата на малките момиченца приказка „Червената шапчица”. Най-обичаният герой от тази история е ловецът, който убива „лошия вълк” и спасява бабата и внучката от сигурна смърт. Финалът на приказката е погрешно възприеман като щастлив, а пасивността на природозащитните организации е престъпна. Вълкът е включен в Червената книга на Република България от 1985 година, ловът му е ограничен, а в определени защитени територии – изцяло забранен (виж повече на http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Calupus.html). Обаче никой не се замисля върху това и вместо да се организира протест срещу бракониерите, които избиват безразборно дивите животни, постъпката на мнимия ловец получава широка обществена подкрепа. Пък дали има разрешително за притежание на оръжие – не е важно.

Моята любима приказка пък е „Трите прасенца” и в нея е застъпен проблемът за незаконното строителство. Сигурно всички се възмущавате от това явление и се дразните на разрастващите се ромски махали, в които скромните кирпичени колиби постепенно започват да отстъпват място на многоетажни стабилни постройки. И сигурно доволно потривате ръце, когато по новините съобщят, че някъде е съборено незаконно ромско гето, без да се интересувате от протестите на останалите без дом многолюдни семейства.

Незнайно защо, вълкът, който прилага закона, събаряйки нерегламентирано построените сгради, е представен като отрицателен герой. Подобно на ромите, наглостта на прасетата расте с всеки нов строеж – започва се със скромна сламена къща, след нея се появява дървена, а накрая те вече спокойно строят голяма тухлена къща, без обаче да имат необходимите документи за строеж – нотариален акт, скица за недвижим имот, виза за проектиране, предварителни договори с ВиК и електроразпределителни дружества, геодезично заснемане на парцела (за справка - http://stroitelstvokashti.com/необходими-документи/). Та те дори не са собственици на имота – просто си харесват парче земя, настаняват се там и вдигат къщи. Без да спазват никакви строителни норми и изисквания. Действията им са безотговорни, неморални и незаконни. Вълкът събаря опасните сгради, които са потенциална заплаха за преминаващите и спира опита на трима мошеници да заживеят на гърба на обществото, без да плащат данъци за имотите си.

Въпреки това именно вълкът е обявен за лош, а прасетата, които в крайна сметка успяват да заобиколят закона, са възприети като положителни герои. И това е една от големите беди на нашия народ – издигаме в култ свинята, защото в нейното свинско поведение подсъзнателно припознаваме себе си. А вълкът наричаме „лошия вълк”, защото се опитва да ни попречи да превърнем в кочина цялата страна. И когато някой идеалист като него се опита да ни наложи закона (със сила, защото нито свинете, нито хората разбират от дума), ние намираме начин да го унищожим… и да заживеем дълго и щастливо… в лъжа… ааа, като в приказките, искам да кажа, ама то е все едно и също.

Без коментар за „Нощта е също слънце”

Бързам да разкажа за впечатленията си от шумно рекламирания роман на Божана Апостолова „Нощта е също слънце”, който прочетох снощи. Бързам, защото се страхувам, че ако отложа тази работа за уикенда, вече няма да имам впечатления и няма да мога да напиша нищо, дори негативно. Не че сега е по-лесно – емоционален човек съм и трябва да бъда провокирана емоционално, за да взема отношение по дадена тема. Нещо трябва да ме подразни силно – или да ме ядоса до степен на бяс, или да ми хареса дотолкова, че да не съм в състояние да говоря за нищо друго.

