(Не)извинителна бележка

Случвало ли ви се е да си лежите в разхвърляното легло, да гледате тъпо в петното от шоколад на тавана и да кроите подли планове да срежете паяжината на изкачващият се към полилея паяк алпинист? Разбира се, че не, как можах да си го помисля – вашите тавани са безупречно бели, по тях няма петна от шоколад, нито пък катерещи се по паяжини паяци (а може би вместо полилеи имате висящи стоватови крушки… енергоспестяващи) и понеже сте чистофайници, чаршафите по леглата ви са винаги изпънати идеално (дори след бурен секс).

Не за битовизми обаче ми се говори. Чувствам вина и искам да я споделя. Може би сте ми нужни като слушатели (по-скоро читатели), защото отчаяно търся прошка за злите си деяния. Аз не мога да си простя за тях. А дали вие ще можете – това ще ми кажете, след като изслушате (изчетете) (само)обвиненията.

Хората са лоши и с всеки изминал ден стават все по-лоши. По-безчувствени, по-безчовечни, по-безсърдечни… И вината за това… е моя (намусено смайлче).

Сега ще ви обясня как го правя (имам предвид изродяването на хората, а не това, което си помислихте) и ако все още има някой сред вас, който не е убеден във вината ми, след като ме изслуша, ще ми разпише командировъчно за електрическия стол (твърде хуманно, благодаря).

Нали знаете какво работя? А така. И част от работата ми е да пиша отсъствия на децата, които не идват в училище. Например, когато някой младеж избяга от час, за да се натиска с девойка от съседния клас в парка, мое задължение, като на всеки отговорен възрастен, е да му дръпна една лекция за това как си проваля живота и да го убедя, че за любов има време, но с математиката (да кажем) не е така. Изпуснеш ли сега възможността да научиш как се намира дискриминанта на квадратно уравнение – край. Цял живот ще си останеш незнаещ. Или ако не изчетеш всички класически романи и ако не разбереш драмата в любовта на Ана Каренина и Вронски, на Жулиен Сорел и мадам Дьо Ренал, на Скарлет О`Хара и Рет Бътлър и които още литературни двойки се сетите (пропуснах Ромео и Жулиета, но ми се стори прекалено клиширан пример, а аз не искам да обиждам общата ви култура), няма да разберете нищо за любовта. Напротив! Не, не, не, не е вярно и аз протестирам срещу себе си всеки път, когато трябва да убеждавам младите в глупости, в които самата аз не вярвам. За любовта няма време. Любовта не трябва да се отлага за утре. Любовта не трябва да се принизява до математически сметки, химични уравнения и физични закони. Нито пък трябва да се опознава чрез чужда любов – на литературните герои. Теория на любовта няма. Децата я практикуват. И то с голям успех. И ако не сме ние, възрастните, да им налагаме по-висши ценности от любовта, като успешната кариера и парите, те нямаше да се превръщат в нещастни, сърдити стари (и често самотни) мърморковци… като нас.

Обаче какво, по дяволите, правим ние, уж разумните, възрастни? Когато децата бягат от училище, за да се обичат, ние им се караме и им казваме, че отсъствието от часове води до „дефицит в знанията”, който дефицит няма да им позволи да отидат в университет, да учат и да постигнат много повече в живота от това, което имат в момента. И така ние им заявяваме, че знанията, кариерата, парите и славата са много повече от любовта. Глупост!  В училище човек може да научи много неща (включително полезни), но тези знания са ненужни (всъщност, нужни, но недостатъчни), ако не се научи да обича. Благодарение на придобитите знания и умения (включително в училище) човек може да направи успешна кариера и да натрупа купища пари, но единственият значим успех е да накара друг човек да го обича. А именно в значимото се провалят повечето от нас. 

Какво се случва обаче? Някои деца се вслушват в разумните (да бе) съвети, спират да „ходят по гаджета”, „сядат си на гъза” и почват да учат. Научават всички тайни на вселената и получават академични титли, други се оказват „по-тарикати” и без да знаят чак толкова информация наизуст, съставят успешни стратегии и спечелват много пари. Е, в повечето случаи остават сами с парите и славата си, но това са подробности – именно славата и парите са важни. Аз ги научих на това.

Други деца обаче си казват „абе я не ми давайте акъл” (всъщност изразът е „еби си майката”) и продължават да свалят гадже след гадже. Дори през учебно време. А гаджетата искат внимание, затова понякога се налага… знаете как е – да се отсъства от часове. Обаче отсъствията не са хубаво нещо. Освен когато са извинени. Тогава може. Да, ама мама и тате на детето и те са на моя страна – не оправдават да се бяга от училище заради някакъв си хубавец с бръснати крака или мацка с… брада (шегувам се, но знае ли човек – може и тая мода да дойде). Затова малките тарикати прибягват до престъпления – фалшифициране на бележки. Представяте ли си! Те писмено се извиняват за любовта си, скривайки се зад фалшива диагноза… Да се оправдаваш, че си влюбен е по-тежко престъпление от фалшификацията на здравни документи, това е неуважение към любовта и ако зависеше от мен, щях да изключа всички хлапета, провинили се в това неуважение… Но вината е моя. Аз ги научих, че да се обичат е престъпление и ги тласнах към измамата.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

 – Подсъдимата има ли последно желание?

 – Обичайте се!

– Последни думи?

– Извинявайте, деца!

………………………………………………………………………………………………………………………………………………

–        … иии… Огън!...

………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
Край.