Моят хотел в Космоса

Ще ви разкажа, сладки мои, за най-ужасния хотел, в който някога съм отсядала. Изпълвам се с ужас, само като си спомня и много не ми се говори на тази тема, но понеже ви обичам и сте ми скъпи, искам да ви предпазя да направите моята грешка.

Никога не ходете в хотел „Земя”! Най-напред, трудно ще ви бъде да го откриете. Това е най-забутаният хотел в цялата Слънчева система. Повярвайте ми, цялата я обиколих, докато най-накрая едни баби юптерианки не се сетиха, че тоя хотел се намира на Луната и че там са си правили някога абитуриентския бал.

Та, качих се аз на летящата чиния и отпраших за Луната. Уж само на няколко стотин светлинни години разстояние, пък ми се стори много далеч.

Проблемите започнаха още с пристигането. Най-напред, потроших си превозното средство в тия ужасни дупки. Но както и да е, пристигнах все пак пред хотел „Земя”. Спрях и зачаках някой да дойде да ме посрещне – все пак е редно, след като съм платила космическа цена за престоя си. Обаче нямаше никого. Чаках, чаках – стори ми се, че мина една земна година. По едно време от нищото пред мен се появи някакво розово същество с хобот на корема и смешна шапка на главата. Оказа се местното пиколо, което започна да ми се извинява и да се оправдава, че имали проблем с телепорта на рецепцията и затова са го изпратили толкова късно. После ми обясни, че за летящите чинии се изисква специално разрешително, за да можеш да се движиш с тях на Луната. Замърсявали, моля ви се, атмосферата, понеже били стари. Каква атмосфера на Луната, да ги пита човек, ама закон – как да споря. Яд ме е, че не си купих навремето космически кораб или ракета – с тях придвижването е свободно, но както и да е. Оставих чинията на паркинга и само помолих поне да я измият на автомивката, понеже беше цялата в звезден прах, след дългото пътуване, обаче пиколото и тук ме резна – според тяхното законодателство чиниите били съдове, следователно трябвало да се мият в съдомиялна.

Не ми се спореше и затова уморено подадох бакшиша в хобота на розовия пиколо и влязох сама във фоайето. Още с влизането една от двете звезди от табелката за категоризация, висяща отпред, падна.

-    Айдеее, отнеха ни още една звезда. – поклати глава едната рецепционистка с розоваглава и странично разположени триъгълни очи.

-          А тия на Земята пак ще се радват на падаща звезда. – захили се колежката от отдел „резервации”.

Моята поява прекъсна разговора за глупостта на земляните, който иначе щеше да започне, убедена съм. Поздравих розовата рецепционистка и я помолих да ми даде ключа за стаята. А тя ме погледна с триъгълните си очи, чиято симетрала видимо се измести, и учудено ме попита да й подам кое. Аз повторих, че искам ключовете, после почнах да обяснявам какво е ключ и за какво служи, а тя още по-учудено ми съобщи, че на Луната ключове не са необходими, защото никой не влизал там, където не е поканен. Не хванах голяма вяра, но не ми се спореше и с нея, затова влязох в стаята, която ми посочиха. Очаквах да видя модерно обзаведен апартамент, в който всичко да е последен писък на техниката. Смятах, че ще видя неща, които надхвърлят въображението ми, обаче нищо подобно – дори телевизор нямаше. И никой от персонала не се сети какво е телевизор. Пък като попитах за паролата за интернета, хептен се ошашавиха.

Леко започна да ми писва от тия задръстени извънземни и влязох в банята. Зарадвах се, че поне това имат в този „луксозен” хотел. Врътнах кранчето с надеждата да ме облее топла вода, но… не потече никаква вода… дори студена. Повъртях още малко – пак нищо. Облякох се наново и слязох сърдита на рецепцията. И знаете ли какво се оказа? На Луната нямало вода! Директно тръгнах към паркинга, качих се на летящата чиния, така както беше още мръсна, и газ за Земята. Кракът ми няма да стъпи повече на тая Луна и в тоя хотел „Земя”. От бързане чак багажа си забравих. Та, ако все пак някой се излъже и отиде в тоя пропаднал хотел, моля ви, вземете ми куфара.