Романът бих описала точно с една дума – разочарование. С две думи – голямо разочарование. Преди седмица гледах авторката в едно съботно предаване и бях впечатлена (отново) от начина, по който говори. И си казах, че задължително трябва да прочета „Нощта е също слънце”. Макар да знаех, че е любовен роман (а аз мразя бози, да напомня). Любовен роман, но от Божана Апостолова – помислих се, че няма начин да не е интересен и че няма опасност да се окаже досадна, сълзлива лигавщина, каквито са всички романи от жанра (да не говорим за писаните от жени). И за пореден път, след като прочетох „на един дъх” романа, се ядосах на своята наивност. Още не мога да повярвам, че Божана Апостолова е авторката на „Нощта е също слънце”. Не вярвам, че тази „намахана” (както сама се определи тя в едно интервю) възрастна дама, която увлекателно разказа на водещата как е „свалила” съпруга си, е написала тази скучна, безлична и банална книга.

„Нощта е също слънце” е типичен представител на жанра. Сюжетът е шаблонен, като във всички познати любовни истории – двама души много се обичат и затова се разделят. Романът е създаден по действителни събития, според анотацията, и разказва любовната история на учителката Силвия и художника Асен, която се разиграва под тепетата в началото на прехода. Накратко, историята е следната: двамата много се обичат, но не могат да правят секс (един с друг). Мъжът обаче все пак прави секс и затова жена му го напуска, след което в продължение на години рони сълзи и мечтае за него. История на човешката глупост – хем искам, хем нямам желание, както казваше един симпатичен беззъб ром.

Проблемът обаче не е единствено в сюжета. Както вече споменах, сюжетът на всички любовни романи е еднакъв. Повечето автори на такива романи обаче нямат претенции да създават висока литература с особено дълбок замисъл. Божана Апостолова обаче има. В голяма част от бозите липсва историческия контекст – там става дума само за любов и секс и ако се махнат тези два елемента, от романите няма да остане нищо. Авторката на „Нощта е също слънце” маркира периода, в който се разиграва любовната драма между Силвия и Асен – започва в първите години на прехода и продължава в новото хилядолетие. Апостолова се опитва да обвърже човешките съдби с политическата ситуация в страната, да напомни за трудностите, пред които се изправят милиони българи в зората на демокрацията, докато призракът на БКП все още витае наоколо. Отношенията между Силвия и нейния син са пречупени през призмата на социално-икономическата обстановка в България, а противопоставянето бедни – богати е натрапчиво и пресилено. В романа всички богати са сложени под общ знаменател „връзкари” и им е лепнат етикета „лоши” (като изключим Асен), а бедните са олицетворение на доброто.

Иначе романът се чете лесно и бързо. И добре, че е така, защото когато оставиш книгата дори за минута, за да отидеш до тоалетната, примерно, веднага забравяш какво четеш и после се чудиш коя беше тая Силвия, защо се развежда, с кого се развежда, женена ли е била изобщо… Аз спрях само веднъж. За да се запитам защо, по дяволите, започнах да чета любовен роман, при това писан от жена.

Българин

Да бъдеш българин – какво ли значи?

За мен това е от съдбата жест

към всеки, който е заслужил тази

голяма почит и върховна чест.

Защото малко хора на земята

призвани са да бъдат в таз страна

родени и да носят свято име.

Във вените им да тече кръвта,

кръвта, с която е пропита

навсякъде свещената ти пръст,

Българийо, родина моя свята!

Затуй със радост носим своя кръст.

Цветята тук красиви са, защото

от почвата, в която те растат

от хиляди герои черпят сила,

които вечен сън отдавна спят.

Войник не съм, Българийо любима,

а иска ми се да те защитя

от всякаква нападка, от обида

и всичките ти врагове да укротя.

И клетвата, макар по детски чиста

със трепет във сърцето си ще изрека:

ще сторя всичко, за да мога

българка достойна да се нарека.

22 април 2005 г.

Любов

Очите ми чуват вкус на прегорял карамел.

Ушите виждат студ.

Аромат на птича песен достига до езика ми.

Носът гризе червения цвят.

Мозъкът храносмила името ти.

Стомахът е пълен с мисли за теб.

Мислите тръгват по червата,

опитват се да излязат навън, но…

ЗАПЕК!

………………

Обичам те!