Разваленият часовник

„E` proprio quando ti fermi che capisci quello che conta!”

Don Matteo

Знаете ли защо часовниците понякога спират? Нее, не е заради това. Нищо не разбирате, милички мои. Не знам дали защото в училище не ви учат на нищо, или защото вие сте си тъпички, но този отговор показва наивност и, извинявайте, умствена ограниченост. Затова чакайте да ви разкажа една история, за моя часовник, който не е с нищо по-различен от вашите, между другото. И той има стрелки – голяма, малка и за секундите, циферблат, разни чаркове отзад (не знам какви точно), верижка… абе, има си всичко. Е, няма единствено батерии, но това е само подробност. Интересното е друго, ама така става – все се намира някой умник, който да ме прекъсне с тъп въпрос и докато обяснявам дреболии, мисълта ми се губи за момент.

Та, бях стигнала до… да, до това, че часовникът ми си няма батерии… Ох, чакайте, това не е важно. На него батерии не му трябват, защото е вълшебен.

За вълшебните способности на часовника разбрах отдавна, няколко месеца след като го купих за 2 лева от един евтин магазин (няма да ви кажа къде е). Разбира се, това не стана веднага. Вълшебствата винаги са очевидни, но въпреки това е нужно да мине време, докато признаем пред себе си и света, че сме „жертви” на магия, защото механизмът на нашите мозъци има нужда от лека настройка, за да разбере, че в дадена случка няма нищо странно и че това, което възприема за необикновено и от което дори малко се плаши, всъщност е съвсем логично.

Новият ми часовник поработи известно време и спря. Помня добре кога точно се случи – тъкмо се бяхме събрали с гаджето и дълго време се целувахме на една пейка. Толкова дълго, че не усетихме как паркът се изпразни от хора и се напълни с комари. Дебелото слънце се беше изтъркаляло тромаво зад дървото и ни беше оставило на тъмно, но аз не бях забелязала мрака навън, защото ми беше светло отвътре. Едва когато осъзнах, че стърженето в стомаха ми се дължи не на пърхащи в него пеперуди, а на вълчи глад, си погледнах часовника. Трябва да е било поне десет и половина, обаче според часовника беше още ранен следобед – четири и шестнайсет (горе-долу по това време с моя трябва да сме се целунали за първи път, официално като гаджета). Реших, че батериите са свършили, макар че не би трябвало, след само няколко седмици. Ама за 2 лева толкова.

Както и да е, на другия ден купих нови батерии, отворих часовника (сама) и… оказа се, че отзад въобще не е предвидено място за батерии! Нямаше абсолютно нищо вътре, освен прах. Зяпнах. „Е как работи цял месец без батерии, бе твойта гад?” Няма начин, налагаше се да вървя на часовникар. Ама как да обясня на човека, че часовникът е работил повече от месец без батерии и изведнъж е спрял да работи… Няма да обяснявам нищо, ще се правя на луда (дали ще се правя?) и ще излъжа, че съм купила дефектен часовник, в който няма легълце (или каквото там се казва) за батерия, да ми каже дали може да се направи нещо, та да проработи. „Ей, гений съм!”

Взех часовника и отидох при часовникаря – възрастен симпатичен ром с бели мустачки и добродушно лице с широка усмивка. Разказах си лъжата, човекът ме изслуша и накрая със съжаление ми каза, че нищо не може да направи. Предложи ми да си нося часовника като гривна, за красота (беше действително красив, макар и за 2 лева). И аз така и направих.

Един ден гаджето ми ме заряза… Не сменям темата, бе, спокойни бъдете. По принцип не бих и споделила с вас, обаче тая случка има пряка връзка с моя часовник. Та, скъсахме, ви казвах, и аз седях сама на една пейка в парка, подпряла глава с две ръце, с паднала върху лицето коса, под която се стичаха сополи… добре де, сълзи бяха, все тая – течности. Не съм усетила как съм започнала да си бърша очите с ръкавите.

