Приказка за Принца от приказките

На принц Глор (кръстен с модерно англо-саксонско име на славянския си дядо – цар Славчо) му беше писнало от лигави момиченца, които се стичаха като топящ се сладолед по вафлена фунийка от любов. Независимо, че фенките му говореха различни езици, всички въздишаха по него на езика Ох!

Във всяко училище по света, във всяка епоха, имаше поне една девойка с плитки и пъпки, която си мечтаеше за него – Принца от приказките. Принц Глор, яхнал бял кон, пристига в училищния двор, грабва я на ръце, качва я на седлото и заедно препускат към двореца на мечтите… и заживели щастливо…

Блякс! На принц Глор му се гадеше като след тежка пиянска нощ всеки път, щом някоя безнадеждна романтичка отвореше книгата и започнеше да чете приказка за любимия принц. Всеки път, легнал с досада върху белите страници, принцът виждаше едни и същи лица насреща си – разширени очи, повдигнати вежди (поне докато веждите бяха на мода), леко открехната уста, въздишка на възбуда… Господи, как мразеше всичко това! Искаше му се да излезе измежду кориците и да остави само бели страници на влюбените маниачки, които продължаваха да чакат грандиозната му поява в училищния двор, дори доста след като преминеха ученическа възраст и вече преподаваха… литература, разбира се. Само той си знаеше колко му беше дотегнало да се бие с ламята заради празноглавки, които не можеха да се грижат сами за себе си. Писнало му беше да слиза отново и отново на Долната земя, като някакъв каналджия, за да спасява капризни глезли. Мразеше да бъде нощен пазач в овощни градини със златни ябълки, но най-много от всичко мразеше да се катери по стометрови кули-небостъргачи, като използва за стълба нечия мазна коса. Принц Глор изпитваше панически страх от височини и не разбираше защо е нужно да прави такава опасна каскада, с която да угажда на някоя си пикла, справедливо заключена в стаята си от побеснелите си родители. Единственото, за което копнееше принца, беше да отиде за риба. Боже, как му се ходеше на реката, цял ден с въдицата, далеч от жени, романтика и героизъм. Но, уви, проклятието на Принца от приказките е такова – той трябва да си бъде приказен и като такъв не му се полага да прави обикновени (и безопасни) неща, като риболов.

И така, минаваха дни, години, векове, а той си стоеше все там – затворен между дебели корици в собствената си приказка – и мечтаеше за риболов, докато изпълняваше функцията си на мечта за малки жени и големи момичета. Каква досада!

Но един ден се появи тя! Арабела! Отвори книгата с трясък, така както се отваря врата със заяждаща брава, и зачете разсеяно. Принц Глор не беше виждал друга като нея преди – с коса на папагал, халка на носа, като на питомна мечка, рисунки навсякъде по тялото, като витраж на катедрала. Принцът от приказките остана смаян. Макар, че самият той беше измислен, сърцето му си беше съвсем истинско и в момента пулсираше в безплътните му гърди, сякаш ще строши и тях, и бронята. Принц Глор за първи път искаше да се изперчи пред жена.. момиче… тийнейджърка – да се похвали с юнашки битки и дръзки походи.

„…и принц Глор възседна коня си и препусна в мрака към нощното небе, за да дири звезда вечерница и да я поднесе в дар на принцесата, що го бе омаяла с…“

- Ебаси чехльото е тоа принц, брат! – изсмя се Арабела, след като зачете откъса на приятелката си. После, без да му даде шанс да се докаже пред нея, тя затвори Принца от приказките в книгата с приказки.  Завинаги.

Принц Глор повече никога не видя Арабела. Нито пък отиде за риба.

Идилия

Аромат на зелено. Вкус на пчела. Усещане за небе. Ъглошлайф разрязва песента на гугутката.

Ураааа за българския учител!

Шапки долу пред българския учител! Нааа колеееене!...

Извинете, покрай всички тези телевизионни генерали, и мен ме стегна шапката. Но не знам как иначе да отдам почит към всички онези, които с трепет в сърцето наричам „колеги“, макар че те стоят високо над моята дребна незначимост във великата илюзия – Образование.

