Разваленият часовник

„E` proprio quando ti fermi che capisci quello che conta!”

Don Matteo

Знаете ли защо часовниците понякога спират? Нее, не е заради това. Нищо не разбирате, милички мои. Не знам дали защото в училище не ви учат на нищо, или защото вие сте си тъпички, но този отговор показва наивност и, извинявайте, умствена ограниченост. Затова чакайте да ви разкажа една история, за моя часовник, който не е с нищо по-различен от вашите, между другото. И той има стрелки – голяма, малка и за секундите, циферблат, разни чаркове отзад (не знам какви точно), верижка… абе, има си всичко. Е, няма единствено батерии, но това е само подробност. Интересното е друго, ама така става – все се намира някой умник, който да ме прекъсне с тъп въпрос и докато обяснявам дреболии, мисълта ми се губи за момент.

Та, бях стигнала до… да, до това, че часовникът ми си няма батерии… Ох, чакайте, това не е важно. На него батерии не му трябват, защото е вълшебен.

За вълшебните способности на часовника разбрах отдавна, няколко месеца след като го купих за 2 лева от един евтин магазин (няма да ви кажа къде е). Разбира се, това не стана веднага. Вълшебствата винаги са очевидни, но въпреки това е нужно да мине време, докато признаем пред себе си и света, че сме „жертви” на магия, защото механизмът на нашите мозъци има нужда от лека настройка, за да разбере, че в дадена случка няма нищо странно и че това, което възприема за необикновено и от което дори малко се плаши, всъщност е съвсем логично.

Новият ми часовник поработи известно време и спря. Помня добре кога точно се случи – тъкмо се бяхме събрали с гаджето и дълго време се целувахме на една пейка. Толкова дълго, че не усетихме как паркът се изпразни от хора и се напълни с комари. Дебелото слънце се беше изтъркаляло тромаво зад дървото и ни беше оставило на тъмно, но аз не бях забелязала мрака навън, защото ми беше светло отвътре. Едва когато осъзнах, че стърженето в стомаха ми се дължи не на пърхащи в него пеперуди, а на вълчи глад, си погледнах часовника. Трябва да е било поне десет и половина, обаче според часовника беше още ранен следобед – четири и шестнайсет (горе-долу по това време с моя трябва да сме се целунали за първи път, официално като гаджета). Реших, че батериите са свършили, макар че не би трябвало, след само няколко седмици. Ама за 2 лева толкова.

Както и да е, на другия ден купих нови батерии, отворих часовника (сама) и… оказа се, че отзад въобще не е предвидено място за батерии! Нямаше абсолютно нищо вътре, освен прах. Зяпнах. „Е как работи цял месец без батерии, бе твойта гад?” Няма начин, налагаше се да вървя на часовникар. Ама как да обясня на човека, че часовникът е работил повече от месец без батерии и изведнъж е спрял да работи… Няма да обяснявам нищо, ще се правя на луда (дали ще се правя?) и ще излъжа, че съм купила дефектен часовник, в който няма легълце (или каквото там се казва) за батерия, да ми каже дали може да се направи нещо, та да проработи. „Ей, гений съм!”

Взех часовника и отидох при часовникаря – възрастен симпатичен ром с бели мустачки и добродушно лице с широка усмивка. Разказах си лъжата, човекът ме изслуша и накрая със съжаление ми каза, че нищо не може да направи. Предложи ми да си нося часовника като гривна, за красота (беше действително красив, макар и за 2 лева). И аз така и направих.

Един ден гаджето ми ме заряза… Не сменям темата, бе, спокойни бъдете. По принцип не бих и споделила с вас, обаче тая случка има пряка връзка с моя часовник. Та, скъсахме, ви казвах, и аз седях сама на една пейка в парка, подпряла глава с две ръце, с паднала върху лицето коса, под която се стичаха сополи… добре де, сълзи бяха, все тая – течности. Не съм усетила как съм започнала да си бърша очите с ръкавите.

По едно време бая ми замокри и аз с яд навих ръкавите си. Несъзнателно съм погледнала часовника, да проверя колко е часът (съвсем бях забравила, че е развален). Изведнъж спрях да рева и се опулих любопитно. Часовникът работеше! Само че не нормално, както вървят нормалните часовници. Стрелките не просто се движеха, те се въртяха бясно, като фигуристи на ледена пързалка и аз се уплаших, че стъклото може да се напука от вибрациите. Станах светкавично от пейката и се затичах право към часовникаря – исках да му покажа тоя технически феномен… Само че така и не стигнах павилиончето. Историята е дълга, но аз ще ви я разкажа накратко – блъснах се в един висок, красив младеж и… сещате се, няма да навлизам в подробности. Ще ви кажа само, че когато на сутринта се обличах за университета, се сетих за часовника. Реших да мина след лекции през часовникаря, обаче… забелязах, че стрелките вече не се движат. Е, нищо, на кого му пука, времето си минава и без да гледам как (хаха).