По едно време бая ми замокри и аз с яд навих ръкавите си. Несъзнателно съм погледнала часовника, да проверя колко е часът (съвсем бях забравила, че е развален). Изведнъж спрях да рева и се опулих любопитно. Часовникът работеше! Само че не нормално, както вървят нормалните часовници. Стрелките не просто се движеха, те се въртяха бясно, като фигуристи на ледена пързалка и аз се уплаших, че стъклото може да се напука от вибрациите. Станах светкавично от пейката и се затичах право към часовникаря – исках да му покажа тоя технически феномен… Само че така и не стигнах павилиончето. Историята е дълга, но аз ще ви я разкажа накратко – блъснах се в един висок, красив младеж и… сещате се, няма да навлизам в подробности. Ще ви кажа само, че когато на сутринта се обличах за университета, се сетих за часовника. Реших да мина след лекции през часовникаря, обаче… забелязах, че стрелките вече не се движат. Е, нищо, на кого му пука, времето си минава и без да гледам как (хаха).

Ах, маймуни любопитни, какво общо има новото ми гадже, та ме залисвате сега със странични неща? За ваше сведение, ходихме известно време, после скъсахме, аз се депресирах… и, междувременно, часовникът пак тръгна. И след това познайте – последва ново внезапно и мистериозно спиране.

Една сутрин не отидох в университета. Имах важни упражнения, но не ми пукаше за тях. Странният часовник проявяваше своя характер  все по-упорито и аз долавях някаква закономерност в поведението му. Стрелките спираха всеки път, когато се влюбя и се забързваха след раздяла. Вече не можех да стоя сама в тази откачена ситуация. Имах нужда да споделя с някого, пък ако ще да свърша в лудница, затова още в седем сутринта застанах пред павилиончето на часовникаря и натиснах звънеца на пожар. Възрастният ром ми отвори. Беше много рано и го заварих  по чехли, но ми направи впечатление, че не беше сънен. Вместо да ми се развика, той се усмихна и без да казва нищо, разтвори широко вратата. Очите му не издаваха да е сърдит, напротив. В тях видях само доброта и нещо ми подсказа, че той знае защо съм тук. А аз дори не знаех какво да го попитам. Беше ме срам да говоря за тази свръхестествена случка с часовника. Но не ми се и наложи, защото старецът ме изпревари – покани ме да седна на някакво диванче, почерпи ме кафе и започна да разказва. Историята може да ви се стори невероятна, но е истина и аз знаех тази истина, инстинктивно, така както той знаеше, че аз знам, че часовникът е вълшебен, както ви казах още в началото. Знаех, но ме беше страх да си го призная. А часовникарят с неизменната добродушна усмивка ми обясни простия принцип на вълшебството: „Когато си щастлива, часовникът спира и времето се забавя, за да може мигът на щастие да продължи по-дълго. И обратното, когато си нещастна, стрелките се ускоряват, за да може лошото да отмине бързо.”

Старият часовникар обаче не ми каза всичко за магията на часовниците. Само че аз съм умна (бъдещ инженер, все пак) и разбрах сама това, което той не искаше да ми разкрие (а може би просто не знаеше – все пак беше неук човек и е възможно това да е причината). Разбрах, че в действителност всички часовници са вълшебни, не само моят. Вълшебни са и вашите часовници – с батерии или механични, швейцарски или руски – все едно. Всички часовници на света притежават душа, макар че вие си мислите, че са само механизъм със зъбни колелца. И аз си мислех така доскоро, но не е вярно. Часовниците са живи организми със сърдечно-съдова система от въртящи се лагери и зъбни предавки, а тиктакането, което чувате отвътре, идва от туптящите им сърца. Не случайно мястото на часовниците е на ръката – така те усещат човешките емоции. И когато сте щастливи, часовниците спират, за да може вашето щастие да продължи до безкрай.  Само че вие, невежи такива, носите на ремонт нетиктакащите часовници, защото си мислите, че са развалени. Часовникарите, като кръвожадни хирурзи, им трансплантират животоспасяващи батерии и други чаркове и ги съживяват, без да си дават сметка, че така развалят вълшебството. Стрелките се завъртат отново и красивият миг отминава. А щастието, мили мои, би могло да продължи вечно. Но вие все бързате нанякъде – към следваща раздяла, следващ провал, следващо разочарование… Бързате и бягате от щастието. Напук на часовниците, които правят отчаяни опити да спрат времето и да ви дарят с вечност. Но някой ден ще успеят, да знаете.

