България на три пилона и хомосексуалистите

Вече няколко нощи един и същ кошмар (сякаш режисиран от Максим Генчев) не ми дава мира: гола поляна, в средата й стърчи висок кол, чак до небесата. Чакайте... Не ми било кол, най ми било пилон. Навръх пилона седи пищна мома проститутка, гола-голеничка, с развети коси шарени, в бяло като непорочността й, зелено като главите на българите и червено като Партията. Отнейде ми се зачува свирня, ама не каква да е, а самият национален химн... в кючек вариант. Момата почва да играе нагоре-надолу по пилона, а всички революционери, изписани по голия й задник, поглъщат метала в ритъма на горещия патриотичен танц. 

Събуждам се преизпълнена с родолюбие. Сън е било, слава Тебе, господи! Няма мома на пилон, само прайда се вихри насред София. Отдъхвам си с облекчение. 

Ще си призная, че с годините неприязънта ми към хомосексуалистите прерасна в симпатия, а вече съм на път да стана техен най-ревностен поклонник. Защото в цветовете на дъгата днес виждам единственото спасение за света, а и за България.

Като се замисля обективно, хомосексуализмът е съществувал, откакто свят светува. А щом го има в природата, значи, макар да е нещо необичайно, е напълно нормално. По-късно, с идването на християнството, започват проблемите за любещите собствения пол, защото от удоволствие сексът се свежда до скучното задължение да се множи човешкия род. То хубаво да се множи, ама за какво? За да издига пилони и да му отхапват понита пръстите ли?

Като споменавам тези два примера на човешка (или само българска) глупост, се питам дали този "хомобум" не е отговорът на природата срещу нашия род, който откакто се е пръкнал, не е спрял да руши и унищожава планетата. А както знаем, природата винаги намира начин да се регулира сама и да се защити, защото ако чака на нас...

Разбира се, тази ми теория си има противници. Как ще оправим демографската криза у нас, като събираме мъжа с мъж и жената с жена? А защо изобщо трябва да я оправяме, питам аз? И защо да ги правим тия деца, като пияни и надрусани ги трепят по пътищата? Нека изчезва тоя народ - по-добре за света без нас.

Естествено сега, докато аз пиша този хейтърски текст, християнските двойки си седят на по чаша ракия и си говорят нещо приблизително такова:

- Мило, абе ти знаеш ли, че в България е намаляла раждаемостта?

- Да, знам. Искаш ли да направим едно дете, за да се докажем като патриоти?

- Да, ама ако може, не само едно, а поне три, защото съм изчислила, че ако всяка двойка остави двама наследници, които да компенсират майката и бащата и още един, той ще бъде бонус за нацията.

- Хубаво, давай да правим българчета.

И така, мама и тати лягат и надве-натри правят три малки християнчета, възпитани в семейните ценности, а именно да варят ракия, да колят прасе и да псуват на майка, като мъже. После мама и тати хукват по чужбина и оставят децата на грижите на баба и дядо. След година-две, съвсем по християнски, всеки християнски родител си намира любовник и пак в духа на църквата се развеждат със сканда. А децата... Е, хората вече са ги направили, оттук нататък държавата и училището да се оправят.

Толкова за християнското семейство. Надеждата ми е в ЛГБТ общността, защото само тя може хуманно да спре размножаването на човешката глупост. С любов.

Уличният музикант

 Уличният музикант

 

Седмо число на месеца дойде (ще ми се да кажа неусетно) и рано сутринта, още преди да си изпия кафето се облякох, начервисах (някои навици не се променят и след 100 години) и лакирах в яркочервено и тръгнах към банкомата. Надявах се по това време да няма голяма опашка, за да мога да свърша бързо досадната работа и да се прибирам по хлад. За разлика от другите пенсионерки, чийто социален живот беше строго обвързан с взимането на пенсия и пазара след това, аз си имам мой си, доста интересен пенсионерски живот, отдаден на котките в квартала. С тях общувам с огромно удоволствие, защото те никога не клюкарстват, не разпитват за внуците, не говорят за политика и, като цяло, ги предпочитам пред хората. Затова винаги ходя за пенсията или рано сутрин (макар и ранобудни, пенсионерите си имат сутрешни ненарушими навици, като например да пишат на дъщерите в Америка, че и тази сутрин са се събудили, да полеят цветята, да изгледат Гала), или вечер, по време на сериала, с идеята да не засичам познати от квартала или, недей боже, бивши колежки от училище. Никак не съм сантиментална и се отегчавам до смърт (а тя и без това вече ме дебне упорито) от спомени за едно време, за бивши ученици и настоящи клюки за тях, за покойни директори и… не искам да си помисля с какво още биха ме занимавали.