Ах, маймуни любопитни, какво общо има новото ми гадже, та ме залисвате сега със странични неща? За ваше сведение, ходихме известно време, после скъсахме, аз се депресирах… и, междувременно, часовникът пак тръгна. И след това познайте – последва ново внезапно и мистериозно спиране.

Една сутрин не отидох в университета. Имах важни упражнения, но не ми пукаше за тях. Странният часовник проявяваше своя характер  все по-упорито и аз долавях някаква закономерност в поведението му. Стрелките спираха всеки път, когато се влюбя и се забързваха след раздяла. Вече не можех да стоя сама в тази откачена ситуация. Имах нужда да споделя с някого, пък ако ще да свърша в лудница, затова още в седем сутринта застанах пред павилиончето на часовникаря и натиснах звънеца на пожар. Възрастният ром ми отвори. Беше много рано и го заварих  по чехли, но ми направи впечатление, че не беше сънен. Вместо да ми се развика, той се усмихна и без да казва нищо, разтвори широко вратата. Очите му не издаваха да е сърдит, напротив. В тях видях само доброта и нещо ми подсказа, че той знае защо съм тук. А аз дори не знаех какво да го попитам. Беше ме срам да говоря за тази свръхестествена случка с часовника. Но не ми се и наложи, защото старецът ме изпревари – покани ме да седна на някакво диванче, почерпи ме кафе и започна да разказва. Историята може да ви се стори невероятна, но е истина и аз знаех тази истина, инстинктивно, така както той знаеше, че аз знам, че часовникът е вълшебен, както ви казах още в началото. Знаех, но ме беше страх да си го призная. А часовникарят с неизменната добродушна усмивка ми обясни простия принцип на вълшебството: „Когато си щастлива, часовникът спира и времето се забавя, за да може мигът на щастие да продължи по-дълго. И обратното, когато си нещастна, стрелките се ускоряват, за да може лошото да отмине бързо.”

Старият часовникар обаче не ми каза всичко за магията на часовниците. Само че аз съм умна (бъдещ инженер, все пак) и разбрах сама това, което той не искаше да ми разкрие (а може би просто не знаеше – все пак беше неук човек и е възможно това да е причината). Разбрах, че в действителност всички часовници са вълшебни, не само моят. Вълшебни са и вашите часовници – с батерии или механични, швейцарски или руски – все едно. Всички часовници на света притежават душа, макар че вие си мислите, че са само механизъм със зъбни колелца. И аз си мислех така доскоро, но не е вярно. Часовниците са живи организми със сърдечно-съдова система от въртящи се лагери и зъбни предавки, а тиктакането, което чувате отвътре, идва от туптящите им сърца. Не случайно мястото на часовниците е на ръката – така те усещат човешките емоции. И когато сте щастливи, часовниците спират, за да може вашето щастие да продължи до безкрай.  Само че вие, невежи такива, носите на ремонт нетиктакащите часовници, защото си мислите, че са развалени. Часовникарите, като кръвожадни хирурзи, им трансплантират животоспасяващи батерии и други чаркове и ги съживяват, без да си дават сметка, че така развалят вълшебството. Стрелките се завъртат отново и красивият миг отминава. А щастието, мили мои, би могло да продължи вечно. Но вие все бързате нанякъде – към следваща раздяла, следващ провал, следващо разочарование… Бързате и бягате от щастието. Напук на часовниците, които правят отчаяни опити да спрат времето и да ви дарят с вечност. Но някой ден ще успеят, да знаете.

Наскоро дочух, че на часовниците вече им е дошло до гуша от вашето търчане пред времето и затова обмислят да вземат нещата в свои ръце. Те смятат да се вдигнат на масова стачка и внезапно всички едновременно да спрат да работят. Завинаги. Даже чух, че са се договорили със Синдиката на световните часовникари, за сътрудничество – работещите в бранша няма да извършват при никакви обстоятелства поправка на часовници. Надявам се обещанието да бъде спазено и стачката да се вдигне по план. Скоро! Няма време!