Наскоро дочух, че на часовниците вече им е дошло до гуша от вашето търчане пред времето и затова обмислят да вземат нещата в свои ръце. Те смятат да се вдигнат на масова стачка и внезапно всички едновременно да спрат да работят. Завинаги. Даже чух, че са се договорили със Синдиката на световните часовникари, за сътрудничество – работещите в бранша няма да извършват при никакви обстоятелства поправка на часовници. Надявам се обещанието да бъде спазено и стачката да се вдигне по план. Скоро! Няма време!

Най-идиотските Фейсбук статуси (част V)

Август

 

• Търся някой, който все още не спи и има желание да не спим заедно.
• В късните часове се убедих, че е по-лесно да намериш мъж, с когото да спиш, отколкото такъв, с когото да стоиш будна.
•  Целта не оправдава средствата, но аз и без това нямам нужда от оправдания.

 

Септември 

 

• За да останеш наистина сам, излез навън сред хората.
• Нищо не може да ме ядоса. Ти ме ядосваш. Ти си нищо.
• "На лъжата краката са къси, ама пък циците й са големи." - мъжкият вариант на популярната пословица.
• Не си слагай на сърцето всичко, което си слагаш между краката.
• С времето човек неизбежно губи част от приятелите си. Това не е чак толкова страшно. Страшно е, когато започне да губи и враговете си.
• Не позволявай на хората да те учат как да губиш. Ти ги научи как да печелят.

Октомври

• Не си ти, когато си гладен, а когато си гаден.
• Есента идва увита в одеало и сервира топло какао.
• Задава се петък, ама тринайсти. Тринайсти, ама петък.
• Някои хора са толкова мазни, че само докато говоря с тях, ми се вдига холестеролът.
• Канибализъм ли е, когато "кефла" яде кифла?
• Расистко ли е да наричаш извънземните "зелени човечета"?
• Утрото може и да е по-мъдро от вечерта, обаче простите хора са си еднакво прости по всяко време на денонощието.

 

Ноември 

• И от несподелена любов боли, но не толкова, колкото от анална.
• Всеки търси своята половинка, която да го допълва до съвършенство. Е, на нас, съвършените, какво да ни допълват?
• Прозрение: "Мис България" е грозна и затова е мис. Ако беше хубава, щеше да е мисис.

Декември

• Преди си говорех с хората, но те ми се разсърдиха и вече не искат да ми говорят. Затова започнах да си говоря сама. И така, докато не се обидих. Сега вече дори аз не си говоря.
• Преди концерта на "Хелоуин" ще подгрява климатикът.
• Мили Дядо Коледа, искам да ме донесеш до вкъщи.
• Уважаеми овце, стига сте пасли тревата! Тя служи за пушете!
• Всяка жена трябва да може да спука мъжа си от смях, от бой и от секс.
• Глухото дете остана без подарък и тази година. Не беше слушало мама и тати.
• Дядо Коледа и любовта си искат чакане. Ако проявиш достатъчно търпение и упоритост, може и да дочакаш Дядо Коледа.
• По-добре сол в раната, отколкото в кафето.
• Който не работи, не трябва да яде, а който яде, не трябва да работи.
• За да разсмееш другите, понякога е нужно самият ти да се разплачеш.

Защо се омъжват жените?