За мой лош късмет, тази сутрин пред банкомата имаше огромна опашка – вероятно изплашените от червения код за опасни жеги старци бяха нарушили педантичните си графици с мисълта да се предпазят от евентуален инфаркт. Затова, макар да нямаше седем, всички пенсионери от града сякаш бяха се отказали от сутрешното кафе (или пенсиите не им бяха стигнали и за тази доза, поради втория 31-дневен интервал между двата превода) и атакуваха нещастния банкомат, въоръжени с пълни карти. Дали защото повечето хора на опашката бяха глухи, или просто така си говореха, но викове огласяха целия площад и атмосферата беше нетърпима, като в учителска стая. Съжалих, че не съм на годините на внучката ми, за да запуша ушите си с огромни слушалки и да надуя на макс Жо Дасен (да запазиш слуха до преклонна възраст не винаги е плюс). Уви, с годините старостта губи мъдростта си. Затова се възхищавам на тийнейджърите – те винаги са подготвени да заглушат неприятните шумове или да се разсеят с телефоните от местата, на които не искат да бъдат.

Като стана дума за музика – някакъв уличен музикант, и той на възраст като всички нас на опашката, разпъна оръфано рибарско столче досами банката, отвори калъфа на акустична китара и започна да се приготвя да припечели нещо допълнително (или просто да си изпроси внимание). Някои хора, за съжаление, с младостта губят и гордостта си. Обърнах се на другата страна с отвращение – ненавиждам просяците, ако и да претендират, че си изкарват честно насъщния.

Опашката от пенсионери се множеше и шумеше все по-непоносимо, дядото на китарата дрънкаше досадни стари шлагери, но след като всички, минали вече през банкомата, прибираха смутено парите в изпокъсани портмонета и найлонови пликчета, той най-после явно осъзна, че импровизираната публика, колкото и да беше сантиментална, нямаше перо в бюджета за изкуство. Затова премина към по-съвременни ритми.

Най-после, след почти час чакане дойде и моят ред (спокойно, не този ред). Докато чаках всичките 240 лв. да излязат от зиналата паст на машината, която всеки път ми задържаше последното левче от пенсията, заради някакви нейни си, машинни правила, до ушите ми достигна позната мелодия, после чух и думите:

Parla più piano e nessuno sentirà

Il nostro amore lo viviamo io e te…

Ако сърцето ми не биеше бясно, щях да си помисля, че вече е спряло и съм се озовала но Оня свят. Но не бях там. Обаче не бях и тук. Бях в онзи парк, на 25, красива и дива, а той ми шепнеше тихо в мрака, че любовта ни е най-голямата, съществувала под това небе. Спомням си, че беше висок и красив, облечен в синьо онзи ден, с бебешки гладко лице, трепереше от вълнение и се потеше, а аз – уверена и надменна, го целунах страстно, както никоя преди мен не го беше целувала. В онази нощ той ми призна неща, които ме уплашиха, но не го показах. Наливах се с бира, като истинска модерна дама от западния свят, смеех се цинично и го потупвах по главата майчински. По едно време станах, като се престорих, че отивам в храстите (сещате се защо) и побягнах надалеч, за да не се върна никога повече. Бях толкова млада и свободна, мечтаех да пътувам, да се веселя, да сменям любовници, а той беше още толкова малък, едва завършил гимназия, невинен и невеж в отношенията с жените. Мечтаеше за любов, деца и дом, а аз бягах от този закостенял живот на домакиня. През годините, в които една по една мечтите ми се сриваха, се сещах за него, питайки се истина ли е било случилото се между нас и дали щях да бъда щастлива с него (въпросът беше реторичен). Дори не си спомням името му, но се надявах, че е намерил любовта, за която ми шептеше в онази нощ, когато ме изплаши мен – смелата – с нежни думи и любовни признания. Но ето, че сега пак съм там, в парка, на 25, а красивия млад мъж реди думите от песента с гласа на уличния музикант.

Някой от опашката доста грубо, макар да ме нарече госпожо, ме сепна и ме подкани да се измета от банкомата. Отместих се с глухо извинение, после минах покрай музиканта и му оставих в калъфа всичките 240 лв. За какво ми е пенсия? Та аз съм толкова млада – само на 25! И докато правех това щедро дарение, музикантът внезапно посегна, хвана ме за ръката и се наведе да я целуне.

***

Събудих се в интензивното. Около мен се суетяха дъщеря ми и внучката, които щом отворих очи, ми обясниха с разтревожени гласове, че съм получила инфаркт, но да не се безпокоя за нищо – щели да ме вземат в техния апартамент и да се грижат за мен. Според лекарите причината за покосилия ме сърдечен удар беше комбинация от жегата и склонността ми да си пийвам силно кафе всяка сутрин. Без пропуск. Мълчах и кимах с разсеян поглед. Само аз си знаех какво беше развълнувало сърцето ми в онази сутрин на седмо число. Припомних си отново уличния музикант, пеещ песента на Джани Моранди и моята набръчката ръка, попаднала за кратък миг в неговата. И там, между палеца и показалеца, бях видяла нещото, което ме удари право в сърцето. Избледняла вече грубо направена по войнишки татуировка с инициали и рождена дата. Със сигурност на жена. И двете съвпадащи с моите.

