Уличният музикант

 Уличният музикант

 

Седмо число на месеца дойде (ще ми се да кажа неусетно) и рано сутринта, още преди да си изпия кафето се облякох, начервисах (някои навици не се променят и след 100 години) и лакирах в яркочервено и тръгнах към банкомата. Надявах се по това време да няма голяма опашка, за да мога да свърша бързо досадната работа и да се прибирам по хлад. За разлика от другите пенсионерки, чийто социален живот беше строго обвързан с взимането на пенсия и пазара след това, аз си имам мой си, доста интересен пенсионерски живот, отдаден на котките в квартала. С тях общувам с огромно удоволствие, защото те никога не клюкарстват, не разпитват за внуците, не говорят за политика и, като цяло, ги предпочитам пред хората. Затова винаги ходя за пенсията или рано сутрин (макар и ранобудни, пенсионерите си имат сутрешни ненарушими навици, като например да пишат на дъщерите в Америка, че и тази сутрин са се събудили, да полеят цветята, да изгледат Гала), или вечер, по време на сериала, с идеята да не засичам познати от квартала или, недей боже, бивши колежки от училище. Никак не съм сантиментална и се отегчавам до смърт (а тя и без това вече ме дебне упорито) от спомени за едно време, за бивши ученици и настоящи клюки за тях, за покойни директори и… не искам да си помисля с какво още биха ме занимавали.

За мой лош късмет, тази сутрин пред банкомата имаше огромна опашка – вероятно изплашените от червения код за опасни жеги старци бяха нарушили педантичните си графици с мисълта да се предпазят от евентуален инфаркт. Затова, макар да нямаше седем, всички пенсионери от града сякаш бяха се отказали от сутрешното кафе (или пенсиите не им бяха стигнали и за тази доза, поради втория 31-дневен интервал между двата превода) и атакуваха нещастния банкомат, въоръжени с пълни карти. Дали защото повечето хора на опашката бяха глухи, или просто така си говореха, но викове огласяха целия площад и атмосферата беше нетърпима, като в учителска стая. Съжалих, че не съм на годините на внучката ми, за да запуша ушите си с огромни слушалки и да надуя на макс Жо Дасен (да запазиш слуха до преклонна възраст не винаги е плюс). Уви, с годините старостта губи мъдростта си. Затова се възхищавам на тийнейджърите – те винаги са подготвени да заглушат неприятните шумове или да се разсеят с телефоните от местата, на които не искат да бъдат.

Като стана дума за музика – някакъв уличен музикант, и той на възраст като всички нас на опашката, разпъна оръфано рибарско столче досами банката, отвори калъфа на акустична китара и започна да се приготвя да припечели нещо допълнително (или просто да си изпроси внимание). Някои хора, за съжаление, с младостта губят и гордостта си. Обърнах се на другата страна с отвращение – ненавиждам просяците, ако и да претендират, че си изкарват честно насъщния.

Опашката от пенсионери се множеше и шумеше все по-непоносимо, дядото на китарата дрънкаше досадни стари шлагери, но след като всички, минали вече през банкомата, прибираха смутено парите в изпокъсани портмонета и найлонови пликчета, той най-после явно осъзна, че импровизираната публика, колкото и да беше сантиментална, нямаше перо в бюджета за изкуство. Затова премина към по-съвременни ритми.

Най-после, след почти час чакане дойде и моят ред (спокойно, не този ред). Докато чаках всичките 240 лв. да излязат от зиналата паст на машината, която всеки път ми задържаше последното левче от пенсията, заради някакви нейни си, машинни правила, до ушите ми достигна позната мелодия, после чух и думите:

Parla più piano e nessuno sentirà

Il nostro amore lo viviamo io e te…

Ако сърцето ми не биеше бясно, щях да си помисля, че вече е спряло и съм се озовала но Оня свят. Но не бях там. Обаче не бях и тук. Бях в онзи парк, на 25, красива и дива, а той ми шепнеше тихо в мрака, че любовта ни е най-голямата, съществувала под това небе. Спомням си, че беше висок и красив, облечен в синьо онзи ден, с бебешки гладко лице, трепереше от вълнение и се потеше, а аз – уверена и надменна, го целунах страстно, както никоя преди мен не го беше целувала. В онази нощ той ми призна неща, които ме уплашиха, но не го показах. Наливах се с бира, като истинска модерна дама от западния свят, смеех се цинично и го потупвах по главата майчински. По едно време станах, като се престорих, че отивам в храстите (сещате се защо) и побягнах надалеч, за да не се върна никога повече. Бях толкова млада и свободна, мечтаех да пътувам, да се веселя, да сменям любовници, а той беше още толкова малък, едва завършил гимназия, невинен и невеж в отношенията с жените. Мечтаеше за любов, деца и дом, а аз бягах от този закостенял живот на домакиня. През годините, в които една по една мечтите ми се сриваха, се сещах за него, питайки се истина ли е било случилото се между нас и дали щях да бъда щастлива с него (въпросът беше реторичен). Дори не си спомням името му, но се надявах, че е намерил любовта, за която ми шептеше в онази нощ, когато ме изплаши мен – смелата – с нежни думи и любовни признания. Но ето, че сега пак съм там, в парка, на 25, а красивия млад мъж реди думите от песента с гласа на уличния музикант.

Някой от опашката доста грубо, макар да ме нарече госпожо, ме сепна и ме подкани да се измета от банкомата. Отместих се с глухо извинение, после минах покрай музиканта и му оставих в калъфа всичките 240 лв. За какво ми е пенсия? Та аз съм толкова млада – само на 25! И докато правех това щедро дарение, музикантът внезапно посегна, хвана ме за ръката и се наведе да я целуне.

***

Събудих се в интензивното. Около мен се суетяха дъщеря ми и внучката, които щом отворих очи, ми обясниха с разтревожени гласове, че съм получила инфаркт, но да не се безпокоя за нищо – щели да ме вземат в техния апартамент и да се грижат за мен. Според лекарите причината за покосилия ме сърдечен удар беше комбинация от жегата и склонността ми да си пийвам силно кафе всяка сутрин. Без пропуск. Мълчах и кимах с разсеян поглед. Само аз си знаех какво беше развълнувало сърцето ми в онази сутрин на седмо число. Припомних си отново уличния музикант, пеещ песента на Джани Моранди и моята набръчката ръка, попаднала за кратък миг в неговата. И там, между палеца и показалеца, бях видяла нещото, което ме удари право в сърцето. Избледняла вече грубо направена по войнишки татуировка с инициали и рождена дата. Със сигурност на жена. И двете съвпадащи с моите.