Ще се съгласите, че с малки изключения, жените сме по-големи сватбарки от мъжете и имаме по-голям мерак да наденем халката. Може би защото обичаме бижута и ни блазни красивият пръстен, а може и защото сме романтични по природа, но е факт, че се вълнуваме повече от женитбата, отколкото брадатите.

Има много и различни причини, които определят женския стремеж към брак: страх от самота, майчински инстинкти, чисто материални интереси и дори любов. Мъжете може и да вярват, че се омъжваме за тях именно поради тези причини, обаче ние си знаем, че истината е друга.

Мъжете си мислят, че избираме за съпруг, този когото смятаме за (финансово) стабилен и който според нас ще бъде добър баща. Според тях се интересуваме от формата на носа, цвета на очите, дължината на… косата, стегнатия задник и плочките на корема. Нищо подобно, пичове, сори! На първо място, когато си избираме мъж, искаме да научим фамилното му име. Ако фамилията ви, скъпи господа, е кофти, от рода на Чушков, Пушков, Мушков или, недай боже, Въшков, нямате шанс. Това, което ни мотивира да се омъжим е желанието да сменим собствената си тъпа фамилия. Никоя от нас не иска да остарее като Мечкова, Клечкова или Печкова. Затова Иванов, Димитров и Георгиев имат предимство, добре е да го знаете.

Някои мъже може и да знаят, че всеки месец ние, жените, изпадаме в гадно кърваво положение. През „онези дни” много от нас не могат дори да се помръднат от леглото и ако сме пропуснали да се снабдим с превръзки и болкоуспокояващи, става наистина страшно. Затова за нас е добре да имаме мъж под ръка, когото да изпратим до кварталния магазин, да купи необходимото. И само да има късмета да сгреши марката на превръзките или броя капки, които абсорбират…

Друга съществена причина, поради която намирането на съпруг е наложително, е модата. Известно е, че жените обичаме да се катерим на високи токчета, на които едва ходим. И ако няма мъж, за когото да се хванем, ще си изпотрошим краката или, още по-зле, ще бъдем принудени да ходим на ниски и равни обувки. Няма да можем да обличаме и всички онези красиви вечерни рокли, чиято закопчалка е отзад и които се обличат (и събличат) само с асистент. Затова мъж в къщата никога не е излишен.

На неомъжените жени е позволено всичко, защото те нямат ангажименти и задължения към никого. Но има едно нещо, което само омъжена жена може да има – любовник. Както знаем (не от личен опит, де), забранената „любов” е най-сладка. Тя обаче е привилегия само на съпругите и колкото и да е странно, желанието за изневяра, за опасна връзка, за нарушаване на правилата и свещените брачни клетви тласка хиляди жени към олтара.

Когато една жена живее сама и нещо се счупи или повреди, ясно е, че никой не ù е крив. Омъжената жена обаче веднага може да прехвърли вината на съпруга си, да му се разкрещи, че е левак, който е оставил чашата не където трябва, вследствие на което тя я е счупила, и накрая даже да го накара да помете стъклата от пода. Или пък да поправи дръжката на вратата, която е останала в ръката ù (по вина на мъжа, разбира се).

За съжаление, всички тези блага, от които се възползват само омъжените жени, си имат цена. В момента, в който каже „да” и стане госпожа, жената си затваря вратите за конкурса „Мис България” и забравя завинаги за лентата, короната и участие в „Мис свят”. Но пък, от друга страна, короната сияе върху миската само година, докато блясъкът на венчалната халка е вечен… уж де.

Пиянска нощ

На масата сме само двете - аз и чашата. И докато тя се пълни, главата ми се изпразва. Преливам в нея мислите си. На сутринта и двете ще се измием. Ледени капки вода и сапунена пяна ще се стичат по стъклените стени и гримираните бузи. След хидротерапията чашата ще е като нова. Само моята глава ще боли.

Пиеса

I действие

Действието се развива в една къща. Три момчета чистят - ще посрещат приятелките си.