Голата истина е гола вода

Отдавна съм се отказала от съвременното българско кино, но след бурната реклама на „великия шедьовър“ на „големия“ Виктор Божинов и след двегодишна съпротива, най-после и аз поддадох и изгледах „Голата истина за група „Жигули“. 🚗

Още през 2021 г., когато родните киномани и критиката ми проглушиха ушите с този нов български филм, имах предчувствието, че той всъщност не е нов, а е префасонирана версия на класиката „Оркестър без име“. Както винаги, оказах се права и въпреки че все още ми се повдига от снощи, като след возене в „Жигули“ по троянските завои, не мога да се сдържа да не избълвам цялото насъбрало се отвращение към този отвратителен филм. 🚗

Голата истина е, че „Жигулито“ е гола вода, която преповтаря почти до най-дребния детайл, с леки козметични промени, „Оркестъра“. И за да не бъда голословна, преминавам към примерите. 🚗

Започвам с героите. Там двата филма най-много се припокриват. Като начало, ръководителите, които се нагърбват с цялата организация, обират позитивите и в още по-голяма степен негативите – Велко в „Оркестъра“ и Фори в „Жигулито“ (в ролята Михаил Билалов – единственото нещо, което не ме дразнеше в съвременната версия). Следва мъжкарят, който не цепи басма никому и се замесва в не един скандал – Павката и, съответно, Васо (противният ми Филип Аврамов). Ролята на добродушния и леко наивен мечтател Жоро в „Голата вод… истина“ е поверена на Димитър Рачков (Киша). Донякъде съм приятно изненадана от актьора, че не се лигави, като в „Капките“, но като цяло – едно към едно с Мамалев. Разликата между Жоро и Киша е само в музикалния инструмент. Остана мълчаливецът, който пострада при концерт, подобно на Филип – Пухи (в ролята Герасим Георгиев - Геро). И съвсем накрая, двете певици конкурентки – една бездарна (Рени Ковачева в „Оркестъра“ – Дарина в „Жигулито“) и една талантлива (Ваня – Соня). По отношение на дамите все пак има малка разлика – в „Оркестър без име“ Миташки, на чийто купон трябваше да свири бандата, държеше на некадърната хубавица Рени, докато героят на Август Попов предпочете оригиналния състав с по-добрия глас Соня (Ирини Жамбонас) да пее на рождения му ден на морето. Има и още една съществена разлика – Рени се омъжи за италианец, а героинята на Лилия Маравиля – за французин. Е, все жабар, ще каже заядливият (като мен) зрител. 😊

В сюжета приликите също са многобройни, а там, където има различия, „Жигулито“ сякаш прави опит да продължи историята на „Оркестър без име“. В началото и на двата филма виждаме всеки герой в ежедневните му занимания – кой поправя коли, кой човешки лица… Приликите с познати събития са случайни. 😉 Появява се и онази влиятелна фигура, която може да изкара от всяка свирка певица, стига да е доволен (от свиренето, не от пеенето 😉), и притиснатият до стената композитор, който трябва да направи компромис със съвестта си в името на успеха. Е, има и разлики – в „Оркестър без име“ бездарната държанка беше само една Рени, докато в „Голата истина…“ се появиха две и се заговори за още една, но това са само цифри. Важното е, че нещата не са се променили от соца насам. След кратки перипетии, колебания и сръдни и двете групи в крайна сметка потеглят към морето с автомобил, шофиран от нервака на бандата. Чиста случайност, какво да се прави. Но пък събитията, на които свирят, са съвсем различни – какво общо намирате между соц-сватба и мутренски рожден ден? 😉 А и подаръците, които раздадоха Миташки и Боби Чаев, са къде-къде различни: какво е общото между „Москвич“ и „Жигули“, а? Освен това, едната кола отиде за младоженците, а другата – за музикантите. Разбира се, след издънката по време на купона и нещата вече съвсем не си приличат – Велко трябваше да плати счупената техника, докато Фори – да я продаде, за да върне капарото, което изхарчи неблагоразумно. 😉 Но и двата филма не се разминаха с пострадали музиканти на сцената – на Филип му счупиха ръката в пиянското сбиване, а Пухи просто си припадна зад барабаните. В крайна сметка, и двамата попаднаха в утешаващите ръце на любимите жени, които нямаше как да се сърдят повече на ранените герои. И накрая, и „Оркестъра“, и „Жигулито“ остават, за още едно участие, за още емоции, и като цяло, има хепиенд. Единствено музиката е наистина много различна (и в това отношение предпочитанията ми са към тази от „Оркестър без име“). 🚗

Разбира се, наясно съм, че абсолютно никой не споделя това мнение, но нали знаете как е при гадене? Трябва да изхвърлиш лошото навън, за да ти олекне и да забравиш. 😉

Снимка: 
https://www.dreamstime.com/editorial-stock-image-vaz-moscow-russia-august-soviet-compact-sedan-car-exhibited-retro-motor-show-vdnkh-image49470944#_