Вероятно, за повечето от вас асоциацията с „велика илюзия“ е кино, но в случая е все едно, тъй като родният учител, под вещата режисура на министъра на образованието, е влязъл в епичен филм, естествено, в ролята на супер герой. Филм, чийто жанр е много трудно да се определи.

Без съмнение, научната фантастика преобладава в днешната училищна (виртуална) реалност. В сравнение с родния учител, джедай-мастърите, начело с учителя Йода, са селски даскали – полувишисти по физкултура. Моите колеги боравят с размах със сложните образователни платформи, сякаш са някакви си бластерчета на щурмоваци от Първия ред. А това наистина е подвиг, тъй като платформите са непрекъснато в състояние на ъпдейт – тъкмо учителите им хванат цаката, и от МОН ги надцакат с някое „подобрение“. Но това само добавя приключенски елемент към филма – учителят „подкарва“ компютъра, така както в американските екшъни дори децата „карат“ самолети. И всичко тръгва с бясна скорост – по-бързо от самия „Хилядолетен сокол“ хвърчат пидиефи, джипеци, Пауърпойнт презентации… Защото никой не може да спре учител, решил да работи (дори собствената му некомпетентност). Да буди (с приспивен тон)! Да препуска като рицар, яхнал краставо магаре и размахващ светлинен меч с изхабени батерии.

И всичко това учителят върши, само за да получи аплодисментите на министър-режисьора (макар тайничко да не надява на „Оскар“ за главна роля… горкият статист). Едно потупване по магарешкия гръб, едно галене по агнешката главичка са му достатъчни, за да претърпи педагогът най-голямата метаморфоза в живота си – от ДПЖ (дори не е ЕПЖ) да се превърне в красив паун. Отзад шарен и наперен, но в главата – кокошка. Защото само учителската глава не приема, че не участва в „Междузвездни войни“ или героичен епос на Ридли Скот, не участва дори в нискобюджетен екшън с лоши ефекти, нито в кретенска американска комедия за колежани. Учителят е на борда на „Титаник“ в ролята на оркестъра – забавлява хората (децата, ако смятате че двете думи са синоними), за да отвлече вниманието им от действителността. Учителят (не само по музика) свири, докато корабът потъва. Свири последна цигулка.

Книгите - “за” и “против”

     

     За съжаление книгите присъстват все по-малко в живота на съвременното младо поколение. За разлика от миналото, когато грамотните хора са били на почит  (а те не са били много) и книгата е била скъпо удоволствие, което не всеки е можел да си позволи, днес четенето отстъпва на модерните технологии. Когато ти се прииска да научиш нещо, можеш просто да включиш компютъра и желаната информация се появява пред теб. Красиви снимки показват нагледно това, което те интересува.

     Не мога да отрека, че в ХХІ век,  векът на технологиите, с щракването на копчето на мишката за секунди откриваш това, което търсиш и си спестяваш дългото ровене из дебелите книги.

    Но не е ли по-приятно, вместо да седиш на неудобния стол пред компютъра, да се изтегнеш спокойно на дивана и да си четеш книжката? И ето, че пред теб се разкрива един нов свят, който те омайва и те кара да вървиш все повече и повече по път, изграден не от асфалт, а от прости думички с вълшебно звучене. Запознаваш се с героите на пленителната история. Те неусетно те отвличат и те карат да ги следваш навсякъде. И ти неволно започваш да чувстваш тези обаятелни личности като свои приятели, сякаш ги познаваш. Стават близки до сърцето ти и изграждат представите ти за хората. Лошите презираш, добрите може би са собствения ти идеал за човек, на които тайничко се стремиш да подражаваш.

       И когато обърнеш и последната страница на книгата, се изпълваш с огромно удовлетворение от това, че си бил в една нова страна, в едно друго време.

     Дори авторът, който може би отдавна не е между нас, сякаш е твой добър познат. Книгата, която той е написал, а ти си прочел, ви свързва завинаги.

      И когато трябва да отговоря на въпроса за книгите- “за” или “против” , заявявам твърдо “За” . Ние не можем да нахраним гладните си душици с виртуални книги, а с тези, написани върху хартия и подвързани с твърди корици. Тези книги, чиято миризма и съществуване можем да усетим със сетивата си.

      Накрая искам да призова хората с думите на един скромен поет за книгата:

“Моля ви, не я захвърляйте на шкафа!

Сложете я на масата! До хляба! “