Владо (бърше праха): М- м, Ицо, как хубаво мирише само.  Гледай обаче да не сложиш захар в хапките, че какъвто си залисан… Помниш ли, когато сложи сол в кафето на майка ти?

Ицо: Владо, ти бърши там, с мен не се занимавай. Едно яйце не можеш да опържиш, пък кусури ми намираш.

Миро: Айде сега, не се карайте! Нали искате да изненадаме нашите котенца?

Владо (вади снимка на Бритни Спиърс) : Абе, момчета, я вижте! Голяма красавица е, нали?

Миро: Страхотно маце. Да имаше начин да се хване с мене…

Ицо: Защо бе, Миро? Твоята нали е манекенка?

Миро: Абе, манекенка е, обаче много хляб има да изяде още…

Владо(прекъсва го): Ей, вие знаете ли какво?

Ицо и Миро: Какво?

Владо: Забравихме да купим подаръци.

Ицо: Колко е часът?

Миро(поглежда часовника): Отива пет.

Ицо: Кога ще дойдат?

Миро: В пет и половина.

Владо: Има време да изтичаме да им купим нещо.

Тримата излизат и оставят всичко.        

ІІ действие

Идват момичетата. Звънят. Няма отговор. Отключват си и влизат. Лили- облечена стилно, с ръкавици и пура; Ива- манекенка с къса пола и потник; Ани- по спортен екип, с тенис ракета.

Лили: Момчета, къде сте?

Ани: Христо, тук ли сте?

Ива: Май са излязли.

Ани: Какво ще кажете да седнем и да ги почакаме?

Сядат и започват разговор.

Лили: Този, новият ученик- Цецо- днес реши всички задачи вярно.

Ива: Знаеш ли Лили, ако говорим откровено, той не е чак толкова интилигентин.

Лили: Разбира се, че откровено ще говорим, Ива. Той е просто, струва ми се, на средно равнище.

Ани: Няма какво да ти се струва, очевидно е, че е леко глупав. И английският му, което е изненадващо, не е чак толкова добър.

Ива: Ани, не е изненадващо, а напълно закономерно, че не знае нито грам английски. Накратко, той е меко казано, глупак.

Лили: Няма нужда да говорим меко. Ще го кажа твърдо: без съмнение, абсолютен тъпанар.

В този момент влизат момчетата; Ицо- със скъсана фланелка, Владо- с насинено око, а Миро- надран.

Ани (ядосано): Къде сте били вие?

Лили: Пак са се напили и са се сбили в дискотеката.

Ива: Да чуем!

Ицо(към Ани): Ани… Заповядай миличко. Аз обрах тези цветя от градинката на една баба специално за теб.

Ани: Милото ми зайче (прегръща го).

Владо (към Лили): Лиленце, това е за теб, бонбонче.(подава й скъсан гердан). Откраднах го от бижутерията специално за теб… Е, малко ме погониха кучетата, та затова е скъсан, ма нищо.

Лили: Сладур! (хвърля му се на врата).

Ива(към Миро): Ами ти, Мирославе?

Миро: Това е за теб, Ивче, слънчице.

Ива: Червило?... Ама то е старо и изхабено. Глупак! Как можа!(удря го).

Миро: То, слънчице, се предава от поколение на поколение. Било е на прабаба, на баба, на мама… та затова е малко изхабено… Но е много ценно.

Ива: Пухчо сладък! (целува го)

Миро (към публиката): Да е жива и здрава Петя, че си го забрави у мен.

Трите двойки започват да танцуват.

ІІІ действие

Прибира се майката на Ицо. Започва да крещи.

- На какво мирише тука?(гледа фурната) – Хапките сте изгорили. И каква кочина… махайте се бързо(взима метлата) – И ти, Христо!

Излизат.

Майката сама: У, калпави деца. За нищо не стават. Моя Христо слага сол в кафето- пилешки хапки ще ми прави. Наредил двойки отгоре до долу- гаджета развежда. И те едни гаджета, едни приятели… уф, дано влизат в пътя, иначе- тежко ни.